Западна Тракия: Разлика между версии

На проведената през втората половина на април 1920 г. в Сан Ремо конференция на премиерите на Главните съюзни сили от Антантата (без САЩ, които отказват да участват) ''„Междусъюзническа Тракия“'' е дадена на Гърция, с аргумента да има териториална връзка с [[Източна Тракия]], която също предстои да ѝ бъде преотстъпена по Севърския мирен договор с Турция от 10 август 1920 г. Според задълженията, поети от Гърция в сключения от нея с Главните съюзни сили договор, съпровождащ Севърския мир, тя приема да осигури на България свободен транзит през територията и пристанищата на Тракия, а Царството получава и свободна зона намираща се в ''пристанището на Дедеагач, под неговия суверенитет''. На предаването на „Междусъюзническа Тракия“ на Гърция тя се опитва да се противопостави Временно турско-българско правителство, което повторно, след първия опит през 1913 г., поставя искането за автономия на областта. Местните българи и турци се сдружават и на 15.5.1920 г. връчват петиция на ген. Шарпи за запазване на автономното управление. Великите сили игнорират исканията на местното население. През май 1920 г. гърците окупират цяла Западна (Беломорска) и Източна (Одринска) Тракия с Одрин, ликвидирайки българските училища и черкви. Българите са интернирани, мобилизирани, прогонвани и малтретирани. На 25.5.1920 г. българи и турци съставят Правителство на националната защита. Няколко месеца въоръжени отряди от българи и турци нападат гърците. В последвалата гръцко-турска война (1919-1922) Гърция е победена и губи Източна Тракия (на изток от р. Марица, включително бившия български източен бряг). Върху българското население в Западна Тракия отражение оказват договорите [[Калфов - Политис]] и [[Моллов - Кафандарис]] от средата на 20-те години. Първата чета на въоръжената съпротивата се сформира през 1919 г. от Георги Поппетков Калоянов от с. Доган-Хисар (Дедеагачко), Димитър Маджаров и Петър Чапкънов. Организираното освободително движение в областта е дело на [[Тракийска организация|Вътрешната тракийска революционна организация - (ВТРОБТРО)]]. Организаторите на Вътрешната революционна организация (ВТРО) имат за цел, подобно на ВМРО и ВДРО, пълна политическа независимост на цялата Беломорска и Оринска Тракия, която тогава е под гръцка окупация, но малобройното останало след геноцида българско население и връщането на турските войски в последната водят до това, че през ноември 1922 г. провокирана от гръцкия разгром, е създадена Българо-турска вътрешна революционна организация (ВТРО) в Беломорието с главен войвода Таню Николов. Въоръжени отреди, образувани най-често в България, нападат гръцки казарми, гарнизони, обекти по жп линии и др. Правителството на Стамболийски оказва подкрепа с оръжие и боеприпаси с надежда да окаже натиск върху Лозанската конференция. След 9.6.1923 г. Цанковият кабинет, нуждаещ се от международна подкрепа разформирова българо-турската ВТРО. ВТРО е възстановена като чисто българска на 17.9.1923 г. в Хасково от Димитър Маджаров, тя действа до Спогодбата Моллов-Кафандарис от 1927 г., като продължава да праща чети и да подпомага хилядите бежанци от Беломорска и Ординска Тракия. Наследник на ВТРО след 1927 г. е Тракийската организация в България.