Разлика между версии на „Режим на пълномощията“

the end
(the end)
Макар и да не е предупредена за конкретните намерения на княза, Русия му оказва решителна подкрепа чрез своите офицери в България и чрез декларации на дипломатическия агент в София [[Михаил Хитрово]] и външния министър [[Николай Гирс]] в полза на предизборната му агитация.{{hrf|Димитров|1972|58-59, 75-76, 90-91}} Подкрепа за преврата оказват също Германия, Австро-Унгария и Великобритания, която отхвърля постъпките на либералите за помощ.{{hrf|Димитров|1972|64-66}}
 
== ВътрешнополитическиВътрешни противоречия на режима ==
Веднага след установяването на пълномощията Ернрот подава оставка. Александър I назначава [[Правителство на България (1881–1882)|кабинет без министър-председател]] с водеща роля на руския полковник [[Арнолд Ремлинген]], който оглавява министерството на вътрешните работи.{{hrf|Стателова|1999|29-30}} Продължавайки репресивните мерки на Ернрот, новото правителство на практика задушава опозицията{{hrf|Димитров|1972|107-109}}, но усилията му за подобряване на държавното управление са затормозени от разногласията между консерваторите и представителите на Русия по „железопътния въпрос“.
 
[[Берлински договор|Берлинският договор]] налага на България да построи отсечката на жп линията [[Виена]] – [[Цариград]] на своя територия. След като подкрепя преврата в [[Княжество България|Княжеството]], [[Австро-Унгария]] очаква от Батенберг да изпълни този ангажимент с приоритет пред всички останали железопътни проекти. На свой ред, руските поддръжници на режима настояват за предимство на проекта за железница от [[София]] до [[Русе]].{{hrf|Радев|1990|311, 319-320}} В едно от първите заседания на правителството Ремлинген и [[Михаил Хитрово|Хитрово]] се опитват да издействат без търг концесия за построяване на линията от руските предприемачи Гинсбург и Струве, но опитът им е париран от консерваторите, които предпочитат [[Иван Хаджиенов|български изпълнител]].{{hrf|Радев|1990|304-305}}
 
=== ДържавенСформиране на Държавния съвет ===
Разногласията по железопътния въпрос карат Хитрово да потърси опора в либералите, които се показват готови за компромис с княжеския режим. За да им осигури властови позиции, руският дипломатически агент налага на княза да одобри предложението на [[Марин Дринов]] за избиране на ⅔ от членовете на висшия орган на новия режим – [[Държавен съвет (Княжество България)|Държавния съвет]]. Противно на очакванията му обаче, проведените през ноември избори за попълване на Съвета са спечелени от Консервативната партия. Либералите не успяват да ѝ се противопоставят, поради дезорганизацията след преврата и нежеланието на голяма част от водачите им да сътрудничат на неконституционното управление.{{hrf|Димитров|1972|108-109, 112}} Манипулациите с изборните резултати от страна на Ремлинген и нападките срещу него от консерваторския вестник „[[Български глас (1879 - 1883)|Български глас]]“ водят до открит конфликт между вътрешния министър и консерваторите, който налага намесата на княза.{{hrf|Блек|1996|207-209}}{{hrf|Радев|1990|317-319}} На 31 декември 1881, едновременно с назначаването на Държавния съвет, Батенберг извършва промени в правителството, като назначава на мястото на Ремлинген консерватора [[Григор Начович]].{{hrf|Димитров|1972|117}}
 
=== КризаПолитическа на режимакриза през 1882 ===
Отстраняването на руския офицер от вътрешното министерство е последвано от засилена агитация срещу пълномощния режим. Под ръководството на [[Драган Цанков]] и [[Марко Балабанов]] умерените либерали приемат възможността за поправки в конституцията, но настояват те да бъдат извършени от парламент, излъчен чрез свободни избори. В края на февруари 1882 се стига до бунтове в [[Кнежа]] и други села в района на [[Оряхово|Рахово]]. Въпреки интернирането на Цанков във [[Враца]], законовото ограничаване на събранията и други репресивни мерки, Начович не успява да спре вълненията, които се разрастват през март и април и вземат насока не само срещу правителството, но и срещу самия княз.{{hrf|Радев|1990|323-327, 330-331}}{{hrf|Димитров|1972|129-133}} За да закрепи разклатения си авторитет, Александър I търси подкрепа от [[Петербург]]. Русия откликва като решава като изпраща в София двама генерали – [[Александър Каулбарс]], който поемаоглавява военното министерство, и [[Леонид Соболев]], който става министър-председател и министър на вътрешните работи на 23 юни.{{hrf|Радев|1990|336, 340}}{{hrf|Димитров|1972|134, 139-140}}
 
