|
| наставка =
| роден-дата = Средата на 17 в.
| роден-място = с. [[http://bg.wikipedia.org/wiki/МалоВетрен конаре(град)|Ветрен]], Пазарджишко
| починал-дата = предполагаема 1686около[[1711]] г.
| починал-място = неизвестнопредполагаемо [[Факия]]
}}
'''Страхил войвода''' е роден или в с. [[Ветрен (град)|Ветрен]] или в [[Мало Конаре]] в средата на [[17 век]]. Войвода е на дружина от 200 души, като се занимава с хайдутство - започва атаки над заможните турци по пътищатата, обира кервани. Действията станали заплаха за османската власт. Поради това до кадиите на [[Пловдив]] и [[Пазарджик]] са изпратени нареждания да се формира мохамеданско опълчение за ликвидирането му. В помощ на наказателните отряди са придадени и отделни отряди конница. Наредено е заловените хайдути да бъдат наказвани незабавно. Веднага след получаването на съответните нареждания, двамата турски военачалници пристъпват към изпълнение на поставената задача. Страхил войвода обаче узнава за подготвената акция и взема съответните мерки за защита. По това време бунтуващите се българи започнали да се стичат към [[Ниш]], натам тръгнал и Страхил войвода.
'''Страхил войвода''' е роден в с.[http://bg.wikipedia.org/wiki/Мало конаре] в средата на [[17 век]]. Млад застава начело на дружина от 200 юнаци, започва атаки над заможните турци по пътищатата, обира кервани. Защитава [[рая]]та, вкл. [[българи]], бедни [[турци]] и [[гърци]] от [[грабеж]]ите на [[бей]]ове и [[ага|аги]] в [[Западна Тракия]] и северозападните [[Родопи]]. Накрая става толкова силен, че превзема редица селища, включително [[Кюстендил]]. [[Паша]]та изпраща срещу него селски [[аскер]] и [[еничар]]и, но Страхил заедно с дружината и семейството си прави десант към превзетия от австрийския ген. [[Ветерани]] град [[Ниш]]. Генералът го поставя начело на 3700 [[австрийци]] и [[унгарци]], така общо дружината му достига 4000 бойци. Те започват неочаквани атаки над еничари и [[сеймен]]и.
Преследвачите правят опит да го настигнат в планините, но не успяват да го заловят и накрая се отказват от всякакво преследване. Страхил войвода се включва във въстанието оглавено от [[Карпош]] освободило западните български земи. Всичко това му спечелило голям авторитет пред австрийските власти, които гледат на него като на личен представител на бунтуващите се българи с ранг на [[генерал]] в австрийската армия. Както свидетелстват летописите след това Страхил войвода действа съвместно с 4 000 немци, [[маджари]] и хайдути в нападенията срещу [[Кюстендил]] на 20 март [[1690]] г. При подготовката на османската офанзива срещу [[Ниш]], Страхил, който неведнъж бил атакувал мюсюлманското население, се опасявал, че ако османците обсадят града, австрийците ще го предадат. Той успял да напусне крепостта и избягал. При завладяването на Ниш от мюсюлманите семейството му е заловено и продадено в робство. След падането на [[Ниш]] съдбата му е неизвестна.
Хайдутството в България се разраства сякаш с всяка измината година. Още в зората на метежното единадесето столетие, изпълнено с редица бунтовни и въстанически движения, хайдутските прояви се умножават. Льофевър, секретар на френския посланик А дьо Санси, разказва, че през 1611 г. из планинските пътища към Ниш има дружина от 250-300 души, за която разказват, че напада пътниците. Такава голяма група не може да бъде друго освен хайдушка дружина. А през 1616 г. участниците в пратеничеството, чиито път е описал А. Венер, бодърстват и палят цяла нощ огньове при Ветрен, за да не би „неочаквано от гората да нападнат българите(хайдутите), както няколко пъти в това село те били нападали турците.”
