Разлика между версии на „Режим на пълномощията“

железопътен въпрос; картинки
(железопътен въпрос; картинки)
[[Файл:Alexander-von-Battemberg.jpg|thumb|right|250px|<small>Княз Александър I</small>]]
'''Режимът на пълномощията''' ([[1881]]-[[1883]]) е оглавяван от княз [[Александър I Батенберг]] режим в [[Княжество България]], установен с държавен преврат на [[27 април]] [[1881]] година. По време на него [[Търновската конституция]] е отменена и в страната действат военновременни закони.
 
 
== Вътрешни противоречия на режима ==
[[Файл:Mihail Hitrovo.jpg|мини|дясно|200п|<small>Руският дипломатически агент [[Михаил Хитрово]] лобира агресивно за интересите на руски банкери в София. След отпора на консерваторите насърчава агитацията на либералите и настройва офицерите в България срещу княза.</small>{{hrf|Радев|1990|319-320, 326-331}}]]
 
Веднага след установяването на пълномощията Ернрот подава оставка. Александър I назначава [[Правителство на България (1881–1882)|кабинет без министър-председател]] с водеща роля на руския полковник [[Арнолд Ремлинген]], който оглавява министерството на вътрешните работи.{{hrf|Стателова|1999|29-30}} Продължавайки репресивните мерки на Ернрот, новото правителство на практика задушава опозицията{{hrf|Димитров|1972|107-109}}, но усилията му за подобряване на държавното управление са затормозени от разногласията между консерваторите и представителите на Русия по „железопътния въпрос“.
 
=== Железопътен въпрос ===
[[Берлински договор|Берлинският договор]] налага на България да построидострои отсечката нанедовършената жп линияталиния [[Виена]] – [[Цариград]] чрез отсечка на своя територия. След като подкрепя преврата в [[Княжество България|Княжеството]], [[Австро-Унгария]] очаква от Батенберг да изпълни този ангажимент с приоритет пред всички останали железопътни проекти. НаРуското свойправителство, редкоето е в [[Съюз на тримата императори|съюзни отношения]] с австрийското, подкрепя претенциите му.{{hrf|Радев|1990|400-401}} Същевременно обаче руските поддръжници на режима в Княжеството настояват за предимство на проекта за железница от [[София]] до [[Русе]], която, наред с развитието на корабоплаването по [[Дунав]], би осигурила удобни транспортни връзки между Княжеството и Русия.{{hrf|Радев|1990|311, 319-320}} В едно от първите заседания на правителството след установяването на пълномощията Ремлинген и [[Михаил Хитрово|Хитрово]] се опитват да издействат без търг концесия за построяване на линията от руските предприемачи Гинсбург и Струве, но опитът им е париран от консерваторите, които предпочитат [[Иван Хаджиенов|български изпълнител]].{{hrf|Радев|1990|304-305}} Спорът се проточва през целия период от съществуването на режима. В крайна сметка конкурентите за проектираната концесия се разбират помежду си, но тя така и не се осъществява, поради ограничените финансови възможности на българската държава и невъзможността на руското правителство да гарантира заем за изпълнението ѝ.{{hrf|Радев|1990|319-320, 365, 372}}
 
=== Сформиране на Държавния съвет ===
{| style="float:right; background:white" border="1"
Разногласията по железопътния въпрос карат Хитрово да потърси опора в либералите, които се показват готови за компромис с княжеския режим. За да им осигури властови позиции, руският дипломатически агент налага на княза да одобри предложението на [[Марин Дринов]] за избиране на ⅔ от членовете на висшия орган на новия режим – [[Държавен съвет (Княжество България)|Държавния съвет]]. Противно на очакванията му обаче, проведените през ноември избори за попълване на Съвета са спечелени от Консервативната партия. Либералите не успяват да ѝ се противопоставят, поради дезорганизацията след преврата и нежеланието на голяма част от водачите им да сътрудничат на неконституционното управление.{{hrf|Димитров|1972|108-109, 112}} Манипулациите с изборните резултати от страна на Ремлинген и нападките срещу него от консерваторския вестник „[[Български глас (1879 - 1883)|Български глас]]“ водят до открит конфликт между вътрешния министър и консерваторите, който налага намесата на княза.{{hrf|Блек|1996|207-209}}{{hrf|Радев|1990|317-319}} На 31 декември 1881, едновременно с назначаването на Държавния съвет, Батенберг извършва промени в правителството, като назначава на мястото на Ремлинген консерватора [[Григор Начович]].{{hrf|Димитров|1972|117}}
|
{| width="200px"
| [[Картинка:G.nachovich.jpg|150п|]]
| [[Картинка:Dragan-Tzankov.png|150п|]]
|-
| colspan="2" align="center" |<small>Министърът на вътрешните работи през януари – юни 1882 [[Григор Начович]] (вляво) и лидерът на либералите [[Драган Цанков]] са непримирими противници по време на пълномощния режим. Компромисът помежду им води до прекратяването му в края на 1883.</small>
|}
|}
 
