Николо Макиавели: Разлика между версии

| регион = западна[[Западна философия]]

| епоха = [[философия на Ренесанса|Ренесанс]]

| школа = ренесансов[[Ренесансов хуманизъм]], [[политически реализъм]], [[класическо републиканство]]

| интереси = политика и политическа[[Политическа философия]], военната[[военна теория]], [[история]]

| повлиян =
* [[Ксенофонт]],
* [[Плутарх]],
* [[Тацит]],
* [[Полибий]],
* [[Цицерон]],
* [[Салуст]],
* [[Ливий]]

Втората Канцелария на Република Флоренция ( 1498-1512), когато Медичите не са били на власт. Той написва своя шедьовър – „Принцът”, след като Медичите възстановили своята власт и Николо вече нямал задължения и отговорности във Флоренция. Той е смятан за родоначалник на идеята за модерната [[държава]] и модерния владетел.

Съчиненията на Макиавели по теория на политиката са интерпретирани противоречиво в историята на политическото мислене и са използвани за противоположни политически цели. Според някои той е истински републиканец, който иска да предупреди народа за машинациите на владетелите и с това дава указания за защита на свободата. За други той е съветник на безскрупулни силови политици и един от теоретичните бащи най-напред на абсолютизма, а след това и на тиранията, който разрушава етическите обвързаности на класическата политика и поставя политиката само под максимата за непосредствения успех и дългосрочното увеличаване на властта. В Западна и Средна Европа през ранното Ново време той е бил четен като първия представител на теорията за държавния интерес, с която се изтласква класическата аристотелианска представа за политиката, а политическата теория се ориентира към разширяване и гарантиране на характерната за Новото време властова държава. Приблизително по същото време представителите на републиканизма в английската революция и по-късно отците - — основатели на САЩ, го смятат за поддръжник на едно политическо партиципативно мислене, който с най-голяма яснота и изключителна острота е премислил основните принципи на една република, механизмите за нейното обновяване и предпоставките за нейното запазване. Проблемът пред всяка модерна интерпретация на Макиавели е, че една до друга съществуват две противоположни рецепции, които се позовават или на "Владетелят", или на "Размишленията".

Николо Макиавели е роден на [[3 май]] [[1469]] г. във [[Флоренция]], която по това време е практически независим град-държава, управляван от фамилията [[Медичи]]. Произхожда от старо, но не много богато семейство, произлизащо от някогашните маркизи на [[Тоскана]]. През годините негови членове са тринадесет [[гонфалниер на правосъдието|гонфалниери на правосъдието]], {{hrf|Benigni|1913}} членове на градското правителство. Баща му, Бернардо ди Николо Макиавели, е юрист и умира, когато синът му е на 16 години, а майка му се казва Бартоломеа ди Стефано Нели.

Първоначалното си образование Николо Макиавели получава от баща си, който го учи на граматика, реторика и латински. Той не научава гръцки, въпреки че по това време Флоренция е един от европейските центрове на гръцката филология. През 1494 г. става държавен служител. Малко по-късно от града е прогонена фамилията Медичи и е възстановено изборното управление. Макиавели участва в дипломатическото и военно управление на Флоренция, като между 1499 и 1512 г. участва в дипломатически мисии до дворовете на френския крал [[Луи XII]], арагонския крал [[Фернандо II]] и до [[Папска държава|Папската държава]]. През 1502-1503 г. е свидетел на кампанията на [[Чезаре Борджия]], който по това време установява властта си в Централна Италия.

Между 1503 и 1506 г. Макиавели ръководи флорентинската [[милиция]], отговорна за отбраната на града. Изпитващ недоверие към наемниците, той е привърженик на съставената от граждани милиция. Възгледите му дават резултат през 1509 г., когато флорентинците удържат победа срещу [[Пиза]].

