Разлика между версии на „Сонет“

Етикети: Визуален редактор премахнати източници/бележки
Дългата история на сонета може да бъде представена в резюме по следния начин. Началото й единодушно се свързва със Сицилия, където традицията се заражда пред първата половина на Х||| век. Важна роля за началната фаза от развитието на сонета изиграва интензивният литературен живот, известен под името Сицилианска школа. Разцветът на тази школа е при немския имрератор Фридрих ||, чийто двор в Палерма става влиятелен културен център в периода от 20-те до 50-те години на X||| век. Италианската литература от този период е пъстра и нееднородна, тъй като, освен, че е
подложена на силните влияния, оказани от провансалската поезия, тя се подхранва и от контакти с културата на Византия и Арабския свят. От периода 1220-1240
година са запазено около 35 сонета, написани от придворни поети. Главна роля в поеточеския кръг са играли Тома Аквински, и Пиетро дела Виня. В Сицилия популярност имат т.нар. Strambotto- популярна поетична форма, състояща се от два катрена. Популарна е хипотезата, че сонетът представлява всъщност страмбото, удължено с двоен рефрен от 6 стиха (два терцета).
 
'''Инталия'''
 
В Италия сонетът навлиза през втората половина на X|||век. От това врема са запазени сонетни произведения на над двадесет автори. Най-големият майстор на италианският сонет е Петрарка.
 
Популярността на жанра може да се отдаде и на литературно направление, известно под името „сладостен нов стил“ (dolce stil nouvo). В поезията на „стилновистите“ сонетът се превръща в идеално упражнение за изящество и гладкост на езика. Важно за развитието на сонета е и творчеството на големия болонски поет Гуидо Гуиницели (Guido Guinizzelli, ok. 1235-1276).
 
От късната част на века най-значим е приносът на флорентинеца Гуидо Кавалканти (Guido Cavalcanti, ok.1259-1300). От него са запазени 52 сонета. В последното десетилетие на X||| век не без зависимост от примера на Кавалканти, когото определя като един от най-големите поети на Италия - както в трактата „Пир“ (1307) и в коментара към „Божествена комедия“ (Divina Commedia, 1321), вече самият Данте започва да пише сонети, част от които включва в книгата си „Нов живжт“ (като цяло от него са останали 55 сонета).
 
Изключителна роля за утвърждаването на сонета изиграва по-младият и вече принадлежащ към едно следващо поколение Франческо Петрарка. Докато Данте определя сонета като най-нисък тип поезия (в „За народното красноречие“), Петрарка има съзнание за изключителна стойност на поетическите си постижения и особенно на своя „Песенник“, който създава славата му като певец на Лаура. Сонетите на Петрарка не могат да се окачествят като свободни от известна изкуственост, произтичаща от неизменните вариации върху платоничната доктрина за любовта. Този схематизъм бива преодолян едва от поетите на XV и XV| век, по времето, когато сонетът надхвърля границите на Италия.
 
През следващите векове, назовавани в културната история с италианските им имена - quattrocento и cinquecento, сонети творят поети като Лоренцо ди Медичи, Леонардо да Винчи, Микеланджело Буонароти и други. По-късно за своя принос за развитието на сонетното изкуство дават Томазо Кампанела и Джовани дела Каза, за когото се предполага, че за пръв път използва анжамбмата в сонет. Късният италиански ренесанс - Виктория Колона и Гаспара Стампа. През XV||| век сонети в Италия творят Пиеро Матастазио, Джузепе Парини, а през X|X век традицията се продължава от Винченцо Монти.
 
