Преходни говори: Разлика между версии

'''Преходните у-говори''' или само '''Преходни говори''', класифицирани понякога не съвсем точно за '''Торлашки диалектиговори''' или '''ТорлашкиТурлашки диалектнаречия''' ''(на [[сръбски]]: Торлачки дијалект, Torlački dijalekt)'' е общо наименование, използвано от [[езиковед]]ите и [[диалектология|диалектолози]]те за обозначение на [[аналитичен език|аналитичните]] диалекти в днешна [[Източна Сърбия]] /два вида според сръбските езиковеди - [[косовско-моравски говор]] и [[Призренско-тимошки говор|призренско-тимошки]]/ (включително в някои части на [[Косово]]), североизточната част на [[Република Македония]] ([[Кратово]]-[[Куманово]]), Западна и Северозападна [[България]] ([[Трън]], [[Брезник]], [[Белоградчик]]), както и на говора на малките общности на [[карашовени]]те в [[Румъния]] и [[горани]]те в Косово и [[Албания]] (вижте [[нашински]]).

Терминът "''преходни говори''" е по-скоро политически коректенсъобразен, отколкото научно обоснован. Предвид загубата за България на т.нар. [[западни български земи]], за останалите на територията на [[Княжество Сърбия]], а впоследствие и [[Кралство Сърбия]], исторически български говори, започва да се използва това наименование в смисъл, че те са посърбени след т.нар. [[вукова реформа]] стари западни български говори. Следва да се отбележи и техния южен произход от времето на т.нар. от сръбската историография - [[голямо сръбско преселение]] на север, което е изцяло [[клерикализъм|клерикално]] и е в рамките на българо-сръбската [[Печка патриаршия]] (в [[диоцез]]а и през цялото османско време на възобновяването и&#768; е бил [[Рилски манастир|Рилския манастир]]). Предходното, т.нар. старо българско население в [[Поморавие]]то е изцяло преселено в Истанбул след османското [[превземане на Белград (1521)]]. Султан [[Сюлейман Великолепни]] нарежда на [[9 септември]] 1521 г. изселването му с войската от Белград - към Цариград. След откупуване от [[Цариградска патриаршия|Цариградския патриарх]] на пленените християнски светини от султана, на българите е разрешено да вземат със себе си [[християни|християнски]]те [[реликва|реликви]] от [[Белград]] - [[мощи]]те на [[Света Петка Българска]] и на императрица [[Теофания|Теофано]], както и [[икона]]та на [[Света Богородица (икона)|Света Богородица]], и на [[10 септември]] т.г. започва преселението им. Няма точни сведения за броя на депортиранитеизселените българи, но във всички случаи те не са били малко. Една порта на Теодосиевата стена в [[Константинопол]] е наречена по тяхно име Белградска, както и една градска капия станала известна като Белградска. Тъй като българите били прочути зидари ([[дюлгер]]и) в Османската империя, еднаедно цариградскацариградско легендапредание говори, че султан Сюлейман Великолепни посредством [[Синан]], използвал белградчани за изправата на занемарената столична водоснабдителна мрежа за питейна вода по подобие тази на превзетия Белград. <ref>{{cite book |last= Занетов |first= Гаврил |authorlink= Гаврил Занетов |title= [[Западни български земи и Сърбия]] |year= 1917 |publisher= История и етнография }}</ref>

На основата на тези стари български говори (коректнототочното им име предвид миграциитепреселенията в посока от юг на север е ''косовско-моравски'', а не примерно [[История на Белград|белградски]]) и [[църковнославянски език|църковнославянския]], при смесването им с [[Източнохерцеговински говор|източнохерцеговинския сръбски говор]] на т.нар. [[Ерци]] по [[военна граница|военната граница]] води до конюктурното възникване на т.нар. [[славяносръбски език]]. От българска страна, на изцяло българска основа, се формира измежду тези изселници [[Банатска българска книжовна норма]].

