Виетнамска война: Разлика между версии

| жертви1 = Юж. Виетнам - – 1&nbsp;250&nbsp;000+<br />САЩ - – 58&nbsp;226<br />'''Ранени:''' 153&nbsp;303 (US)

'''Виетнамската война''' или '''Втората Индокитайска война''' (наричана в САЩ "мръсната„мръсната война"война“)<ref>[[ Стъдс Търкъл|Търкъл, С.]] Добрата война Партиздат 1988</ref> и известна във Виетнам като '''Американска война''', се води от 1956 г. до 1973 г. между [[Съединени американски щати|САЩ]] и [[Южен Виетнам]] (Република Виетнам) от една страна, и [[Северен Виетнам]] (Демократична Република Виетнам) и Народния фронт за освобождение на Виетнам ([[Виет Конг]]) от друга.

== ПрeдисторияПредистория ==

През втората половина на 19 век Виетнам се намира в [[Френска колониална империя|колониалната империя на Франция]]. След края на [[Първата световна война]] в страната започва да се надига национално движение, появяват се кръгове, застъпващи се за независимост, избухват няколко въоръжени въстания. През [[1941]] г., на територията на [[Китай]], е създадена Лигата за независимост на Виетнам ([[Виетмин]]) — – военно-политическа организация, обединяваща всички противници на френската [[колония|колониална]] администрация. По-късно, основна роля в нея започват да играят поддръжниците на комунистическите възгледи, оглавявани от [[Хо Ши Мин]].

Франция отказва да признае независимостта на [[колония]]та си. Тя прехвърля в Индокитай експедиционен корпус, който през есента на 1945 г. възстановява контрола на колониалната администрация в южната част на Виетнам. После последват преговори, които са използвани от двете страни (и Виетмин, и Франция) най-вече за нарастване на военните си сили. Въпреки постигнатите договорености за начина на предоставяне на независимост на Виетнам, през декември 1946 г. Франция започва [[Индокитайска война|колониална война във Виетнам]]. Френската армия не успява да се справи с партизанското движение. От 1950 г. САЩ започват да оказват военна помощ на френските войски във Виетнам. В течение на следващите четири години (1950-1954) военната помощ на САЩ е на стойност от 3 милиарда долара.<ref name="Vietnam">[http://www.historyplace.com/unitedstates/vietnam/index-1945.html The Vietnam War]</ref> През същата година обаче и Виетмин започва да получава военна помощ от [[Китай]]. Към 1954 г. ситуацията за френските сили на практика е безнадеждна. Войната във Виетнам е крайно непопулярна в самата Франция. По това време САЩ вече заплащат 80% от стойността и&#768;.<ref name="Vietnam"/> Последният удар за колониалните амбиции на Франция в Индокитай става тежкото поражение в [[Битка при Диен Биен Фу|битката при Диен Биен Фу]]. През юли 1954 г. са сключени [[Женевски споразумения|Женевските споразумения]], които слагат край на осемгодишната война.

През декември [[1960]] г. всички южно-виетнамски групировки, борещи се против режима на Дием, са обединени в ''[[Национален фронт за освобождение на Южен Виетнам]]'' (НФОЮВ), получил на Запад широка известност като ''[[Виетконг]]''. Благодарение на поддръжката на Северен Виетнам, партизаните започват да действат все по-успешно. Това принуждава САЩ да засили военната помощ за правителството на Дием. През декември [[1961]] г. в страната са прехвърлени първите регулярни подразделения на [[Въоръжени сили на САЩ|армията на САЩ]] — – две [[вертолет]]ни роти, имащи за цел да увеличат мобилността на [[Армия на Република Виетнам|правителствената армия]]. Постоянно нараства съветническият корпус в страната. Американските съветници се занимават с подготовката на южно-виетнамските войници и участват в планирането на бойните операции. През този период събитията в Южен Виетнам все още не привличат особеното внимание на американската общественост, макар администрацията на [[Джон Кенеди]] да е решена да отрази комунистическата агресия в [[Югоизточна Азия]] и да демонстрира на съветския лидер [[Никита Хрушчов]] готовността на САЩ да поддържа своите съюзници. Разрастващият се конфликт става едно от „горещите“ огнища на [[Студената война]].

* 1959 г. — – 760

* 1960 г. — – 900

* 1961 г. — – 3&nbsp;205

* 1962 г. — – 11&nbsp;300

* 1963 г. — – 16&nbsp;300

* 1964 г. — – 23&nbsp;300

* 1959 г. — – 569

* 1960 г. — – 876

* 1961 г. — – 3&nbsp;400

* 1962 г. — – 4&nbsp;601

* 1963 г. — – 6&nbsp;997

* 1964 г. — – 7&nbsp;970

Съществуват различни гледни точки относно това, дали случаят е стечение на обстоятелствата или не. В отговор на предполагаемите нощни събития на 4 август, на следващия ден палубната авиация на САЩ нанася удари по военни обекти в Северен Виетнам ([[операция „Pierce Arrow“]]). [[Конгрес на САЩ|Конгресът на САЩ]] приема така наречената „[[Тонкинска резолюция]]“ , даваща право на президента Линдън Джонсън, при необходимост да използва военна сила в Югоизточна Азия.