Османският хронист Силяхдар, един от главните източници за тия събития разказва, че османските войски не един път се сблъскват с хайдути, които действат в едно с австрийци и маджари.
Все във връзка с тия събития трябва да се поставят и някои откъслечни известия за раздвижване на хайдутите и населението в Пазарджишко. Непотвърдени сведения на Силяхдар споменават за хайдутския вожд „Сраил”. Очевидно става дума за прославения Страхил войвода от с. Йеникьой - Пазарджишко.
В разказа на Силяхдар за Ниш, в който прозира усърдието на пристрастния османски автор да очерня хайдутския вожд, може да се изтълкува и следния смисъл. Допустими са разногласия между австрийския командващ състав и местните борци, поради различията в крайните цели на едните и на другите. Австрийците се стремят да прогонят турците от балканските земи, не за да освободят поробеното население, а да наложат тук господството си. Може би, с оглед на това у Страхил има някакви опасения и вероятно у него е надделява решението да се освободи от зависимостта си спрямо австрийците и да действува самостоятелно. Само някакви съображения от този род, свързани с по-нататъшния ход на борбата, която така смело води дотогава, трябва да принуждават Страхил да остави на произвола семейството си, което преди това сам спасява и приютява в Ниш. Това е мнението на Бистра Цветкова в нейната книга-„Хайдутството по българските земи.”
Нека бъдем честни и признаем, че ако не е написаното от Силяхдар, няма да знаем почти нищо за Страхил войвода. Въпреки това в написаното от него личи желанието му да обезличава героя Страхил, прозира желание да го очерня.
Вижте какво пише за името му – „някой си Сраил или Сравил”. Това е поправимо, тъй като народа го възпява в песните и опасност да остане без точно име няма. По същите причини той пише и Иеникьой , вместо Корукьой.
Може да се зададе въпроса, името му нарочно ли е объркано или от немарливост. Каквато и да е причината, успява да отвори една възможност за неговото родно място да се борят много населени места.
Коруй кьой или днешното Мало Конаре не дава десятък, защото гледат едно султанско хергеле и са длъжни всяка година да изпращат в Цариград младите коне с известен брой войници. Населението на войнишките села е по-будно и свободолюбиво и по-трудно се примирява с неправдите на робството.
Понеже няма точни сведения за датата на раждане, ще кажа само, че през ХVІІ век в Коруй кьой (Мало Конаре) в семейство Паунови се появява Страхил.
Няма и не може да има българин, който да не е чувал името на прославения хайдушки войвода Страхил. За него се пеят песни по всички кътчета на България. Разказват се предания и легенди, а много селища си оспорват правото да се гордеят, че са негово родно място. Мнението на Александър Арнаудов - уредник в историческия музей в град Пазарджик:
„Така според едно предание родното място на Страхил е днешния град Батак, а според друго – Страхил е от Мало Конаре, Пазарджишко.”
Какво мислят от Батак разбираме от ТР. КЕРЕЛОВ-1966 г. в частта от неговата книга „БАТАК ГЛАВА НЕ СКЛАНЯ”.
„---------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------
ГОЛА ВОДА, ПАЯКА И СТРАШЕН СТРАХИЛ
През 1925 г. д-р Иван Горанов се задържа в Батак до есента. Той всяко лято прекарваше в селото. Отморяваше се с въдица край тихите вирове на Стара река или бродеше с раница на гърба из глушинака на Баташките гори. Когато тази година започнахме училище, той ни събра в големия салон. Преди да заговори, разтърка ръце и се поизкашля многозначително. На земята до него стоеше новичък фибърен куфар — доста голям. Загадката на събирането бе очевидно в този куфар и ние, децата, изпънахме шии.
Мили деца, потомци на славните батьовци... — започна тихо докторът.
Учителите от предните столове извърнаха глави и ние срещнахме обичайния за такива случаи поглед — сега сме пред чужд човек. Тишина!...