'''Франция'''
 
Във Франция успехът на сонета е толкова зашеметяващ, че дава основание на някои от френските ренесансови поети да останат с непоколебимо убеждение, че те самите са създатели на новия жанр. Те подчертават провансалския произход на сонета и поставят под съмнение ролята на сицилианските поети. Голяма заслуга за утвърждаването на сонета във Франция и за формирането на специфичната му „френска“ модификация имат поетите на „Плеядата“ Пиер дьо Ронсар, който експериментира с александрийския стих, Реми Бело и най-вече Жоашен дю Беле с няколкото си сборника, широко известни и преведине по-късно в други страни: споменатия вече „Оливия“, „Жалби“, „Руините на Рим“. Като цяло развитието на сонета във Франция се осъществява два-три века по-късно, отколкото в Италия.
 
Непосредствено след залеза на ренесансовата епоха затихва и интересът към сонета. Сонети се пишат само епизодично и най-вече за отдих. Сонети могат да се открият в късното творчество на Юго (Victor
Hugo, 1810-1885) - двадесетина сонета.
 
'''Англия'''
 
Изключително богата е историята на сонета в Англия. В някаква степен изглежда парадоксално, че Джефри Чосър не е написал нито един сонет, при положение че е пътувал из Италия. Но факт е, че английски сонет принадлежи на сър Томас Уайът (Thomas Wyatt, 1505-1542). Английската читателска публика се запознава със сонета чрез антологията Tottle`s Miscellany, наречена по името на издателя си и публикувана през 1557г. Поместените в нея стихотворения били написани няколко десетилетия по-рано от Уайът и граф Съри. Съри реформирал формата на сонета, утвърдена от Петрарка, като за първи път предлага схема от три катрена и куплет. По-интересен като автор е Уайът, при когото водещ е стремежът към израз на непосредствени човешки чувства. Английският сонет се развива под прякото влияние на първите му майстори в Италия, но несъмнено получава вдъхновение и от поетите на „Плеядата .Едмън Спенсър (Edmund Spenser, 1552-1599) - автор на сборника Ammoreti (1595), превежда Дю Беле, а изследователите на Шекспир говорят за влияние откъм Франция. Важна роля в английския сонет изиграва Филип Сидни (Philip sidney, 1554-1586). Неговият поетически сборник „Астрофел и Стела“ (1583) оказал огромно въздействие върху читателската публика. Когато бива публикуван редовно през 1598г. , книгата вече е еталон за литературния вкус. Сър Филип Сидни провежда докрай реформата на сонетната форма, резултат от която е т.нар. „английски сонет“. При него се закрепва практиката четиридесетте стиха да се разпределят на три катрена и куплет, като на финалното двусишие се придава звучение на сентенция, максима или поговорка.
 
Добил широка популярност през епохата на Ренесанса, през следващите векове сонетът бива по-скоро игнориран. Вероятна причина за това е, че по същото време е изгряла звездата на Джон Дън (John Donne,1573-1631), който култивира вкуса към по-различен тип поезия – с бароково усложнена метрика и рима, претрупана орнаментация, мъглява иносказателност и причудливи сравнения. Непосредствено следващата епоха на Класицизма обаче, бързо забравя за Джон Дън.
 
През 17-и век сонетът се представя от един от гигантите на английската поезия– Джон Милтън (John Milton,1608-1674). Той осъществява значителни реформи в жанра, като утвърждава отново италианския тип сонетно засилва интеграционния момент в съотнасянето между октавата и секстета. Освен това Милтън отхвърля традицията на сюитата, като утвърждава практиката на самостоятелното стихотворение в сонетна форма. След този значителен момент в историята на английския сонет развойната му линия се прекъсва. През 18-и век се наблюдават известни реставрационни усилия от страна на отделни поети.
 
Историята на англоезичния сонет би трябвало да включи и развитието му в САЩ, особено в поезията на Едгар Алън По (Edgar Allan Poe,1809-1849), поради огромното влияние, което той упражнява върху западноевропейския символизъм.
 