Въпреки военните успехи на флорентинската милиция, през август 1512 г. родът Медичи, подпомаган от своя роднина папа [[Юлий II]] и от испански войски, възстановява властта си във Флоренция. Макиавели е освободен от постовете си, а г. по-късно е обвинен в заговор срещу властта и е арестуван. Въпреки мъченията, той отказва да се признае за виновен и е освободен. След това се оттегля в своето имение в [[Сант Андреа ин Перкусина]], недалеч от Флоренция, където се отдава на литературна дейност. Освен най-известните си произведения „[[Владетелят]]“ и „Беседи върху първата декада на Тит Ливий“, той пише още няколко книги между които „Военното изкуство“, „История на Флоренция“ и „Мандрагора“ (пиеса, която се играе и днес).

Макиавели е женен и има шест деца. Умира на [[21 юни]] [[1527]] г. във Флоренция. Мястото на гроба му е неизвестно, но в църквата „[[Санта Кроче]]“ е поставен посветен на него [[кенотаф]] с надпис „Никоя възхвала не е достойна за това име“ (''„TANTO NOMINI NULLUM PAR ELOGIUM“'').

Макиавелизъм е, според Оксфордския речник, „използването на хитрост и двуличие в държавното управление или като цялостно поведение", произтичаща от италианският Ренесансов дипломат и писател Николо Макиавели. Думата има сходна употреба в съвременната психология, където тя описва една от най-тъмните триадни личности, характеризиращи се с двуличие, свързано с цинични вярвания и прагматичен морал. "Макавелиан" като дума става много популярна в края на 16 век, въпреки че „Макиавелизъм“ се цитира за пръв път от Оксфордския речник през 1626.

Животът на Макиавели съвпада с епоха на дълбоки промени във Флоренция, както и в Италия. Ерата на градовете републики върви към своя край под натиска на институционално устроените териториални държави, а Италия става арена на конфликтите между династиите Валоа и Хабсбург за хегемония в Европа. Политическите размишления на Макиавели възникват от тази констелация и в същото време се опитват да я овладеят и преодолеят. Те не произтичат от спокойна рефлексия, а са написани като политически съвети и указания, защото за него непосредственото политическо действие е било забранено поради освобождаването му от политическите постове и временното отстраняване от Флоренция. Наблюдаваната при Макиавели студена дистанция към политическите събития, пренебрежителното спокойствие, с което представя погрешните политически решения, и надменното благоволение, с което тълкува събитията, са по-скоро един принуден жест, отколкото израз на неговата фактическа вътрешна нагласа. Постоянно прозира неговата дълбока грижа за бъдещето на Флоренция и на Италия, след това перото му ръководят опасенията, че от безгрижие и некадърност могат да се пропуснат изгодни възможности за политическа промяна и убеждението, че знае кое е необходимо и обещаващо успех. Той сменя перспективата на цинично изглеждащ наблюдател с тази на политически борец и агитатор.

През 16-ти век, веднага след публикуването на „Принцът”, „Макиавелизмът” се разглежда като епидемия заразяваща северноевропейската политика, произхождаща от Италия, заразила първо Франция. Именно в този контекст, клането през 1572 в Париж започва да се разглежда като продукт на макиавелизма, мнение силно повлияно от [[Хугеноти|хугенота]] Innocent Gentillet, който публикува своя “Discours Contre Machievel” през 1576, която е отпечатана в десет издания на три езика през следващите четири години. Gentillet казва, погрешно според SydneyСидни AnglоАнгло, че „книгите на Макиавели са най-ценени от нашите италиански и италианизирани придворни " във Франция (в думи на първия му превод на английски език ), и така (в перифраза на Anglo) „в основата на настоящата деградация на Франция, чиято кулминация била не само в клането през 1572, но и в радостта на извратени почитатели”. В действителност има малка следа от Макиавели във френски писания преди клането, не че политиците записват намеренията си на хартия, до книгата на Gentillet, но тази концепция е използвана при от много съвременници и играе ключова роля в създаването на дълготрайна популярна концепцията за Макавелианизма.