== Управление на Соболев ==
В началото на управлението си Соболев предприема действия за засилване на монархическия институт и на стопанските връзки между България и Русия. Непримиримите либерали (като [[Захарий Стоянов]]) са подложени на гонения, а опитите им за печатна агитация са пресечени.{{hrf|Димитров|1972|142-144}} През август 1882 е въведена избирателна реформа: двустепенно гласуване с имуществен и образователен ценз на избирателите.{{hrf|Стателова|1999|33-34}} Парламентарните избори, проведени през същата есен, са манипулирани в полза на консерваторите.{{hrf|Димитров|1972|147}} Доминираното от тях [[III Обикновено народно събрание]] обаче блокира инициативата на Соболев за строеж на железницата София – Дунав от Гинсбург едновременно с линията Вакарел – София – Пирот, [[Четворна конвенция (1883)|договорена]] с Австро-Унгария.{{hrf|Димитров|1972|149}}{{hrf|Джонев|2008|45-47}} Това води до промяна в политиката на Соболев. В края на февруари и началото на март 1883, по повод заточаването на софийския владика [[Мелетий Софийски|Мелетий]], той издейства оставката на [[Министерство на външните работи и изповеданията|министъра на външните работи и изповеданията]] [[Константин Стоилов]] и на останалите министри-консерватори, които са заменени с партийно необвързани чиновници.{{hrf|Димитров|1972|151-152}} След това министър-председателят предприема стъпки за сближение с либералите, допускайки ги да спечелят мнозинство в общинските съвети през април и допълнителните парламентарни избори през август. Усилията на Батенберг, който посещава лично Русия между април и юни същата година, да издейства смяна на Соболев. иНа свой ред, Соболев успява да настрои отказръководителите на руснацитеруското отвъншно намесаминистерство въвсрещу вътрешнитекняза, работипредставяйки сего проваляткато проводник на австрийското политическо и икономическо влияние в България.{{hrf|Димитров|1972|162-168}}{{hrf|Радев|1990|366-369}} Това развитие на събитията принуждава княза и консерваторите да потърсят компромис с умерените либерали.
 
== Край на режима ==
== Компромис между консерваторите и умерените либерали ==
През август в България пристига новият руски дипломатически агент [[Александър Йонин]]. Опасявайки се, че князът ще се опита да свали Соболев чрез Народното събрание, той настоява следващата сесия на депутатите да се ограничи в ратифициране на [[Четворна конвенция (1883)|железопътната конвенция]] с Австрия и [[Окупационен дълг|дълговото споразумение]] с Русия. В същото време, за да привлече либералите, Йонин настоява пред княза да се откаже от пълномощията и да възстанови конституцията.{{hrf|Радев|1990|386-390}} Контрапредложението на Батенберг, отправено чрез пратеника му Константин Стоилов, към Русия да вземе външното министерство, но да се откаже от намеса във вътрешните работи на Княжеството, е оставено без отговор от Петербург.{{hrf|Радев|1990|380-381}}
 
Обезпокоени от опитите на Йонин и Соболев да диктуват българската политика и от подготовката на Каулбарс за военен преврат, князът и консерваторите се обръщат за подкрепа към Драган Цанков, който също е против властта на руските генерали. На 8 август Цанков и Начович постигат предварително споразумение, което предвижда прекратяване на пълномощния режим след промени в конституцията, изготвени от двупартийна комисия и утвърдени от свободно избран парламент. Споразумението среща отпор от Централното бюро на Либералната партия, което е привлечено от обещанията на Йонин и настоява Соболев да запази министър-председателския пост, за да не се стигне до скъсване на отношенията с Русия.{{hrf|Димитров|1972|169-174}}{{hrf|Радев|1990|378-384}} Мнозинството в [[III Обикновено народно събрание|Третото народно събрание]] обаче поддържа становището на Цанков. На 4 септември 1883 депутатите от Либералната и Консервативната партия постигат окончателно споразумение. В отговор на общия им апел, три дни по-късно Александър I обявява Търновската конституция за възстановена и назначава [[Правителство на Драган Цанков (1883)|коалиционно правителство]] начело с Драган Цанков.{{hrf|Димитров|1972|184-185}}{{hrf|Радев|1990|392-393}}
Под ръководството на княза, консерваторите започват преговори с либералите на [[Драган Цанков]]. В началото на август [[1883]] те подписват споразумение, според което Консервативната партия поема ангажимент за възстановяване на Конституцията, а цанковистите - да приемат мерки за изменението ѝ. Князът възлага на Цанков министър-председателския пост, начело на ново правителство, съставено от умерени либерали и консерватори. Приет е проектът на Австро-Унгария за строителство на железопътната мрежа на България. На [[5 декември]] [[1883]] е прокаран Закон за изменение и допълнение на Конституцията.
 
В изпълнение на споразумението между двете партии, в началото на декември 1883 парламентът приема изменения в Търновската конституция, които предвиждат имуществен ценз за избирателите и учредяване на втора законодателна камара след изтичането на три години. В отговор Александър I декларира окончателния си отказ от пълномощията. Конституционните промени са анулирани фактически с идването на власт на [[Правителство на Каравелов (1884–1886)|непримиримите либерали]] през юни 1884, а формално – през 1886 година с решение на [[IV Обикновено народно събрание|Четвъртото обикновено народно събрание]].{{hrf|Стателова|1999|41-43}}
В това време отстранените от власт руски генерали се съюзяват с крайните либерали на Каравелов и подемат кампания срещу правителството. На проведените през май [[1884]] избори, каравелистите удържат пълна победа. На княза не остава друг избор, освен да им възложи съставянето на правителство. То е формирано на 29 юни 1884, начело застава [[Петко Каравелов]]. Новата власт напълно възстановява Конституцията, с което окончателно се слага край на режима на пълномощията.
 
==Източници==