Балканска федеративна република: Разлика между версии

[[Захари Стоянов]] е един от първите, койтокоито засягат темата за Балканска федерация, той е пряк наследник на възрожденското поколение революционери, сам се смята за продължител на Каравеловата линия в българската политическа мисъл и изтъква това при всеки удобен случай. Федеративната идея е залегнала в основата на [[БТЦРК]] и в програмите на вестниците „Независимост“, „Борба“ и „Свобода“.

Освен тесните социалисти, привърженици на федеративната идея в България са и широките социалисти на [[Янко Сакъзов]]. Други последователи на идеята са радикал-емократитедемократите на [[Найчо Цанов]] и [[Тодор Влайков]], те строго и последователно отстояват своите федеративни възгледи, федеративната идея е една от причините да се стигне до разкола в старата [[Демократическа партия]] на [[Петко Каравелов]] като от нея излизат групата на споменатите по -горе млади радикални демократи и образуват собствена партийна група, [[Радикалдемократическа партия]], в идейната основа на които ляга именно федеративната идея.

Много страстен защитник на идеята е големият българскибългарският политик [[Александър Стамболийски]], който успява да я наложи като една от главните идеи за външнополитическата доктрина на [[БЗНС]].

В следосвобожденския период идеята за Балканска федерация е много тясно обвързана с [[Македонски въпрос|Македонския въпрос]], който е част от по-големият Източен въпрос. Тя често се предлага като решение на Македонския въпрос, присъства в повечето програми на [[ВМОРО]], привърженици на идеята заса голяма част от видните дейци на организацията начело с [[Гоце Делчев]]. След [[Илинденско-Преображенското въстание]] от 1903 г. и разцеплението на ВМОРО под напора на засилените процеси на деградация вътре в организацията и най-вече поради засилващото се влияние на левите идеи, се появява ляво течение на ВМОРО начело с [[Яне Сандански]], А след [[Младотурската революция]] се основава и [[Народна федеративна партия (българска секция)|Народната федеративна партия]], която изпраща двама депутати в [[Османски парламент|Османския парламент]], единият от койтокоито е [[Димитър Влахов]], започва издаването и на сп. „Балканска федерация“ във [[Виена]], който става орган на лявото крило на ВМОРО.

Влиянието на федеративната идея е силно и сред останалите балкански народи, съседи на България. виденВиден привърженик на балканскиятбалканския федерализъм в [[Сърбия]] еса [[Светозар Маркович]], [[Леонидис Вулгарис]] от [[Гърция]], [[Йон Гика]], [[Йон Братиану]], [[Николае Балческу]] от [[Румъния]]<ref>http://www.academia.edu/3300154/Peykovska_Hungarian_movement_against_the_1867_Compromise_national_movements_on_the_Balkans_the_Danubian_Confederation_idea_Janos_Asztalos_1869-1871</ref>. В различно време и по- различен повод за Балканска федерация са се изказвали [[Лайош Кошут]]<ref>Пак там</ref>, [[Джузепе Гарибалди]], [[Джузепе Мацини]], [[Уинстън Чърчил]], [[Карл Маркс]], [[Владимир Ленин]] и др. Споменатите тук са малка част от привържениците на федерализма. Тези хора&nbsp;—– силно великизначими исторически личности, са виждали Балканската федерация като единственото правилно решение на Балканските проблеми.

Затова в заключение може се каже, федерализмът на Балканите е сложно и многопластово явления, съчетало в себе си историческа памет, традиции и модерни идеи проникващи от прогресиращия Запад. Като политическа тенденция федерализмът проявява противоречиви аспекти на империализъм или антиимпериализъм в зависимост от това на чия политика служи. Затова трудно може да се определи политическата същност на балканския федерализъм. наблюдавамеНаблюдава се сложното преплитане на иначе несъвместими тенденции. В него се съчетават и си съперничат чистият федерализъм, проповядван най-често от представители на нации в неравноправно положение като [[Хърватия|хърватите]] и българите, и великодържавието, отстоявано като официална политика от правителствата на новосъздалите се малки балкански държави.

[[Македонизация]]та е проведена с помощта на административни принуда и масирана пропаганда, като вината за нея основно се хвърля върху Георги Димитров. Според отделни данни от мемоаристиката насилията са предимно по инициатива на местните дейци на [[БКП]], а Георги Димитров замисля кампанията само като вълна от културна и политическа пропаганда. В резултат, през 1947 г. между България и Югославия е подписан договор за дружба и сътрудничество. Скоро след това&nbsp;— през [[1948]] г., поради разрива в отношенията между [[Тито]] и [[Сталин]] договорът е разтрогнат. Известно време [[БКП]] и българската държава запазват противоречивата си, противобългарска, политика по македонския въпрос&nbsp;— до [[1963]] г., когато на специален пленум на [[ЦК на БКП|ЦК на партията]] [[Тодор Живков]] се обявява в полза на българския характер на Пиринския край.

Въпреки ударите, койтокоито понася на два пъти идеята за Балканска федерация&nbsp;—, след 1947 г. и след разпадането на Югославия, тя отново започва да се появява в общественото пространство, поднесена от различни източници.

Днес с влизанеточленството на Гърция, България и Румъния в Европейският съюз, от една страна идеята е обезмислена, а от друга фактически е частично реализирана на по-високо континентално ниво.

Върху необходимостта от историографски обзор на темата акцентира още Ботев. Мисли по темата намират място в трудовете на Захари Стоянов и по-късно в изследванията на мнозина големи български историци, посветили изследователски усилия на Българскотобългарското възраждане&nbsp;— такива са Д. Страшимиров, И. Шишманов, Б. Пенев, Х. Гандев, И. Унджиев.

Фундаментален труд по темата в българската историография е разработката на [[Милчо Лалков]] „От надежда към разочарование“. Там авторът е дал в обобщен вид много сведения и факти по въпросите на балканския федерализъм. Всъщност това е най-изчерпателният и достъпен за интересуващите се от проблематиката хоратруд на български език. Той обхваща фактически цялото развитие на федерализма на Балканите от неговото зараждане до интересуващия автора период.