Сонет: Разлика между версии
Изтрито е съдържание Добавено е съдържание
Редакция без резюме |
|||
Ред 111:
терцетите и с обособяване на последното двустишие.
''Кирил Христов - „Царски сонети“ и „Каменният блян на Прага''“.'' Цикълът „Царски сонети“ обхваща 28 сонета. С изключение на два, всички те са в 5-ст. ямб. Катрените са на две рими, терцетите на две и на три рими. Половината сонети имат кръстосано римуване, а другата половина имат традиционно римуване на клаузули. Най-често се среща римната схема с мъжка рима на четните стихове. „Каменният блян на Прага“ изпъква строгостта на ограниченията, които К. Христов налага върху четиридесетте сонета, обединени от темата за динамиката на архитектурните стилове на Прага. Всички сонети имат обхватно римуване на катрените и терцетите на две рими. ▼
'''''Западноевропейски представители- Данте Алигери, Петрарка, Уилям Шекспир'''''
▲Цикълът „Царски сонети“ обхваща 28 сонета. С изключение на два, всички те са в 5-ст. ямб. Катрените са на две рими, терцетите на две и на три рими. Половината сонети имат кръстосано римуване, а другата половина имат традиционно римуване на клаузули. Най-често се среща римната схема с мъжка рима на четните стихове. „Каменният блян на Прага“ изпъква строгостта на ограниченията, които К. Христов налага върху четиридесетте сонета, обединени от темата за динамиката на архитектурните стилове на Прага. Всички сонети имат обхватно римуване на катрените и терцетите на две рими.
Тъкмо в съдържателната съгласуваност трябва да се търси функция на сюитата на Данте- „Нов живот“, се състои от двадесет и пет сонета в комбинация с още пет разножанрови поетически произведения. Парадигматичният „Песенник“ на Пертрарка съдържа триста тридесет и шест произведения, триста и седемнадесет от които са сонети, а останалите са канцони, секстини, балади и мадригали. Шекспировите сонети са известни от пиратското издание на Томас Торп от 1609г., в което са включени 154 сонета. Очевидно е, че формалните решения на сюитите са неограничени, като особено показателно е, че отсъства дори изискването за „жанрова чистота“ на отделните стихотворения, което говори по-скоро в услуга на становището, че жанрова конвенция е всъщност не самият сонет, а сонетната сюита.
Интересът към сонета се възобновява в годините на Романтизма, за да бъде съхранен от поетите на символизма и така пренесен в ХХ век, за сонета вече се мисли като за единично и самодостатъчно стихотворение, чиято идентичност се определя от конкретни, строго формулирани формални характеристики.
''Сонетен сборник''
За сонетния сборник е присъщо присъствието на някакъв микросюжет. В ''„Нов живот“'' на Данте е автобиографичният разказ за любовта на поета към Беатриче. ''„Песни за живота и смъртта на Мадона Лаура“ на Петрарка'', макар и по същество поетическа изповед на едно властно и богато любовно чувство, експлатира преди всичко драматичен ефект, който произтича не само и не толкова от отношения между поета и любимата, колкото от напрегнатата рефлексия, която противопоставя поета като автор на поета като субект на любовното изживяване.
''Уилям Шекспир. Сонет.''
