Лондонски мирен договор (1913): Разлика между версии
Изтрито е съдържание Добавено е съдържание
м BioPupil премести страница „Лондонски мирен договор“ като „Лондонски мирен договор (1913)“ |
м Мехмед Талаат паша| |
||
Ред 15:
Мирната конференция е открита в [[Дворец Сейнт Джеймс|двореца „Сейнт Джеймс“]] в [[Лондон]] на 3 декември. Участие в нея взема и Гърция, макар и да продължава бойните действия в [[Епир]] и [[Егейско море]].<ref>Стателова, Ел.; Попов, Р.; Танкова, В. ''История на българската дипломация 1879-1913 г.'', Фондация „Отворено общество“, София 1994, ISBN 954-520-038-3, стр. 452-455</ref> Паралелно с конференцията в британската столица се провеждат и съвещания на посланиците на Великите сили (Великобритания, Франция, Русия, Австро-Унгария, Италия и Германия). Техните решения поставят предели върху придобивките на балканските съюзници. Едно от тях е, че Османската империя трябва да запази цялото северно крайбрежие на [[Мраморно море]], което ще подсигури контрола ѝ върху [[Дарданели]]те и [[Босфор]]а.<ref>Стателова, Ел.; Попов, Р.; Танкова, В. ''История на българската дипломация 1879-1913 г.'', Фондация „Отворено общество“, София 1994, ISBN 954-520-038-3, стр. 457</ref> Второто (взето на 8 декември) е за създаване на [[Албания|албанска държава]]. Под натиск от [[Австро-Унгария]] и [[Италия]] Сърбия е принудена да се откаже от излаз на [[Адриатическо море]], а Гърция – от аспирациите си към [[Вльора]]. В замяна на това на Белград са обещани икономически компенсации (безмитен транспорт и железница през Северна Албания), а на Атина – благоприятно решение за принадлежността на [[Крит]] и егейските острови (без [[Додеканези]]те).<ref>Stickney, ''Southern Albania, 1912-1923'', Stanford University Press, ISBN 080476171X, стр. 23-25</ref><ref name="strdim335">Димитров, Стр.; Манчев, Кр. ''История на Балканските народи'', том II, „Парадигма“, София 1999, ISBN 954-9536-19-X, стр. 335-337</ref>
Преговорите между османската делегация (ръководена от министъра на търговията Мустафа Решид паша) и балканските съюзници ([[Стоян Данев]] от българска страна, [[Стоян Новакович]] от сръбска, Лазар Миюшкович от черногорска, [[Елевтериос Венизелос]] от гръцка) се проточват заради неотстъпчивостта на османците по отношение на [[Одринска Тракия]]. На 15 декември Решид паша предлага Одринският вилает и островите в близост до Дарданелите да останат в Османската империя, а на Албания и Македония да бъде предоставена [[автономия]] под суверенитета на султана.<ref name="strdim335"/> Съюзниците отхвърлят това предложение и приканват османците да се откажат от всякакви претенции за земите западно от линията [[Мидия]]—[[Енос]] и от островите. На 4 януари 1913 г. посланиците на Австро-Унгария, Германия, Италия, Франция и Англия в Цариград подават колективна нота до османското правителство, с която го приканват да отстъпи Одрин на България и да предостави егейските острови на разпореждане на Великите сили. Правителството на Кямил паша взема решение да се подчини на нотата, но ден по-късно (10 януари) е свалено в резултат на държавен преврат, извършен от [[младотурци|младотурските]] дейци [[Енвер бей]] и [[Мехмед Талаат паша|Талаат бей]]. Новото османско правителство начело с [[Махмуд Шевкет паша]] протака отговора си на условията за мир и на 16 януари съюзниците прекъсват мирните преговори.<ref>Стателова, Ел.; Попов, Р.; Танкова, В. ''История на българската дипломация 1879-1913 г.'', Фондация „Отворено общество“, София 1994, ISBN 954-520-038-3, стр. 458-460</ref>
=== Преговори след второто примирие ===
| |||