"Владетелят" до голяма степен е сборник със съвети как от един "човек на съдбата" да стане "човек на virtu (доблест)", политик, утвърдил се със собствени сили и способности. Нужни са не предпазливо изчакване, умна тактика и висока степен на самообладание, а енергичност, решителност и безскрупулност, които Макиавели обобщава в гл. 25 : "Смятам обаче, че е по-добре да бъдеш буен и смел, отколкото предпазлив, защото съдбата е като жена и ако искаш да я владееш, трябва да я малтретираш. Известно е, че тя по-често се оставя да бъде победена от такива хора, отколкото от тези, които се отнасят към нея без жар. И освен това както и жената, така и съдбата всякога е благосклонна към младите, защото са по-малко почтителни, по-самонадеяни и агресивни и с по-голяма дързост я укротяват" (Владетелят, 129). Във "Владетелят" Макиавели многократно привежда като модел за успешно действие Чезаре Борджия, което предвид неговите действия (от нарушаване на дадена дума до убийство) решително допринася за лошата му слава.

Погрешно често се смята, че „[[Владетелят]]“ (на тоскански ''Il Principe'', превеждано на български и като „Принцът“ или „Князът“), най-известното произведение на Макиавели, разкрива идеите му за управлението на държавата. В действителност, отпъдения от властта Макиавели, посвещава трактата си на новия владетел на Флоренция, [[Лоренцо Медичи]]. Макиавели се надявал Лоренцо да го вземе на работа и целия трактат има за цел да покаже в един подреден и конкретен стил, че авторът знае как се управлява държава и би бил един много добър държавен съветник. Макиавели не е взет на работа, но произведението му остава в историята като първия подробен анализ на изкуството на властта и най-вече на нейното запазване. Затова и Макиавели се смята за родоначалник на модерната политическа наука. От принципите на грубата сила и пренебрежението на моралните норми, изложени във „[[Владетелят]]“ идва и понятието ''макиавелизъм''. Макиавели използва парадоксален подход към политическите проблеми, чрез който прави две важни открития. Първото от тях е свързано с идеята на разума, която ни казва, че държавата не трябва да се идеализира, тя е такава, каквато е и само реалният поглед върху нея може да ни помогне за упражняване на властта по правилен начин. Второто откритие представлява всъщност оценката, която Николо Макиавели дава на историческите владетели, а именно - — притежаването както на положителни, така и на отрицателни качества. С това той ни показва, че тези исторически фигури също не трябва да бъдат идеализирани, а оценени напълно реално.

Чрез своят политически трактат "Владетелят", Николо Макиавели напълно отрича отдавна господстващата идея за божествения произход на държавата и държавното управление. Той смята, че властта произтича от властолюбивите хора. Именно хората са тези, които определят същността на държавата. Разглеждайки съдбата на владетеля, Макиавели стига до извода, че добрите закони и войската стоят в основата на всеки вид държава. Той сравнява и човешкото поведение с това на животните: "''На владетеля е необходимо да владее добре похватите на звяра. Той трябва да вземе пример от лисицата и лъва, защото лъвът е беззащитен срещу примката, а лисицата е беззащитна срещу вълците.''". Според Макиавели владетелят трябва да използва всякакви средства за постигане на своята цел: "''Лъжата, вероломството, жестокостта са добри, когато са необходими за укрепването на властта.''". Той е привърженик на хитростта, ловкия разум. Оттам идва и понятието "макиавелизъм", което не е пряко употребено от Николо Макиавели никъде в неговото произведение, но е символ на коварството, хитростта и деспотизма.

Истинските политически възгледи на Макиавели се разкриват в по-малко известното му на широката публика произведение „Беседи върху първите десет глави на Тит Ливий“ където той се разкрива като истински републиканец. Беседите представляват поредица от уроци относно това как трябва да се създаде, структурира и поддържа една република. Самата книга представлява сбор от три книги, въплъщаващи в себе си уроците, които са подплатени с някакъв определен принцип и исторически примери.