Джонсън не бърза да се възползва от даденото му право. В навечерието на президентските избори в САЩ (ноември 1964 г.), в предизборната си кампания той се стреми да се покаже като „кандидат на мира“, в противовес на опонента си — – [[Бари Голдуотър]], считан за „[[ястреб (политика)|ястреб]]“. Тази позиция спомага за уверената победа на Джонсън.

Ситуацията в Южен Виетнам обаче продължава бързо да се влошава. Сменящите се едно след друго правителства в [[Сайгон]] са заети с политически интриги и не могат да спрат завладяването на селските райони на страната от Виетконг. Освен това, от края на 1964 г., Северен Виетнам започва да изпраща на юг вече не „съветници“, а редовни войски. На [[7 февруари]] [[1965]] г., партизаните атакуват американските казарми в [[Плейку]], в резултат на което има десетки пострадали американски военнослужещи.<ref> James Willbanks. Vietnam War Almanac. — – Facts On File, 2009. — – P. 105.</ref> Това не е първото нападение над американски обекти или американци (например, преди това е взривен хотел „Бринкс“ в Сайгон, където са разквартирувани американските офицери), но този път Джонсън взима решение за нанасянето на ответен удар по Северен Виетнам, считайки го за отговорен за разширяването на действията на партизаните. Проведена е въздушната операция [[Операция Flaming Dart|„Flaming Dart“]]. Джонсън утвърждава дългосрочна програма за бомбардиране на Северен Виетнам.

От средата на 1965 до средата на 1969 г. силите на САЩ провеждат няколко мащабни настъпателни операции в Южен Виетнам, с цел да открият и унищожат големите подразделения и части на Виетконг и северо-виетнамската армия. Тази стратегия ''[[намери и унищожи]]'' е разработена от главнокомандващият американските сили през този период – генерал [[Уилям Уестморланд]], който разглежда войната по традиционния дотогава начин — – като бойни действия между големи сили.

* Първи корпус — – северните провинции на страната, най-близките до Северен Виетнам.

* Втори корпус — – Централното плато.

* Трети корпус — – провинциите около [[Сайгон]].

* Четвърти корпус — – делтата на [[Меконг]] и южните провинции на страната.

Значителен размах придобива [[партизанска война|партизанската война]]. Основната задача на американските сили срещу партизаните е осигуряването на безопасността на столицата Сайгон, което изисква откриването и унищожаването на противника на далечните подстъпи на града. Американските 1-ва и 25-та пехотни дивизии са заети с тази задача на запад и северозапад от града, особено във [[Военна зона C]] на камбоджанската граница. Води се и борба с партизаните в „[[Железен триъгълник|железния триъгълник]]“ и [[Военна зона D]]. Източно от Сайгон, в провинция Фуоктуй, е базиран австралийския военен контингент, а на юг от града — – основната част на американската 9-та пехотна дивизия.

Операциите против районите на базиране на [[Виет Конг]] се оказват недостатъчно резултатни. Отказът на президента Линдън Джонсън от частична [[мобилизация]] и свикване на резервисти означава, че попълването на американските войски във Виетнам се осъществява за сметка на доброволци и ограничена [[военна повинност]]. [[Офицер]]ите са длъжни през половината от срока си на служба да командват бойно подразделение; по такъв начин, смяната на командирите в подразделенията е по-честа, отколкото на редовия и сержантския състав. Във Виетнам са изпращани най-подготвените подразделения и най-опитните военнослужещи, което води до отслабването на американските контингенти в [[Западна Германия]], [[Южна Корея]] и други страни. През 1965—1967 г. наличните човешки резерви на армията на САЩ са изчерпани. Така, за сформираната 23-та пехотна дивизия, две от трите и&#768; бригади са спешно прехвърлени във Виетнам, без да имат адекватна подготовка и снаряжение; една от тях (198-ма лека пехотна бригада) дотогава се подготвя за полицейска служба в [[Доминиканска република|Доминиканската република]].<ref>Shelby Stanton. The Rise and Fall of an American Army. — – Novato, CA: Presidio Press, 1985. — – С. 195—196.</ref>

Командването на САЩ е осведомено за подготвящата се настъпателна операция, но не дооценява мащаба и&#768;. Определена роля изиграва и фактора изненада — – настъплението започва в разгара на [[Тет (празник)|Тет]] (виетнамската Нова година) — – най-почитания празник във Виетнам, по време на който и двете воюващи страни в продължение на няколко години обявяват едностранно прекратяване на огъня.

