Разлика между версии на „Сонет“

'''Англия'''
 
Изключително богата е историята на сонета в Англия. В някаква степен изглежда парадоксално, че Джефри Чосър не е написал нито един сонет, при положение че е пътувал из Италия. Но факт е, че английски сонет принадлежи на сър Томас Уайът (Thomas Wyatt, 1505-1542). Английската читателска публика се запознава със сонета чрез антологията Tottle`s Miscellany, наречена по името на издателя си и публикувана през 1557г. Поместените в нея стихотворения били написани няколко десетилетия по-рано от Уайът и граф Съри. Съри реформирал формата на сонета, утвърдена от Петрарка, като за първи път предлага схема от три катрена и куплет. По-интересен като автор е Уайът, при когото водещ е стремежът към израз на непосредствени човешки чувства. Английският сонет се развива под прякото влияние на първите му майстори в Италия, но несъмнено получава вдъхновение и от поетите на „Плеядата" [[Едмънд Спенсър|Едмън Спенсър]] (Edmund Spenser, 1552-1599) - автор на сборника Ammoreti (1595), превежда Дю Беле, а изследователите на Шекспир говорят за влияние откъм Франция. Важна роля в английския сонет изиграва Филип Сидни (Philip sidney, 1554-1586). Неговият поетически сборник „Астрофел и Стела“ (1583) оказал огромно въздействие върху читателската публика. Когато бива публикуван редовно през 1598г. , книгата вече е еталон за литературния вкус. Сър Филип Сидни провежда докрай реформата на сонетната форма, резултат от която е т.нар. „английски сонет“. При него се закрепва практиката четиридесетте стиха да се разпределят на три катрена и куплет, като на финалното двусишиедвустишие се придава звучениезвучене на сентенция, максима или поговорка.
 
Добил широка популярност през епохата на Ренесанса, през следващите векове сонетът бива по-скоро игнориран. Вероятна причина за това е, че по същото време е изгряла звездата на Джон Дън (John Donne,1573-1631), който култивира вкуса към по-различен тип поезия – с бароково усложнена метрика и рима, претрупана орнаментация, мъглява иносказателност и причудливи сравнения. Непосредствено следващата епоха на Класицизма обаче, бързо забравя за Джон Дън.
15

редакции