Разногласията по железопътния въпрос карат Хитрово да потърси опора в част от либералите, които се показват готови за компромис с княжеския режим. За да им осигури властови позиции, руският дипломатически агент налага на княза да одобри предложението на [[Марин Дринов]] за избиране на ⅔ от членовете на висшия орган на новия режим – [[Държавен съвет (Княжество България)|Държавния съвет]], въпреки че Батенберг и консерваторите предпочитат Съветът да се състои изцяло от назначени лица. Противно на очакванията му обаче, проведените през ноември избори за попълване на Съвета са спечелени от Консервативната партия. Либералите не успяват да ѝ се противопоставят, поради дезорганизацията след преврата и нежеланието на голяма част от водачите им да сътрудничат на неконституционното управление.{{hrf|Димитров|1972|108-109, 112}} Манипулациите с изборните резултати от страна на Ремлинген и нападките срещу него от консерваторския вестник „[[Български глас (1879 - 1883)|Български глас]]“ водят до открит конфликт между вътрешния министър и консерваторите, който налага намесата на княза.{{hrf|Блек|1996|207-209}}{{hrf|Радев|1990|317-319}} На 31 декември 1881, едновременно с назначаването на Държавния съвет, Батенберг извършва промени в правителството, като назначава на мястото на Ремлинген консерватора [[Григор Начович]].{{hrf|Димитров|1972|117}}
 
=== Политическа криза през 1882 ===
 
Отстраняването на руския офицер от вътрешното министерство е последвано от засилена агитация срещу пълномощния режим. Под ръководството на [[Драган Цанков]] и [[Марко Балабанов]] умерените либерали приемат възможността за поправки в конституцията, но настояват те да бъдат извършени от парламент, излъчен чрез свободни избори. В края на февруари 1882 се стига до бунтове в [[Кнежа]] и други села в района на [[Оряхово|Рахово]]. Въпреки интернирането на Цанков във [[Враца]], законовото ограничаване на събранията и други репресивни мерки, Начович не успява да спре вълненията, които се разрастват през март и април и вземат насока не само срещу правителството, но и срещу самия княз.{{hrf|Радев|1990|323-327, 330-331}}{{hrf|Димитров|1972|129-133}} За да закрепи разклатения си авторитет, Александър I търси подкрепа от [[Петербург]]. Русия откликва като изпраща в София двама генерали – [[Александър Каулбарс]], който оглавява военното министерство, и [[Леонид Соболев]], който става министър-председател и министър на вътрешните работи на 23 юни.{{hrf|Радев|1990|336, 340}}{{hrf|Димитров|1972|134, 139-140}}
 
== Управление на Соболев ==
[[Файл:LSobolev.jpg|мини|дясно|150п|<small>Леонид Соболев, министър-председател от юни 1882 до септември 1883</small>]]
В началото на управлението си Соболев предприема действия за засилване на монархическия институт и на стопанските връзки между България и Русия. Непримиримите либерали (като [[Захарий Стоянов]]) са подложени на гонения, а опитите им за печатна агитация са пресечени.{{hrf|Димитров|1972|142-144}} През август 1882 е въведена избирателна реформа: двустепенно гласуване с имуществен и образователен ценз на избирателите.{{hrf|Стателова|1999|33-34}} Парламентарните избори, проведени същата есен, са манипулирани в полза на консерваторите.{{hrf|Димитров|1972|147}} Доминираното от тях [[III Обикновено народно събрание]] обаче блокира инициативата на Соболев за строеж на железницата София – Дунав от Гинсбург едновременно с линията Вакарел – София – Пирот, [[Четворна конвенция (1883)|договорена]] с Австро-Унгария.{{hrf|Димитров|1972|149}}{{hrf|Джонев|2008|45-47}} Това води до промяна в политиката на Соболев. В края на февруари и началото на март 1883, по повод заточаването на софийския владика [[Мелетий Софийски|Мелетий]], той издейства оставката на [[Министерство на външните работи и изповеданията|министъра на външните работи и изповеданията]] [[Константин Стоилов]] и на останалите министри-консерватори, които са заменени с партийно необвързани чиновници.{{hrf|Димитров|1972|151-152}} След това министър-председателят предприема стъпки за сближение с либералите, допускайки ги да спечелят мнозинство в общинските съвети през април и допълнителните парламентарни избори през август. Усилията на Батенберг, който посещава лично Русия между април и юни същата година, да издейства смяна на Соболев. На свой ред, Соболев успява да настрои ръководителите на руското външно министерство срещу княза, представяйки го като проводник на австрийското политическо и икономическо влияние в България.{{hrf|Димитров|1972|162-168}}{{hrf|Радев|1990|366-369}}