Левочево: Разлика между версии

През 19 век обаче настъпва напредък в развитието на населението в целия среднородопски район и оттогава до днешни дни съдбата на Левочево не е особено по-различна от тази на останалите християнски села наоколо. Архивните данни след този период са повече. Основен и солиден източник на доходи за среднородопските села през този век (вкл. Левочево), чак до 1912 г. е овцевъдството и поредицата занаяти свързани с него - преработване на вълна, мляко и месо до съответните крайни продукти - платове, сирене, масло. Овцевъдството се основавало на ежегодните миграции на огромните стада овце към Беломорието наесен и обратно към Родопите напролет, като така се осигурявала целогодишна паша, без да има нужда от събиране на сено или фуражи. Според османските статистики, в определени години на 19 век производството на вълнени платове от родопските села е стигало умопомрачителни размери, още повече че при изработването им се употребявал изцяло ръчен труд. Основен потребител на тези стоки била армията. Други широко практикувани занаяти (предимно из Беломорието) били дребната търговия и строителството (и то на масивни сгради с дебели каменни зидарии). Всеки който се сметнел за достатъчно заможен посещавал Цариград, а тези които освен това били по-грамотни и религиозни осъществявали целта на живота си - посещение до [[Божи гроб]] в [[Йерусалим]]. Това пътуване, особено в онези времена, е било колкото интересно толкова скъпо, дълго и опасно, поради което завръщащите се оттам "хаджии" били посрещани почти като светци в селото.

През 19 век селото е било до голяма степен защитено от големи своеволия и жестокости на турците. Това от една страна е заслуга на първенците на селото. Например, изключително богатиябогатият чорбаджия Илия Моллаиванов, търгуващ из цялата империя и притежаващ солидни връзки с официалните власти както в Ахъ-Челеби (Смолян), така и в Пловдив, Беломорието и Цариград, неведнъж е защитавал селото от всякакви надвиснали заплахи от страна на Империята, а също и от гръцкото духовенство. От друга страна, местните хайдути (по-късно наричани и комити), които, без да го крием, паралелно са се занимавали и с чисто разбойничество, са осигурявали и някаква защита на селяните от турски бандити. Официалните турски власти обикновено или не са се интересували от това, че такива бандити нападат раята или дори когато са се опитвали да ги преследват, това не е било ефективно. Благодарение на тези два основни вида защитници, може да се каже, че селото е спасено от опожаряване или безчинства след Априлското и Илинденско-Преображенското въстания, когато настървените турци беснеят из много родопски села.

Левочево е освободено през есента на 1912 г. по време на Балканската война от войските на полковник Владимир Серафимов, като бягащите турци запалват крайграничната си казарма, намираща се над селото и хората са били силно уплашени да не станат жертва на гърмящите в нея боеприпаси. Колкото и парадоксално да звучи, след войните, националната катастрофа и загубата на Беломорието през 1919 г. (основен източник на работа и богатства за населението дотогава), се оказва, че България се е превърнала в мащеха за хората в Родопите. През Първата световна война селото дава жертви (поставена е паметна плоча в центъра на площада), а по разкази на стари хора настъпва незапомнен дотогава глад и понякога са ядели семена от метла поради липса на каквото и да е друго.

След войната икономиката на новоосвободените земи и в частност на селото остава трайно влошена, а населението за десетилетия напред така и не достига предишните си нива на благосъстояние. Чак до началото на 50-те години на практика в района на Средните Родопи няма никакви индустриални производства - основни консуматори на работна ръка. Дори мините в районите на [[Мадан]]-[[Златоград]]-[[Рудозем]] до началото на 50-те са били в зародиша си и не са били фактор, създаващ заетост. През периода 1919-1949 г. хората преживяват основно чрез дърводобива, отглеждането и първоначалната преработка на тютюн при страшно примитивни условия и с нечовешки усилия, трудоемкото отглеждане върху бедните почви на някои земеделски култури, необходими за прехрана (сено за животните, картофи, фасул, тикви, царевица, пшеница, грах, цвекло, ябълки, круши, череши, орехи). Животновъдството също продължава да се практикува, но вече не в такива мащаби както в годините на Османската империя поради недостъпността на Беломорието (крави, овце и кокошки, по-малко кози и работен добитък - коне, мулета, магарета). През този период немалко хора също така работят в съседни села или вътрешността на страната - наемни строители, в тютюневите складове в Райково, дребна търговия.

