|
'''Историзмът''' е {{факт|схващане в [[теорията на познанието]], според което [[история]]та има свой собствен специфичен предмет и съответни методи. Основното прозрение на историзма е, че подробното описание е достатъчно обяснение и то не се нуждае от позоваване на закономерности и универсалии. При това положение историята би била несводима към социологически, икономически и други форми за познание на действителността. Концепцията се развива след XIX век, когато историята се оформя като самостоятелна дисциплина.|2015|3|6}}
{{факт|За представители na историзма се считат [[Вилхелм Дилтай]], [[Хайнрих Рикерт]], [[Георг Зимел]], [[Фридрих Мейнеке]], [[Макс Вебер]], [[Ернст Трьолч]].|2015|3|6}}
{{факт|Като термин "историзъм" се среща най-често в немскоезичната специална литература (Historismus). На други езици, ако се използва в своя специфичен смисъл, обикновено се правят уговорки.|2015|2|10}} Както отбелязва [[Щефaн Бергер]] " ‘историзмът’ (Historismus), така като е представен от [[Леополд фон Ранке]], може да бъде виждан като еволюционистки, реформистки концепт който включва целия политически ред като израстнал, развит от историята; историцизмът (Historizismus), както го дефинира - и отхвърля - [[Карл Попър|Попър]], се основава на схващането, че историята се развива, следвайки педопределени закони към определена цел. Английският език, използващ един термин за двете схващания, е склонен да ги смесва.<ref> Berger S., ''Stefan Berger responds to Ulrich Muhlack'', German Historical Institute, London Bulletin,Bd. 23 2001 Nr. 1, []</ref> В своята книга ''Нищетата на историцизма'' Попър изтъква именно, че "анализ и обясняване на различия чрез позоваване ... на тяхната връзкa с преобладаващи предпочитани и интереси през даден исторически период - подход, който понякога бива наричан историзъм - не бива да се бърка с онова, което аз назовавам историцизъм..."<ref>Попър К., ''Нищетата на историцизма'' (прев. от англ. К. Кожухаров), София : Рива, 2000, ISBN 954-8440-36-9 (''The Poverty of Historicism'', 1947), с. 28-9</ref>
{{факт|Първите които започват да използват термина "историзъм" са немските романтици и това е засвидетелствано в текстове на [[Шлегел]] и [[Новалис]]. Нагласата, на която [[Хегел]] е представител, отстоява възглед, че в природата няма история (а само повторение) - това е специфично човешко и обществено явление. Подобен възглед прокарват неокантианските мислители, които настояват за принципната разлика между науките за природата и тези "за духа". [[Вилхелм Дилтай]] пояснява, че първите са само 'разясняващи', докато другите са 'разбиращи'.|2015|2|10}} [[Фридрих Мейнеке]] излага аргументацията за историзма като изтъква два аспекта на обясняването: чрез причини и чрез ценности.<ref>Мейнеке Ф., ''Причини и ценности в историята'', в сб.'' Историци за историята'', ред. М Тодорова, София:СУ 1988, с11-30</ref> В началото на [[20 век]] [[Анри Бергсон]], като развива своите възгледи за времето като външност, различна от траенето, което е вътрешност, задава и по-философска основа на идеята за историзъм<ref> Бергсон А., ''Творческата еволюция'', София: СУ 1992</ref>.
В началото на [[20 век]] [[Анри Бергсон]], като развива своите възгледи за времето като външност, различна от траенето, което е вътрешност, задава и по-философска основа на идеята за историзъм<ref> Бергсон А., ''Творческата еволюция'', София: СУ 1992</ref>. {{факт|Историзмът обаче остава преди всичко професионална практика, встрани от абстрактните аргументи.|2015|2|10}}
== Източници ==
|