Измежду всепризнатите шедьоври на сонетната сюита с особено сложна и премислена композиция се отличава сборникът на Шекспир. Първите 18 сонета съдържат съвети към младия красив приятел на поета. В тях устойчиво присъства темата за безсмъртие чрез децата. Сонет 18 въвежда новата, основна за цялата сюита тема - за безсмъртието дарено от поезията. Гарант за неувяхващата младост и красота на приятеля стават стиховете, посветени на младия красавец от влюбения в него поет. Обединени от общ мотив са и сонетите от 71-и до 74-и. Смисловата им организация се дели около парадокса, че след физическата смърт на поета душата му ще продължава да живее чрез поезия, но тъй като тази поезия е вдъхновена от любовта към приятеля, по този начин се съхранява вечна и безсмъртна тъкмо тази любов. Друга група от десетина сонета (78-86) обиграва темата за съперника, като съперничеството в поезията и любовта се интерпретира многообразно и - подобно на изграждането в първите седемнадесет сонета- придава на тематичната последователност изразителна градация. Стотният сонет е поставен непосредствено след единственото стихотворение в сюитата, което с удълженият си текст нарушава традиционната си формула, а от него до сонет 106 са представени в резюме всички разработени до този момент теми. Освен очевидните съответствия, сборникът показва и други, сложнопостижими съдържателни съотнесености. Всички позовавания на образи, свързани с времето, месеците и сезоните, са затворени 126-те сонета, посветени на приятеля. Любопитно отклонение от традицията е и обстоятелството- че единствено по отношение на мъжа- приятел е използван метафоричния образ на огледалото, което младият мъж представлява за поета. В кръга на тези сонети са ограничени и обръщенията към Музата. От 127-и сонет започва аферата със Смуглата дама, която влиза в активна противопоставеност със съществуващата конвенция на сонетните сюити, тъй като не само външността и характерът на възпяваната любима, но и отношението към нея са чужди на куртоазния модел, съхраняван и възпроизвеждан от ренесансовите сонети. Традиционната схема на сонетната сюита е била свързана с образите, създадени от Данте и Петрарка.
Основно положение в традиционната сонетна сюита с характерът на влюбения поет, който е благочестив и безнадеждно устремен към любимата жена, без каквато и да е надеждата за удовлетворяваща взаимност. Красотата на любимата, в съгласие с доминиращите естетически вкусове на ренесансовата епоха, асоциативно се свързва с представата за бяло лице, руси коси и светли очи, което подпомага обичайния платонически рефлекс за ангелизация на обекта на любовното чувство.
В контекста на тези клишета става очевидна активната полемика, която Шекспир води с конвенциите в
130-и сонет:
''Очите й на са звезди, не може''
''устата и с корал да се сравняват,''
''тя няма бяла като перла
кожа,''
''а гарванови плитки, смугла
гръд.''
''Не бели рози - пищни и богати - ''
''Не алени са нейните страни.''
''Ухае тя, но с нежни аромати''
''едва ли би могла да се сравни.''
'' ''
''Страните й не са като жасмини,''
''не бих сравнил челото й с цветя...''
Пак в услуга на платоническия рефлекс работят и други общи места в представянето на любимата. Нравствеността й е толкова съвършена, че придава допълнителен блясък на красотата й. Тя задължително отблъсква поривите на влюбения в нея мъж или поне непреклонно му се изплъзва. Достойнствата й са така изключителни, че дори след смъртта си тя продължава да оказва влияние върху поета. Ето защо ранната смърт на любимата се превръща в почти задължително условие на сюжета. Като обект но принципно непостижима любов, макар и описана често с детайли на физическата й
конкретност, което е особено характерно за поетическото битие на Лаура, Дамата се превръща в символ и образът и надмогва границите на биографичната конкретност. Това предпоставя назоваването на любимата с имена, които са откровено символични.
Любимата.
Дантевата Беатриче например, независимо от свидетелствата за историческа достоверност, очевидно присъства в „Нов живот“ с емблемата, носена от името й. Производно от beata, което на латински означава блажена, Беатрича може да се разчете като „приносителка на блаженство“.
По повод на възпятата от Петрарка любима биографите споделят единодушно мнението, че става въпрос за поетическо прозвище, в което артистично се преплитат lauro(лавър) като символ на славата и l`aura (ветрец) като метафора на усещането за благодат, което Лаура внушава на поета. В посоката на подобна алегоризация става ясно защо други сонетни сюити с такава изненадваща последователност обект на безнадеждната, но и благословена любов стават все жени с невероятни имена от типа на Фидеса, Кастера, Идея или Цинтия.
== Източници ==
| |||