Донесъл съм ви подаръци от ваши софийски другарчета. Зная, че маята ви е от някогашните батьовци, от Гола вода, Паяка и Страхил страшен и затова посъветвах вашите другарчета, които бяха решили да ви подарят нещо, да ви купят пушки и пищовчета. Те гърмят с книжни авзи, ама са пищови и пушки от желязо, а не от дърво, каквито си правите вие. Каго се научите тях да държите, ще ви дадат истински. Само трябва да слушате и да се учите...
Той разтвори куфара и раздаде подаръците. Още начаса салонът замириса на горяла бертолетова сол. Авзите отдавна бяха изгърмени, пищовчетата и пушките — забравени, но имената на Гола вода, Паяка и Страхил страшен се очуваха. И останаха да живеят в нашата детска памет, както бяха живели в паметта на всички батачани.
Те били трима братя от полското село Мало Конаре. Когато дошли в Батак, заварили селото, че прави воденица. Плюли си те на ръцете и за два дена докарали водата от яза до воденицата. Половин час път е това да го вървиш, а те за два дни го извървели така, че оставили подире си дълбока воденична вада. Това стигнало на селото, за да ги приеме... А защо носели тези имена? Георги се борел по панаирите с турските пехливани. Замори ги, запоти ги, доде станат гола вода, и тогава им залепи гърба на тепиха. Оттам и името. А Паяка спечелил прякора си като хайдутин. Трябва да отърве народа от някой душманин. Тъй го оплете отвсякъде, че оня капне сам като муха в паяжина. Двамата братя били женени, а третият, Страхил — ергенин. Той имал годеница, но един пазарджишки бей пратил в Мало Конаре гавазите си. Пропукали чифт пищови, дигнала се пушилка по пътя и момата потънала в бейските сараи. Въртял се Страхил с дни пред бейските порти, но не можал да зърне отнийде годеницата си. И една нощ сухите бейски конаци пламнали като борина.. В Батак другоселците не били кръстосали още година и припищели няколко села. Слезли били хайти откъм Доспат и Машергидиг. Тримата братя тръгнали да им пресрещнат пътя. И други тръгнали с тях. Намерили ги чак в Чеч и така ги сгащили, че разбойниците тъй си и останали, без да успеят да извадят пищов или главест каракулак. Отдъхнал си не само Батак, но и Доспатлъкът и Тъмръшко. И не само християните, а и мюсюлманите. Но лоша мисъл затаили в главите си те. „Тия, като захванат да пущат кръв на правоверни, ще вземат да не делят кой е хайта и кой не е. Свършиха работа, берекет версин, а сега да ги свършим тях завинаги, та да ни е мирна главата...“ Братята усетили каква е работата и хванали завинаги планината. Кръстосали Родопите, прехвърлили се в Пирин и Странджа. Когато силите им поотпаднали и дерменджийският прах се посипал по косите им, Георги и Петър се прибрали в Батак, където са и гробовете им — големи, по четири крачки дълги, заградени с мъхести камъни. А Страхил останал в Странджа... Неговия гроб търсеше дядо Ангел.”
В редица народни песни Страхил се представя като защитник на онеправданите и като народен отмъстител. В песента „Страшил и плевенския кадия” се разказва за нерадостния живот на сирачето Димчо, който девет години е ратай на плевенския кадия, но не получава нищо за своя тежък труд. Ограбения и обиден Димчо се оплаква на своя вуйчо Страшил страшни войвода, който след като го изслушва, повежда дружината си към Плевен. Залавя кадията и сурово го наказва, като му отрязва главата.
Стахил е толкова властен, че изпраща свои хора да му набират хайдути. В една народна песен знаменосецът на Страхил – Атмаджа (ястреб) поръчва на Стоян хайдутин:
„Я пойди, пойди Стоене
на габровските механи.
Там пият вино, Стоене
момчета като вълчета
юнаци като зли вълци
зли вълци по стогодишни
и за Стратила ортуват
де ще Стратила да найдат
Стратила страшни войвода
и тий с него да идат.”