'''Германия'''
 
Германия трудно отваря вратите си за сонета и първоначално интерес към него проявяват само треторазредни поети. Единственото по- значимо име в този неблагоприятен начален период е Йохан Фишарт- преводачът и адаптаторът на Рабле, който има няколко относително успешни опита от годините непосредствено след 1575-а. Действителната интеграция на сонета в немската литература става по- късно чрез творчеството на Мартин Опиц (Martin Opitz , 1597-1639), Паул Флеминг (Paul Fleming,1616-1640), Андреас Грифиус (Andreas Gryphius,1616-1664 ) и още двама– трима поети, лишени от общоевропейска известност. Гьоте често е заявявал сдържаното си отношение към сонета, но въпреки това  в периода 1807-1808 година все пак написва 17 сонета, а в цялото му творчество броят им е 25. Всички те са любовни стихотворения, в които откровено се подражава на Петрарка.
 
'''България'''
 
Сонетът е въведен в българската поезия в период на стилистичен плурализъм, когато нормативната поетика не е в стил. Ето защо, вместо да се определят кои са категоричните забрани и ограничения, по скоро би трябвало да се говори за кодификации на сонета в българската поезия. Те са неповторими и представляват фиксиране на определена художествена поезия в рамките на една и съща стихова форма. Сонетът ще се разглежда като цялост, съдържаща в себе си успоредни и съотнасящи се един с друг текстове.
 
''Представители:''
 
''Иван Вазов, цикъл „Сонети“, отпечатан в
стихосбирката „Италия“ през 1884г.''
Всички сонети са в 5-стъпен ямб. В целия цикъл има само един тип римна схема при катрените - всички са построени чрез кръстосано римуване на женска и мъжка рима. Следващата закономерност, която се отнася не само до катрените, но обхваща и терцетите е правилото за алтернанса, (според което ако първата строфа
завършва на мъжка клаузула, следващата строфа ще има първи стих женска рима). Редуването на клаузулите по вид изгражда двустишието като ритмична единица. Друг Вазов цикъл е „Македонски сонети“, който съдържа 10 сонета и с изключение само на един имат римна схема със съседна рима веднага след катрените. Всички терцети са синтактично обособени. (Вазов цикъл - „Предпролетни сонети)
 
''Константин Величков, книга - „Царски сонети“,1889г.''
К. Величков създава сонет с четири рими в катрените. Той не следва правилото за алтернанса и срещаме при него римна схема като: aBaB CdCd или катрени само в мъжка рима- abab cdcd. Доминиращо е кръстосаното римуване, но като отделни случаи се среща и обхватно, или комбинация от тях. (К.Величков - „Италиански сонети“).
 
''Стоян Михайловски, книга - „Философически и
сатирически сонети“, 1885г.''
Тази книга съдържа 73 сонета - всички в един и същ стихов размер и с общи особености на римната схема. Стихът е дълъг 7-ст. ямб с цезура след осмата сричка. Сонетите са изцяло в женска рима. Катрените са на четири рими. Терцетите са основно в три рими. Най-често е съседното римуване. Във „Философически и сатирически сонети“ прдставлява необичаен начин за пренасяне на особеностите на френския стих в българския силаботоничен стих.
 
''Пенчо Славейков, цикъл в антологията „На Острова
на блаженните“, 1910г.''
 
Сонетът на Славейков най-често се дели на две части с гранича между катрените и
терцетите и с обособяване на последното двустишие.
 
''Кирил Христов - „Царски сонети“ и „Каменният блян
на Прага“.''
Цикълът „Царски сонети“ обхваща 28 сонета. С изключение на два, всички те са в 5-ст. ямб. Катрените са на две рими, терцетите на две и на три рими. Половината сонети имат кръстосано римуване, а другата половина имат традиционно римуване на клаузули. Най-често се среща римната схема с мъжка рима на четните стихове. „Каменният блян на Прага“ изпъква строгостта на ограниченията, които К. Христов налага върху четиридесетте сонета, обединени от темата за динамиката на архитектурните стилове на Прага. Всички сонети имат обхватно римуване на катрените и терцетите на две рими.
 
== Източници ==
15

редакции