В този чисто научен и езиковедски смисъл, коректнотоиздържаното наименование на преходните говори следва да се отнася към съвременния [[Шумадийско-войводински говор]], а не към останалите и източни нему наречия - [[Смедеревско-вършецки говор]] и [[Косовско-моравски говор]]. В подкрепа на този обобщаващ извод, като заключение, е твърдението на самия кодификатор на сръбския език [[Вук Караджич]], от 40-те години на 19 век, който твърди дословно: {{цитат|В източните краища (на тогавашното [[Княжество Сърбия]]) има много българизми, които особено в градовете са допрели през изминалите 40 години до [[Белград]] и [[Крагуевац]].|}} <ref>{{cite book |last= Конев |first= Илия |authorlink= Илия Конев |title= [[Вук Караджич за българите и европейската българистика]], стр. 20 |year= 2007 |publisher= Пропилер. }}</ref>

В 1835 г. в Крагуевац излиза първата [[Болгарска граматика]], а в началото на 70-те години на 20 век, видният сръбски филолог [[Павле Ивич]] съвсем коректнопочтено отнася косовско-моравския говор досамите Белград и Крагуевац. (виж картата [http://img250.imageshack.us/img250/8238/ivicdijalektoloska2.jpg])

Според [[Българска диалектология|българската диалектология]], тези говори са български и част от българското езиково пространство или територия. Те са се оформилиизградили динамичнобурно по време на развитието си в [[история на българския език|историята на българския език]].

===Сръбски лингвистиезиковеди===

Още кодификаторът на модерния сръбски език [[Вук Караджич]] в началото на [[19 век]] обръща внимание на ''торлашкиято(у)рлашкия говор'' (без никога да е посещавал българските земи в живота си) и пише в своя ''„Сръбски речник“'': ''„Торлак - човјек који нити говори чисто Српски ни Бугарски“''.<ref>„Српски рјечник истумачен њемачкијем и латинскијем ријечима“, У Бечу, 1852. стр. 768.</ref>

По-рано някои лингвисти в Сърбия класифицират '''у-говори'''те за четвърти диалект на [[Сърбохърватски език|сърбохърватския език]] (заедно със [[щокавски]]я, [[чакавски]]я и [[кайкавски]]я), а сега - като втори (заедно със ''щокавски''я) диалект на [[сръбски език|сръбския език]]. Други лингвисти (като [[Милан Решетар]], [[Павле Ивич]] и [[Далибор Брозович]] - само [[Косовско-ресавски говор|косовско-ресавския говор]]) класифицират ''у-говори''те като ''стар щокавски диалект'', под имената '''Косовско-Ресавски диалект''' и '''Призренско-Тимошки диалект''', защото някои поддиалекти използват думата ''що'' за ''какво'' (но това е характерно също и за диалектния континуум в днешнаднешни Р. България и Република Македония). От друга страна някои групи ''у-говорни поддиалекти'' използват думата ''кво'', ''кикво'' или ''ко'' (сравни книжовно българско ''какво'').

===Български лингвистиезиковеди===

Българските лингвистиезиковеди, фокусирайкивглеждайки се само върху разпространението на '''у-говори'''те на територията на България и [[Западни покрайнини|Западните покрайнини]], го класифициратпоставят като ''западнобългарски говор'' под името '''Белоградчишко-Трънски''' ([[Рангел Божков]] и други). НаВ териториятаграниците на България са обособени ''Белоградчишки, Годечки, Трънски и други подговори''. Като наименование, обхващащо ''у-говорната територия'' в Сърбия и Косово, се използват термините [[Призренско-Тимошки диалект]] и [[Косовско-моравски говор]].

[[Стойко Стойков]] нарича диалектите "'''преходни говори'''" и смята, че те оформятсъставляват ''„постепенен преход от български към сръбски език“'', като [[граница]]та между езиците е държавната граница отпреди [[1918]] година - т.е. подговорите ''Трънски, Брезнишки, Белоградчишки, Западно Берковски, Царибродски и Босилеградски'' са български, а ''Княжевацкият, Пиротският, Лесковацкият и Вранският'' - сръбски<ref>Стойко Стойков. „Българска диалектология“, София, 1993, стр.163.</ref>, но професор Стойков при това си определяне работи в условията на тоталитарен комунистически режим с [[цензура]] в България ([[9 септември]] [[1944]] - [[10 ноември]] [[1989]]). Според Стойков : {{цитат|Говорите по западната българска граница, които ние наричаме „преходни”, през последните няколко десетилетия бяха обект на великобългарския и великосръбския шовинизъм. Българските и сръбските политици се стараеха с помощта на диалектологията да доказват, че говорите в пограничните области са чисто български или чисто сръбски. При това българските езиковеди поставяха границите на българския език далеч на запад — от устието на р. Тимок през Зайчар, Болевац, Сталац, Прищина до Призрен. А сръбските езиковеди смятаха за източна граница на сръбски език р. Искър и дори ятовата граница.|}}[http://www.promacedonia.org/jchorb/st/st_2_b2.htm]