Стоян изпълняна поръчката на знаменосеца и когато повежда момчетата към хайдушкия войвода, ги предупреждава да не се плашат от погледа му.
„Момчета като вълчета
юнаци като зли вълци
зли вълци по стогодишни
кога при Стратил идете
той ждава страшно изгледа
сакън да са не плашите
нему си й такъв погледа.”
По нататък в песента, при срещата на момчетата със Страхил, се казва:
„Стратил ги страшно погледна
отпуснал джуни до земя
издигнал клепки до небе
сички са изпоплашиха.”
Тази част на песента показва, че Страхил е всява страх у всички със своя свиреп поглед. Той е страшен за враговете си, не само със своите дела, но и със своя външен вид и неслучайно във всички песни за него го наричат Страхил страшен войвода. От известните песни за него, най-разпространена е песента за лошия сън на Страхил и потерята, изпратена срещу него. В началото на тази песен Страхил е представен, като обикновен човек, който може да се смути от един лош сън. Но неговият знаменосец Атмаджа го успокоява и го съветва как да постъпи, за да се справи с преследвачите си. Страхил се вслушва в съвета на своя знаменосец и се преоблича като просяк. Край него минава потерята и никой не го познава. Накрая, обаче идва арапче, което го познава и издава. Тогава потерята се повръща назад и залавя Страхил. Но, когато донасят тежки синджири, за да овържат войводата:
„Стратил са люто разсърди,
та че въжата, бре, скъса,
извади сабя френгия,
та че са на дясно завъртя,
дур са наляво обърне,
само арапче остана.
То са Стратиле моляше:
- Ой ми та тебе, Стратиле,
не ме убивай, затривай,
че съм едничък на мама!
Стратил арапче не слуша,
най го къс по къс режаше
и му месото разхвърли
по сите равни друмища
да ядат псета, гарвани.
В тази песен, както и в другите народни песни, образът на Стахил се разкрива с епически размах в широки рамки, като се използват редица художествени средства, характерни за юнашките песни - подробни описания, повторения, преувеличения (така наречената хипербола) и идеализация при разкриване на юначеството и положителните качества на Страхил.
Но Страхил не е обикновен хайдушки войвода, който се задоволява само да наказва поробителите, предателите и народните изедници. Той вижда много по-надалече и мечтае българския народ да отхвърли омразното турско робство и да заживее свободно. За това свидетелства фактът, че по време на Австро-турската война през 1689-1690 г. Страхил най-дейно участвува във въстанието, което избухва в Скопско и Софийско. За да се справи със Страхил, който с 200 души хайдути развява байряк и убива турци и опустошава цели села, централната турска власт мобилизира цялото турско население от околиите Пловдив и Татар Пазарджик. На помощ изпращат двама началници, петдесет бостанджии, двама везирски делии и много доброволци. Но Страхил чува за намеренията на властта, взема своите роднини, минава планините и се озовава в Нишката крепост. Там Страхил събира 4000 души немци, маджари и хайдути и с тях напада Кюстендил. Отрядът на Страхил избива и пленява много турци. Снабдява се с голямо количество стоки и пали града. От Цариград срещу въстаниците изпращат многобройни войски. Най-напред обсаждат и превземат Пирот. След това, султанските войски се отправят към Ниш и го подлагат на обсада. Турците изпращат писмо на обсадените да се предават, но те дръзко отговарят „нямаме човек който да знае да чете и пише, но ако искате да ни бъдете гости, елате да ни ядете попара”. Цял месец непрекъснато пристигат турски войски и обръчът на обсадата се стяга. След като не получават очакваната помощ, защитниците на нишката крепост са принудени да се предадат. С голямо настървение и силно любопитство турците бързат да видят, измежду пленниците, прочутия и страшен главатар на хайдутите Страхил, който много пъти напада и убива мюсюлмани. Ала те са горчиво разочаровани и учудени, когато разбират, че Страхил и дружината му не са в крепостта, а успяват и този път и се изплъзват.
