Разлика между версии на „Органически устав на Източна Румелия“

редакция без резюме
[[Картинка:Organic-Statute-Eastern-Rumelia.jpg|мини|200п|Органическият устав на Източна Румелия (в издание от 1879 година)]]
'''Органическият устав на Източна Румелия''' е основният закон, който регламентира политическия и обществения живот в [[Източна Румелия|областта]] и нейната [[автономия]] в рамките на [[Османската империя]].
 
 
=== Зависимост от Османската империя ===
Органическият устав повтаря и утвърждава определението на [[Берлинския договор]] за Източна Румелия като автономна провинция под пряката политическа и военна власт на [[османски султан|османския султан]]. Той има правото да пази сухопътните ѝ граници и да вкарва войски в нея, в случай на бунтове и междуособици. <ref>{{cite book | last = Маджаров | first = Михаил | title = Източна Румелия. Исторически преглед | location = София | publisher = Печатница С. М. Стайков | year = 1925 | pages = 77 | authorlink = Михаил Маджаров}}</ref> Султанът назначава [[Главен управител на Източна Румелия|главния управител]] и началника на [[Източнорумелийска милиция|източнорумелийската войска]] (милиция). Той утвърждава законите, приети от местния парламент, и може да го разпуска (по предложение на главния управител).{{hrf|Стателова|1983|27, 41}} Като част от Османската империя областта е задължена да внася ежегодно в османския бюджет данък от 240 000 [[османска лира|турски лири]] и още 5 000 лири приходи от митниците, пощите и телеграфа.{{hrf|Стателова|1983|34-35}}
 
=== Изпълнителна власт ===
 
=== Съдебна власт ===
УставътСъгласно постановяваустава, че съдиите в Източна Румелия са назначавани от главния управител и са несменяеми. Изключение правят кметовете, изпълняващи съдебни функции, околийските съдилища и съдебните състави по търговски дела. Предвижда се и изграждане на прокуратура към [[Върховен съд (Източна Румелия)|върховния]] и окръжните съдилища.{{hrf|Стателова|1983|35-36}} Административното правосъдие е поверено на шестте административни съдилища (по едно във всеки окръг), чийто състав се попълва от гражданските съдилища и Областното събрание. Последна инстанция по оспорването на управленски актове е [[Върховен административен съд (Източна Румелия)|Върховното съдилище за административни тъжби]].<ref>Йочев, Евгени. [http://conf.uni-ruse.bg/bg/docs/cp11/7/7-5.pdf Административното правосъдие в Източна Румелия]. Научни трудове на Русенския университет 2011, том 50, серия 7, с. 25-28</ref>
 
Административното правосъдие е поверено на шестте административни съдилища (по едно във всеки окръг), чийто състав се попълва от гражданските съдилища и Областното събрание. Последна инстанция по оспорването на управленски актове е [[Върховен административен съд (Източна Румелия)|Върховното съдилище за административни тъжби]].<ref>Йочев, Евгени. [http://conf.uni-ruse.bg/bg/docs/cp11/7/7-5.pdf Административното правосъдие в Източна Румелия]. Научни трудове на Русенския университет 2011, том 50, серия 7, с. 25-28</ref>
 
=== Официален език ===
 
=== Граждански права и вероизповедание ===
Органическият устав на Източна Румелия гарантира равенството на всички жители на областта пред закона, свобода на словото, печата, събранията и сдруженията.{{hrf|Стателова|1983|28}} Освен свободно вероизповедание, той осигурява неотчуждаемост на имотите, освобождаване от данъци и други привилегии на религиозните общини, както и правото им да устройват и издържат училища под държавен надзор.{{hrf|Стателова|1983|28, 36-37}}
 
=== Въоръжени сили ===
{{Основна|Източнорумелийска милиция}}
Комисарите на западноевропейските държави видоизменят източнорумелийската милиция, създадена от [[Временното руско управление]], като част от османската армия, задължена да брани границите на Източна Румелия и, при специфични условия (допускане на християни в османската армия и равноправие между християнските и мюсюлманските военнослужещи), на останалите европейски владения на Османската империя. Уставът регламентира подробно командването и структурите на милицията, както и нейната численост, ограничавайки първоначалния ѝ състав.<ref>Зафиров, Димитър (ред.). История на българите. Том V: Военна история. София, Издателство „Знание“, 2007, ISBN 954-528-752-7, с. 353-354</ref>
 
== Източници ==