Ильо войвода: Разлика между версии

Към 1838 година се оженва и се връща в Берово. През [[1850]] след скарване с Ильо, беровския Мехмед байрактар стреля из засада и ранява брат му. За да си отмъсти, Ильо убива турчина и излиза в планината. Събира малка дружина, с която броди няколко години из Малешевско, Пиянец и [[Осогово]]. Байрактар е сестра му [[Мария Попгеоргиева]]. По време на [[Кримска война|Кримската война]] ([[1853]]-[[1856]] г.) четата му нараства до 70 души. През [[1854]] г. турците в Дупница се готвят да нападнат българското население. Научавайки за това, Ильо войвода праща “хабер”, че турската махала ще се изравни със земята, с което спасява българите. Като разбират, че със сила не могат да се справят с войводата, турците решават да постигнат това с хитрост. След излизане на [[Хатихумаюн]]а (1856) Скопският паша изпраща [[мюдюр]]а на [[Радовиш|Радовичката]] казакааза да преговаря с Ильо войвода да се върне към мирен живот. Не след дълго от [[Цариград]] пристига известие да не се преследва войводата, ако се върне към мирен живот с дружината си. Чрез кюстендилския митрополит [[Авксентий Велешки]] на Ильо войвода е дадено писмено тържествено опрощение. Заедно с верния си другар [[Нико Камбера]], той слиза в [[Кюстендил]], където властите го посрещат тържествено и му разрешават да носи оръжието си. Ильо войвода се връща в Берово, но разкрил замисъл на група местни турци да го убият, заедно с Нико Камбера избива заговорниците и отново хваща планината. Подгонен от голяма потеря, е принуден да търси убежище в [[Света гора]] и [[Солун]].

През 1859 година по заповед на [[Нишки еялет|нишкия валия]] [[Займал паша]] (Зейнел) къщата на Ильо войвода е разграбена и съборена, покъщнината и стоката е унищожена, а жена му Цона и децата им са докарани в Кюстендил и държани под най-строг контрол.<ref>Петринска, М., ''Ильо Войвода житие-битие'', София, 1988, Народна Младеж, стр. 40-41</ref> Даскал Дамаскин, учител в Кюстендил по това време, пише писмо-молба за помощ от името на Цона до [[Найден Геров]]. Нишкият валия заповядва да хванат опростените от властта Ильови четници, върнали се по домовтедомовете си. Залавят 12 души, четирима от тях обесват публично в Кюстендил, а останалите в Ниш. За сподвижниците на Ильо войвода и семейството му, многократно малтретирано и разкарвано по затворите, настават тежки времена.

[[Руско-турска война|Руско-турската война]] от [[1877]]-[[1878]] г. заварва Ильо войвода в болницата. Още неоздравял от раните си, той заминава за [[Свищов]] и се поставя в услуга на руското командване, което му дава чин капитан и го прави командир на опълченска чета. Води отряда в [[Ловеч|Ловешко]] в турския тил. При преминаването на Балкана е в Западния отряд на генерал [[Йосиф Гурко]]. След Освобождението на София, капитан Ильо Марков е назначен за командир на всички сборни доброволчески чети и е зачислен в отряда на [[Юрий Задерновски]], началник дивизион на [[4-ти улановски харковски полк]], със задача преследване на турците по посока [[Радомир]]-Кюстендил. На [[27 декември]] [[1877]] г. е освободен Радомир, на [[2 януари]] [[1878]] г. – [[Дупница]]. На [[4 януари]] 1878, получил негласно разршениеразрешение да се придвижи към Кюстендил, Ильо войвода организира разузнаване по билото на [[Конявска планина|Конявската планина]], а на [[8 януари]] 1878 навлиза с цялата си чета в с. [[Коняво]]. Изпраща неколцина доброволци в Кюстендил да пуснат мълвата, че той идва като авангард на руската войска и че трябва градската община да води преговори с него за предаване на града без бой. Хитростта на дядо Ильо успява и Временното градско управление в Кюстендил изпраща делегация в София при генерал Арнолди. Той от своя страна изпраща в Кюстендил полковник Ю. Задерновски с един ескадрон руска войска. На [[11 януари]] 1878 четата на Ильо Войвода, заедно с руски войски, влизат тържествено в Кюстендил. На [[12 януари]], поради настъплението на многобройна турска войска откъм [[Крива паланка]], са принудени да се оттеглят. На [[17 януари]] един силен руски отряд, начело с генерал барон Майендорф и четата на капитан Ильо повторно освобождават Кюстендил. По заповед на коменданта на града поручик Н. Савойски, капитан Ильо Марков разоръжава турското население в селата. В края на януари той повежда четата към родното [[Малешево]]. Посрещнат с големи почести от управата и населението, той заповядва да се събере оръжието от турското население, подпомага избирането на съвети на старейшините, начело с председател във всички села. На [[22 март]] Ильо войвода отива в [[Сан Стефано]]. Там получава и поредния си орден „[[Орден за храброст|За храброст]]“. <ref>Петринска, М., ''Ильо Войвода житие-битие'', София, 1988, Народна Младеж, с. 76</ref> Около два месеца трае “българското царство”, установено от войводата в Малешево. През месец април многобройна турска войска идва от Скопие.

Построява къща на Стамбол капия. Не престава да се интересува и работи за свободата на поробена [[Македония (област)|Македония]]. Заедно с митрополит Натанаил и [[Стефан Стамболов]] разработва план за освобожденетоосвобождението ѝ. Участва в [[Кресненско-Разложко въстание|Кресненско-Разложкото въстание]] от [[1878]]-[[1879]] г., като води чета по десния бряг на р. [[Струма]]. По настояване на [[Стефан Стамболов]], Народното събрание му отпуска пенсия от 220 лева месечно.

Въпреки напредналата си възраст, с четата си участва и в [[Сръбско-българска война|Сръбско-българската война]] през [[1885]] г. Четата е част от [[Радомирски отряд|Радомирския отряд]] и е под командването на [[Димитър Беровски]]. Сражава се при [[Брезник]], [[Сливница]], [[Враня]], [[Краище]] и с.[[Извор (Област Перник)|Извор]]. Поради участието на Ильо войвода във войната, сръбското правителство му отнема отпуснатаотпуснатата от княз Обренович пенсия.

Издъхва в Кюстендил през [[1898]] г. Погребението му, в което участва целияцелият град, многобройни привърженици, почитатели и приятели, се извършва тържествено и с почести.