Преди обръчът на турските войски да обхваща напълно крепостта, Страхил иска и получава разрешение от коменданта на крепостта генерал Фитран да излезе, да се бие със своята дружина срещу турците, след което бранителите на крепостта трябва да нападат турците. Но, виждайки многобройния неприятел, Страхил разумно се оттегля и така запазва дружината си. Но за спасяването на своята дружина Страхил заплаща твърде висока цена – майка му, жена му и една негова дъщеря, които се намират в крепостта са пленени от турците. Дъщерята на Страхил е подарена на един албански левент. В името на великата цел - да спасява своята дружина, за да се бори за освобождението на отечеството си, Страхил пожертва своето семейство.
Световната история познава малко примери за такава велика жертва, с която всеки народ се гордее.
Дядо Ангел Керелов - внук на Страхил войвода, който обикаля на стари години Странджа планина да търси гроба на войводата има основание.
Ето какво казва Гаро Гаров, сътрудник в историческия музей в Бургас.
„Известно е, че всички български планини - Рила, Стара планина и Родопите, планините в Македония са майка закрилница на легендарните хайдути през петвековното турско робство. Наред с тях и Странджа не отстъпва в това отношение на своите сестри. Нещо повече, тя в някои случаи дори ги превъзхожда. Затова защото хайдутството в тази планина е едно постоянно явление и то в твърде широки размери. При това едва ли може да се посочи някои от известните български хайдути из вътрешността на страната, който в известни периоди от своята дейност да не шета и в Странджа.”
За развитието на хайдутството в тази планина на първо място благоприятствуват редица обективни условия. Например нейният географски характер - пълна проходимост по всичките и части, при това обрасли с вековни дъбрави, наличието на бистри и студени извори и най-важното, че тя открай време е населена от чисто българско население, пръснато в селца, колибарски поселения, кошари, мандри, по баири, склонове, реки, бърда, при широко развитото в миналото скотовъдство - всичко това взето вкупом извънредно много улеснява продоволствието и укриването на хайдутите.
От друга страна, за широкото развитие на хайдутството в Странджа и особено за прехождането на хайдутите из вътрешността на страната от особено значение е обстоятелството, че през тази планина и нейните покрайнини преминават най-важните друмове, по които се пренасят тежките султански хазни към турската столица, съставляваща труда и потта на населението от поробените и зависими страни – България, Сърбия, Маджарско, Румъния. По тия друмове се придвижват към турската столица и обратно многобройните търговски кервани, които разнасят стоките до различните пазарища и панаири в общата турска империя. А известно е, че тия султански хазни и търговски кервани са най-съблазнителната примамка за хайдушките дружини, защото чрез задигнатите от тях богатства и стоки най-често са решават въпросите за своята издръжка, облекло, прехрана, въоръжение, а също така и подпомагане на своите многобройни ятаци и укриватели. Някои народни песни отразяват това:
Събрали са се събрали
два брата, дур два близнака
Стойко и Стефан двамата
ходили малко ни много
ходили дор три години
Странджанската планина
царската хазна да вардят.
Така обясняваме и факта, че из дебрите на Странджа се кръстосват юнашките стъпки и на класическите български хайдути Страхил „страшен хайдутин” и неговия неразделен сподвижник, верен другар и байрактар Атмаджата. Иначе турският историк Силяхдар мехмед ага – съвременник на Страхил, не описва похожденията му в Странджа. Народът правилно преценя като казва, че „вълк и хайдутин синур нямат”. Страхил предвожда сравнително не многобройна дружина, която при действия в полето използва и коне.