Трябва да се признае, че през периода от 1912 г. докъм средата на 30-те българските правителства умишлено са пренебрегвали икономическото, инфраструктурното и културното развитие на целия Смолянски район. Усещала се е вътрешната неубеденост на управниците дали тези земи ще са български за дълго време. Тази неувереност се прояввявапроявява и в изключително грубата и непоследователна политика на централната държавна власт спрямо мюсюлманското население в Родопите - от 1914 г. та чак до възродителния процес (а включително и в днешно време) гледната точка на тази власт се сменя на няколко пъти като фурнаджийска лопата, а използваните методи за налагането ѝ не се базират на задъбоченозадълбочено познаване спецификата на региона и почти винаги са били насилствени или концептуално противоречащи си. Всичко това обаче, макар и непряко, се отразява много зле не само на мюсюлманското но и на християнското население в Смолянско, особено в икономическата сфера.

От средата на 30-те започват някакви организирани действия на държавата предимно в посока подобряване на материалната база на училищата (построяват се нови училищни сгради в много села от района) и разширение (но не и асфалтиране или павиране) на разнебитените тесни пътища. Тези действия стават по-интензивни през периода 1941-1944 г. Тогава Средните Родопи (а в частност и Левочево, край което е минавало алтернативното трасе на пътя от Пловдив за Смолян чак докато през 1983 г. е построен Панорамния път през Пампорово) се оказват по средата на най-късото разстояние между новообразуваната Беломорска област и вътрешността на страната. Първоначално пътя Пловдив-Асеновград-Чепеларе-Рожен-Смолян-Рудозем-Ксанти е бил доста примамлив и за немските войски с оглед придвижването им към Беломорието, но след като се убеждават в лошото му състояние, през март 1941 преминават само някои леки моторизирани части от 164-та пехотна дивизия на генерал-лейтенант Ото Хартман, установили се за известно време в Смолян на път за Беломорието. Така или иначе през целия военен период многократно се усилва трафика по този път (включително и през алтернативния край Левочево), и то не само на военна техника или традиционните каруци, но и на граждански автобуси и камиони (леките коли тогава са били екзотична рядкост за богаташи). По спомени на свидетели от това време, пътуването до Асеновград или Ксанти (около 95 км е разстоянието и до двата града) е било изнервящо преживяване, траещо цял ден дори с автомобил. Местата за разминаване били малко, имало много опасни участъци с чести пропадания, образували се и задръствания - понятие, което обикновено свързваме със съвременните големи градове. Всичко това вече налагало въпреки военновременния недоимък още по-интензивно разширение и поддръжка на пътищата в Родопите. В тези дейности взимат участие и жители на Левочево, но работата отново е тежка, зле платена и непостоянна, още повече, че държавното финансиране по това време е било насочено предимно към инфраструктурата на Беломорието.

Така че не е чудно, че населението на Левочево като цяло приема комунистическата власт, особено след 60-те години, когато нещата вече улягат - наблюдава се примирение и приспособяване на хората към властта, грубите извращения намаляват, поминъкапоминъкът и инфраструктурата бавно, но постоянно се подобряват. Едно от много големите и дълготрайни прегрешения на комунистическата власт е създаването на ТКЗС през 1959 година на планинските терени, каквото е и землището на селото. Поради особеностите на планинския ландшафт - малки, разпокъсани, неплодородни и трудно достъпни парчета земя, без възможност за машинна обработка и напояване - те са непригодни за уедряване в блокове. По този начин в началото на 60-те години повечето хора вече не са собственици на земите си. Само някои парчета земя са оставени извън ТКЗС и раздадени за изхранване на семействата под формата на т. нар. "лично ползване" - вид скрито преразпределяне на дребна частна собственост върху земите, характерно за комунизма. Интересна особеност е обаче, че често властите раздават такива парчета на своите си хора по своя преценка, и така те създават основа за дългогодишни конфликти между старите (истински) и "новите" собственици. В същото време ръчният примитивен селскостопански труд продължава да преобладава доста години след това, а и на всичкото отгоре репресивният апарат налага на работещите в ТКЗС непостижимо високи норми за добиви. Освен това, дълги години след края на Втора световна война, от всяко семейство, притежаващо животни, се изискват годишно за държавата определени количества мляко, месо и вълна. По този начин се появява заплаха за изхранването не само на домашните животни, но и на самите членове на семействата.