След [[10 ноември 1989]] г., българската диалектология в лицето на [[БАН]] и [[БАНИ]] отново отстоява старите позиции на [[Беню Цонев]] за изцяло българския характер на преходните говори, но не е докрай последователна спрямо всички т.нар. [[сръбски диалекти]] (виж картата [http://ibl.bas.bg//bulgarian_dialects/])

=== Историко-лингвистичен контекстезиковедско значение===

Основните характеристики на у-говорните диалекти ясно показват по какъв начин [[Македонски диалект|диалектите|наречия|наречие от територията на Република Македония]] се свързват с тези на територията на България, и как те на свой ред преминават в сръбски през тази ''у-преходна област''.

У-говорните диалектинаречия са запазили до голяма степен старото сонорно /л/, което както и /р/ може да служи като сричково ядро. Това е все още характерно и за чешкия и словашкия език. В официалните форми на [[сръбски]], [[хърватски]] и [[босненски език]] сричкотворното /л/ е преобразувано в /у/ или /о/, докато в книжовния български език се предхожда от гласната /ъ/, която служи като сепараторразделител между съгласните. Не всички преходни поддиалектиподнаречия са съхранили напълно сричкотворното /л/, но то е отразено или като пълна сричка или в различни комбинациисъчетания с /ъ/, /у/, /о/ или /а/.

===Общи черти със сръбския и българския литературникнижовни езици===

*6. Липсва основна (инфинитивната) глаголна форма и неопределителното наклонение, напр. „немой да лъжеш”,

== ЛитератураКнижнина на преходни говори ==

Един от най-ранните извори, написани на единедно диалектитеот наречията, определяни като преходни говори, е [[Темски ръкопис|Темският ръкопис]] от [[1764]] г., в който авторът [[Кирил Живкович]] от [[Пирот]] определя езика си като „прост български“.<ref>[http://books.google.com/books?id=F7-Bees_VvAC&pg=PA280&dq=%D0%97%D0%B0+%D0%B4%D0%B8%D0%B0%D0%BB%D0%B5%D0%BA%D1%82%D0%BD%D0%B0%D1%82%D0%B0+%D0%BE%D1%81%D0%BD%D0%BE%D0%B2%D0%B0+%D0%BD%D0%B0+%D0%B5%D0%B4%D0%B8%D0%BD+%D1%80%D1%8A%D0%BA%D0%BE%D0%BF%D0%B8%D1%81+%D0%BE%D1%82+18+%D0%B2%D0%B5%D0%BA,+%D0%B2:+%D0%91%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D1%81%D0%BA%D0%B8%D1%8F%D1%82+%D0%B5%D0%B7%D0%B8%D0%BA+%D0%BF%D1%80%D0%B5%D0%B7+%D0%A5%D0%A5+%D0%B2%D0%B5%D0%BA&hl=bg&cd=1#v=onepage&q=&f=false Василев, В.П. За диалектната основа на един ръкопис от 18 век, в: Българският език през ХХ век, София 2001, с. 280-283.]</ref>

Сръбският писател [[Борислав Станкович]], който е роден във [[Враня (град)|Враня]], използва често тези говори|диалекти в новелите си, като "[[Кощана]]" и "[[Наш Божич]]", които описват живота на хората в [[Вранско]] в началото на [[20 век]].

Писателят-хуморист [[Стефан Сремац]], въпреки че е роден във [[Войводина]], прекарва част от живота си в [[Ниш]] и неговите новели „[[Зона Замфирова]]“ и „[[Ивкова Слава]]“ отразяват манталитетанравите, чудатостите и езика на хората в тозитези регионместа. Филмовата версия на „Зона Замфирова“ от 2002 година, създадена от режисьора [[Здравко Шотра]], придобива голяма популярностизвестност в [[Сърбия]].

Един от съвременните автори с най-обилна книжовна продукция на т.нар. торлашки диалект|говор ''(тимошко-лужнишки вариант), т.е. [[темско|темски]]'', е [[Драгослав Манич-Форски]] от село [[Радошевац|Радошевъц]], [[Бабушница (община)|Бабушнишка община]], член на [[Съюз на писателите на Сърбия|Съюза на писателите на Сърбия]].

На варианти на тези диалектиговори се списват рубрики в някои местни вестници в Сърбия - в [[Ниш]] вестник „Братство“, рубриката „Манчин рабуш“ и в [[Пирот]] вестник „Свобода“ рубриката на Миялко Раснички и други.