За пребиваването на Страхил войвода и неговия байрактар Атмаджата в района на Странджа има редица доказателства. Най-напред ни дава сведения за това Балчо Нейков, който от първите години след освобождението се заема с трудната, но високо патриотична задача да издирва и проучва родословието на Стефан Караджа, негов връстник и другар от детство. В изпълнение на тази си мисия Балчо Нейков без да ще, вървейки по родословните следи, попада и в лабиринта от легенди и предания за големия род Бибеловци в историческото село Факия в Странджа, защото Караджата по майчина линия произхожда от Бибелите. Когато Балчо Нейков говори за участието на един от представителите на Бимбеловци, като ръководител на „войничаните” във Факия в т.н. „Северна война” между Русия и Турция и по-специално при похода на русите към река Прут (1711 г.), той ни осведомява, че според преданията, които събира и записва, в Странджа и района на село Факия по това време върлуват прочутите хайдути Страхил и Атмаджата. Вижда се, че това сведение съвпада по време с историческите данни за годините, през които действа Страхил войвода. И макар, че Балчо Нейков нито ни съобщава от кого записва преданието, нито подкрепя с нещо друго тия данни за пребиваването на Страхил войвода и Атмаджата в този район на Странджа, то от нашите проучвания сега се установява, че всичко това се подкрепя и с някои податки, което не могат да бъдат някаква случайност и поради това, че тия наименования се отнасят еднакво и за Страхил и за байрактаря му Атмаджата. Така в село Желязково (Момина църква Казъклисе), Ямболски окръг има Страхилов кладенец. В миналото този кладенец се намира извън чертите на селото, докато то е малко, а сега попада в самото село, но вече запустява. Според запазеното предание в селото, този кладенец е направен по поръчка (а може би и със средства) на Страхил войвода. Освен това в преминаващата през това село Скалянска река се вписва по-малка, която също така носи името Страхилова река. Тя извира някъде откъм височината Карва Сара под името Парапанов дол, а в долното си течение носи името на войводата, защото там, най-вече според преданието, се подвизава известно време Страхил с дружината си. А там, където Страхилова река се влива в Скалянската се намира канлъ-гичит (кървав брод), който носи името си от това, че на същото място хайдутите обикновено причакват султанските хазни и търговските кервани и често проливат кръв. Все в този район, именно между селата: Факия, Тагарево и Сливово има една твърде живописна гориста местност, където има кладенец със студена и пивка вода.Тя носи името Атмаджата. Според запазено предание в село Факия, дружината на Страхил войвода идва на коне някъде откъм Карнобат и Сливен и ходи надолу „по друма” към Лозенград, за да причаква султанската хазна. На връщане, обаче и е устроена засада от голяма турска потеря. На на това място и в неравен бой с потерята загива прославения байрактар на Страхил войвода - Атмаджата.
В по-ново време някой благодетел изгражда на кладенеца хубава чешма, в памет на легендарния Атмаджа, а населението, навярно скоро след станалото събитие, именува местността на негово име, за да не се забравя прославения хайдутин.
Ето какво мисли по въпроса за Страхил, Коста Костадинов – доброволен сътрудник на пазарджишкия исторически музей. Същият издирва друга версия за Страхил войвода, изразена в народна песен. За Страхил войвода са известни няколко народни песни. Най-популярната от тях е тази, в която Атмаджата-байрактаря на войводата, пита последния, защо е замислен и угрижен, а Страхил му отговаря, че е умислен и кахърен, защото е разбира, че през гората са минават 3 синджира роби и той се чуди и мае как да освободи робите. Ето и самата песен:
Атмаджа дума Страхилу
Страхиле страшна войводо,
Защо си черен почернел
Още си грозен погрознял?
Защо си толкоз умислен
умислен още кахърен?
Дали ти пушка дотегна
или ти балкан омръзна
или за село домиле?
Страхил Атмаджа думаше.
Атмаджа кючук байрактар.
Нито ми пушка дотегна.
Нито ми балкан омръзна.
Нито за село домиле.
Снощи ми хабер дофтаса,
че са през гора минали
дор три синджира с роби.