На Тет през 1968 г. примирието е нарушено. На [[30 януари|30]]—[[31 януари]], силите на Северен Виетнам и [[Виет Конг]] провеждат серия атаки в цял Южен Виетнам, в това число непосредствено в столицата на страната, Сайгон. Единственият значителен успех е завладяването от два полка на северо-виетнамската армия на град [[Хюе]], древната столица на страната. На други места, атаките са отблъснати поради значителното превъзходство на отбраняващите се в огнева мощ. Офанзивата Тет приключва към началото на март. Правителството на Тху остава на власт, Хюе е превзет отново от американски и южно-виетнамски войски след [[битка за Хюе|едно от най-ожесточените сражения през войната]], а [[Виет Конг]] понася толкова сериозни загуби, че не успява да възстанови предишния си потенциал. Във военен план, настъплението завършва с провал, но в психологически то се оказва преломния момент на Виетнамската война. Внезапната офанзива, широко отразявана от средствата за масова информация, изважда от заблуждението му обществото относно военните победи на САЩ във Виетнам. Самият факт, че силите на комунистите успяват да проведат такава операция, показва, че те не са отслабени и ще продължат борбата. [[Обсада на Кесан|Обсадата на Кесан]], сраженията за [[Сайгон]] и [[Хюе]] изглеждат на американците в САЩ като предвестници на катастрофа. Расте броя на журналисти и политици, изказващи се против войната — – по тяхно мнение, тя не може да бъде спечелена и има аморален характер.

САЩ оправдават намесата си във Виетнам чрез „теорията на доминото“ (част от „доктрината за гъвкавата реакция“)&nbsp;— – САЩ смятат, че ако не се намесят да предотвратят падането на Южен Виетнам, под комунистическа власт ще попаднат всички държави в Индокитайския полуостров&nbsp;— – [[Виетнам]], [[Камбоджа]], [[Лаос]] и т.н.{{неясно}} Опасенията по-късно не се оправдават. Камбоджа попада под властта на комунистическите [[червени кхмери]], които активно са били подкрепяни и финансирани от [[Китай]], а не от Виетнам. По-късно през 1978 година Виетнам започва война с Камбоджа, побеждава я и след това сваля диктаторския режим на [[Пол Пот]] от власт.

САЩ извършва множество жестокости и [[военнопрестъпления|военни престъпления]] спрямо цивилното население на Виетнам, като най-известният такъв случай е [[клане в Ми Лай|клането в Ми Лай]]. По време на военните действия срещу [[Виет Конг]] и [[Виетнамска народна армия|Северно-виетнамските въоръжени сили]], САЩ употребява и химическо оръжие. Над Виетнам са пуснати и хиляди тонове [[пестицид]]и като [[Агент Ориндж]] за обезлесяването на горите в страната. В резултат на това хиляди деца във Виетнам дори и днес страдат от болести и малформации причинени от тези [[канцерогенни вещества]]. Броят на жертвите от виетнамска страна надхвърля два милиона души.

Войната във Виетнам е най-голямата травма в американското съзнание. Формира се „виетнамски синдром“&nbsp;— – нежелание на американското общество да се участва в далечни войни и войни с неясен край. През 1972 г. Хенри Кисинджър решава САЩ да излезе от войната, но се опитва това да изглежда като почетно сключен мир, а не като поражение.

Равновесното положение, в което навлиза войната, става ясно на Вашингтон в началото на 1968 г. след офанзивата „Тет“ (виетнамската нова година), когато изключително дръзко и предизвикателно комунистическите партизани завладяват по-голямата част от провинциалните столици на страната и оперират в района на американското посолство в Сайгон. Стратези на тази операция е северно-виетнамския генерал [[Во Нгуен Зиап]] и генерала от [[Виет Конг]]&nbsp;— – [[Тран Ван Тра]] (на виетнамски: Trần Văn Trà). Генерал Зиап се отличава като блестящ военен пълководец по време на [[Първа индокитайска война|Първата]] и Втората Индокитайски войни. Въпреки че американците успяват да си върнат частичния контрол върху загубените територии от чисто психологическа гледна точка става ясно, че трябва да се върви към преговори. Американската стратегия за измъкване от конфликта се реализира от новия американски президент [[Ричард Никсън]]. Американското командване решава като последно средство да засили въздушните операции, като в същото време предприеме масирано изтегляне на сухопътните войски. За три години Никсън намалява американските сили от 550&nbsp;000 на 20&nbsp;000 души и с това успява да намали загубите, които наброяват 150 американски войници на седмица.