Едва след 70-те години настъпва частична справедливост, когато държавата създава условия всеки да закупува на ниски цени фуражи за подпомагане на личното си стопанство както и повече земи за "лично ползване", като това е обвързано със съответните количества предадена на държавата продукция. Чак през този период се слага край и на задължително налагания от държавата робски труд по отглеждане и първична обработка на тютюн срещу нищожно заплащане. Всичките тези безумия отказват окончателно от селскостопанска работа много голям брой левочевци и това засилва допълнително непрекъснатата и до момента миграция на хората (особено младите) от селото към градовете - в начлотоначалото на 50-те предимно към Смолян или мините в Мадан, Рудозем, Кърджали, по-късно и към Пловдив и София. На тези места те намират условия за образование и държавна работа свързана главно с промишлеността, административната или партийната йерархия и не мислят да поглеждат назад. През 60-те години е направен опит да се задържат част от хората на селото, като е построен санаториум за силикозно и туберкулозно болни поради изключително благоприятния климат и чистотата на околната среда. До 1992 г., когато е закрит, в този санаториум работят много жители на селото като обслужващ персонал.

Що се отнася до периода от 1989 г. до днес, отново в контекста на ставащото в цяла България, развитието на селото тръгва надолу. През този период се наследиха предимно негативите на миналото ни - характерните за времето преди 1944 г. партизанщина, алчност и печалбарство на всяка цена, тесногръди дребни частни интереси и лични вражди без мисъл за следващите 5, 10 или 20 години; или пък липса на държавност, бюрокрация, корупция и мафия - наследствата от комунизма. ПоследвалияПоследвалият и продължаващ все още тотален крах на промишлеността и съответно на обслужващите я сфери в България доведоха до превръщането на Левочево в характерното "село със затихващи функции" поради липсата в региона на възможности за каквато и да е работа, която да е достатъчно платена, за да посрещат хората поне елементарните си нужди. В момента почти всички от около 130-те жители на селото са пенсионери. За сравнение - брояброят на населението в минали периоди често е надминавал 500 души, и то предимно млади.

През последните 5-6 години, макар и много бавно и мъчително, се наблюдават наченки за развитие на туризма в селото. То е съпроводено с множество спънки, причинени както от пазарната конюнктура и лошите закони, така и от бюрокрацията и корупцията на държавната и местната власти в Смолян. До момента е изградено вилно селище "Амампури", в различни фази на строеж са още малките селища "Каталуния", "Касиопея", “Ливърпул плейс сити”, “Вистас” и "Орфей и Евридика". Готов е и новия път свързващ както тях, така и самото село директно с Пампорово (само на няколко км). Макар и след поредица от гафове, може да се каже, че в общи линии е готова и останалата инфраструктура по обслужването на тези комплекси (ток, вода, канализация). Ремонтирани бяха и няколко частни къщи в селото, превърнати в малки хотели. Характерното е, че съгласно плановете в района не се предвиждат повече строежи, тъй като най-сетне има поука от грешките с безумното бетониране и презастрояване на големите български курорти.

Селото е в рамките на Смолянска община и се управляваше повече от 20 години (от юни 1986 г.) от кметскикметския наместник Христо Ставракев, скоропостижно починал в края на декември 2009. Чак през март 2011 е назначен нов кметски наместник - Ангел Хворев.

* [[Мария Нейкова]] - естрадна певица (тя самата не е живяла в селото, но нейниянейният баща е Янко Настрадинов, живял и израснал в Левочево).