Първи синджир, Атмаджа
Все отбор млади девойки
Втори синджир все млади невести
Трети синджир все млади юнаци.
Чудя се Кардаш мая се
Какво да правим, да сторим
да си кервана преварим
и робите да отървем
от тия черни татари.
Този вариант на песента е от 96 годишния дядо Трифон Зайков от с. Величково, сега жител на Пазарджик. Това е само една част от песента, но само нея помни, по-нататък Страхил „куртулисал робите”.
При събирането на сведения за хайдутите и хайдушките войводи, не трябва да пренебрегваме и иманярските предания за тях. В стремежа си да откриват съкровищата на хайдутите, иманярите достигат и до интересни сведения за самите хайдути и воеводи. Така преди години от Алипи Тодоров родом от село Челопеч, Пирдопско, чух много иманярски истории, между които и следното предание за смъртта на Страхил войвода.
„Страхил с дружината си бродел най-много по Родопите. Той закрилял сиромасите, както от турски притеснители, така и от алчни български чорбаджии. Чорбаджиите от четиридесет села се събрали да решат как да се отърват от Страхил. За събирането си те използвали един голям манастирски събор, на който се събирал хиляден народ. Но Страхил научил за намеренията им, обсадил събора с триста души свои хайдути, завардил чорбаджиите на самото им заседание и ги избил. По заповед на войводата били взети украшенията на всички богати съборяни. Само от косичниците на жените, от сребърните и златни накити били напълнени девет сандъка.”
След тази случка, опасявайки се от потеря, Страхил разпуска дружината си, като на всеки хайдутин дава дял от хайдушката хазна. След като се разделя с дружината си, Страхил потегля за Божи гроб, където смята да прави някакво благодеяние за опрощаване на греховете си.
Всеки обаче, който един път вижда Страхил войвода, не може да го забрави и да не го познае при втора среща. Така в Цариград един турчин познава Страхил и го предава на властта. Страхил е заловен. Почват да го изтезават да каже къде скрива съкровището си. Той отначало упорства и не казва нищо. Но, когато при него идва самия турски големец бошнак и му заговаря на български език, като обещава, че ще му пощади живота, Страхил му се доверява и казва къде е богатството му. Парите са извадени и взети, но големецът се оказва нечестен човек. Той не устоява на обещанието си, потъпква дадената дума и заповядва да убият Страхил. Така според преданието загива войводата, който години наред всява страх в султанската власт.
Страхил войвода
Появило ми сай появило
Една ми мечка стръвница
в Рила, Стара планина
на хайдушката равнина.
Голяма пакост правеше
Да е поизяла поизяла
на чорбаджии волове
на клети сиромаси овцете.
Хората жалба дадоха,
Който мечката улови
голям ще бакшиш получи
до девет чифта волове
десето серес биволи.
Никой се карда не нае
Таз пуста мечка да улови.
Наеха ми се наеха,
до два ми млади юнака.
Юнаци силни помаци
отиват мечка да убиват.
Като мечката видяха
Те са много изплашиха.
На ум им дойде за Страхил
За Страхил страшен хайдутин.
Един си други думаха:
- Хайде при Страхил да идем
да идем да го поканим
с него мечка да убием.
Хора при Страхил отиват:
Страхил под дърво лежеше
сиви теленца пасеше.
Като си въздух поема,
клони в земята забива.
Като се солук отнеме
клони в небеса хвърчаха.
Юнаци млади помаци
страх ги е Страхил да повикат,
че му кучката разлайват
кучка с девет кученца.
Страхил се от сън събужда:
- Вървете, не бойте се,
кажете, не срамувайте се.
Помаци Страхил думаха:
- Канят ни мечка да убием,
таз пуста мечка стравница.
Че тръгнал Страхил с юнаци
на хайдушката поляна.
Срещом се с мечка сретнаха.
Като помаци видяха
три дни далег бягаха.
Остана страхил самичък
с него кучка сивичка
и дор девет малки кученца.