====== "Първа книга" ======

Макиавели отбелязва, че действията на Рим, както разказва Ливий продължават или от "обществен съвет" или от "частен съвет", и че те се отнасят или за неща вътре в града или за неща извън града, при което се представят четири възможни комбинации. Той казва, че ще се въздържи в „Първа книга” от тези неща, които са настъпили в града и от обществен съвет.

Предговора към „Първа книга” обяснява защо Макиавели пише ''Беседата''. Той отбелязва, че носи нови режими и поръчки, опасна задача поради мъжката завист, но мотивирана от желанието за работа за общото благо. Авторът също така казва, че работата му може да не е съвършена, но заслужава да бъде чута, защото това ще помогне на други след него в изпълнението на вижданията му. Той се твърди, че италианският Ренесанс е стимулирал желанието да се подражава на древните в тяхното изкуството, право и медицина, но никой не мисли за имитиране на древните царства или републики. Той проследява това до неправилно тълкуване на историята, която предлага, че имитация на древното политическо целомъдрие е невъзможно. Той декларира намерение си да се преодолее този изглед на древния свят като разглежда Ливий и съвременната политика. „Първа книга” обхваща широк кръг от теми, свързани с държавното управление. Макиавели твърди, че различните теми са свързани с това как римляните провеждали своите вътрешните работи („Втора книга”, предговор).

====== "Втора книга" ======

Въпреки че Макиавели никога не го е казал в пряк текст, за него се отнася фразата „Целта оправдава средствата”, тъй като се съдържа в много от идеите му. Макиавели се счита за един от най-забележителните „политически теоретици” на [[Ренесанс]]a, тъй като дава път на модерните възгледи в политическите си разбирания и на социалното преструктуриране.

Макиавели посочва (и оттук критерия за добра организация), че е от важно значение в споменатата република да се разполага с нужните институции за канализиране на конфликта вътре в самите тях, липсата на тези институции би довела до отслабване на републиката. В никоя от другите форми на управление като [[аристокрация]]та, тиранията, [[демокрация]]та или [[монархия]]та не се е достигнало равновесието между страните вътре в режима, от което идва тяхната нестабилност.

Тълкувателите — привърженици на републиканската теза, претендират, че съвместимостта на двете творби Беседите и „Владетелят”, считайки че последната предполага едно иронично упражнение, което простичко разголва тогавашните реални практики на властта.

Учените често отбелязвали, че Макиавели прославял инструменталност в градоустройственото строителство - — подход, олицетворен от поговорката, че "целта оправдава средствата". Насилието можело да е необходимо за успешното стабилизиране на властта и въвеждането на нови правни институции. Сила можела да се използва за премахване на политически съперници, за принуждаване на устойчиви популации, и да се оправдавала общността на други мъже, достатъчно силни за характера на правилото, които неминуемо щели да се опитат да заменят владетелят. Макиавели станал скандален за такива съвети по политически въпроси, като се гарантирало, че той ще бъде запомнен в историята чрез прилагателното "Макиавели".

През 18-ти век, работата била дори нарича сатира, например от Жан- Жак Русо. По-наскоро коментатори като Лео Щраус са се съгласили, че принцът можело да се прочете, че има умишлено комична ирония. Сред коментатори, които не са видели работа като ирония, много все още се договарят, че принцът е републикански до известна степен. Други тълкувания включват, например, че на Антонио Грамши, който твърдял, че публиката на Макиавели за тази работа не била дори на управляващата класа, но на обикновените хора, защото управниците вече знаели тези методи чрез тяхното образоване.

На 20-ти век Италианската партия комунистическа Антонио Грамши била вдъхновена от трудовете на Макиавели за етика, морал и как те са били свързани с държавата и революция в неговите писания на пасивните революции и как едно общество можело да бъде манипулирано чрез контролиране на популярните представи за морал.

* Майер, Х., Денцер, Х. Класици на политическото мислене - — Том 1