Малко се много бореха-
часът му дойде на Страхил.
С сабя мечка повали
с остра сабя разсече
и и кожата одра
и я в село занесе.
Тази песен е записана през 1968 г. от Йорданка Гаджалова, уредник в историческия музей в Сливен.
Драги читателю, аз не съм писател, а строител. Ние сме груби хора, но затова пък прями и честни. В нашата професия се ползва най-много качеството логика. Като чета книгите, от които Ви поднасям фактите, ги прекарвам през цялата си същност, като човек и тогава забелязвам грешките и пропуските и ги критикувам.
Сегашното село Ветрен, по времето на турския писател и съвременник Силяхдар Ахмед ага има следните имена: Хисарджик, Казърхисар, Еникьой, Дервент ени кьой, Сардък дере, Просека и Ветрен. Селото се намира на Траянова врата т.е. на важно място. Трябва да го запомни. Когато чува за родното място на Страхил войвода – Кору кьой, не му обръща внимание и не го запомня. След това, като сяда да пише, почва да се напъва да си спомни, но уви забравил го е. Идва му в паметта, че е нещо, което завършва на кьой и понеже Ветрен е много известно, решава, че е Ени кьой.
Нека всеки от нас си представи, че баща му или дядо му, които го държат на коленете и му разказват за родния си край, за родната си къща, за приятелите, за роднините и най- вече за рода и той да не помни. Моят дядо почива преди да се родя, но баба ми ме учи на много неща за нейния род, с които да се гордеем. Някои от
Сега, когато посещавам Батак с цел да събера сведения за Страхил войвода, намирам тримата внуци от рода Паунови и брата на Трендафил Керелов – Страхил, кръстен на прадядо си Страхил войвода. Всички единодушно и с гордост се назовават правнуци на войводата Страхил. Със същата гордост се произнасят и за родното му място Мало Конаре. Развеждат ме в музея в Батак, където портрета на Страхил войвода е на видно място, висок около 2 м. Показват ми къде дружината на Страхил яде чеверметата – „сборището на Страхил войвода”. Показват ми скалата, над която той стои замислен, решавайки съдбите на много българи и турци. Показват ми и гробовете на Петър и Георги, братята на Страхил, къде са били.
Когато се разделяме, Страхил Керелов ми казва:
- Не е важно какво е казал турчина (имаше предвид Силяхдар) важно е, че ние техните потомци казваме, че сме от Мало Конаре.
В книгата си „Пазаржик и Пазарджишко” професор Иван Батаклиев (на стр. 436) пише:
„От Мало Конаре в Батак се преселил Пауновия корен.”
Това, което събрах ме убеди, че Пауновия род е принудително преселен от Мало Конаре в Батак, а от него е и Страхил войвода. Няма да убеждавам батачани, те мен убедиха. Няма да убеждавам Силяхдар, той отдавна е покойник. Няма да убеждавам и Ветренци, те знаят, че нямат Паунов род, преселен в Батак. Остава да убедя малоконарци в голата истина. Трайко Пенов, бивш директор на училището, в момента покойник пише стихотворението „Мало Конаре”:
„---------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------
Разказват, че тука живял е Страхил
бил силен и смел и робството мразел
имал любима но турчин я взел
Страхил отмъстил и хайдутин излезъл.”
Последни проучвания дават основание да се вярва, че в началото на [[18 век]] се установява с четата си в [[Странджа]]. Името му се споменава за последно през [[1711]] г. във връзка с поредната Руско-Турска война и хайдушки действия в тила на турската армия. Има предположение, че е загинал в района на [[Факия]].
== Външни препратки ==
* ''[http://journey.bg/bulgaria/bulgaria.php?guide=3709 Предание за Страхил войвода] ''
{{Български въстания срещу османската власт}}
[[Категория:Български хайдути]]
[[Категория:Български въстания срещу Османската империя]]
[[Категория:Личности (град Ветрен)]]
|
