Силвия Плат: Разлика между версии

Изтрито е съдържание Добавено е съдържание
Редакция без резюме
Редакция без резюме
Ред 89:
майка казва: „Светът се разпуква в краката ми като зряла, сочна диня”. Редактор е на „Смит Ривю” и през лятото след третата година в колежа получава като награда мечтаното от мнозина място на гост-редактор в списанието „Мадмоазел”, покрай което прекарва един месец в Ню Йорк. Нещата обаче не се случват по
начина, по който си ги е представяла и всичко тръгва надолу. Бясна е, че не е
поканена на срещата, която редакторът на списанието организира с уелския поет Дилън Томас – писател, когото тя, по думите на едно от гаджетата й, обича
Дилън Томас – писател, когото тя, по думите на едно от гаджетата й, обича
„повече от себе си”. Обикаля два дена около бар „Белият кон” и хотел „Челси” с надеждата да го зърне, но се оказва, че той вече е на път към дома си. Няколко
седмици по-късно разрязва краката си, за да разбере има ли достатъчно смелост за самоубийство. Много от събитията, които се случват през това лято, Плат
Line 248 ⟶ 247:
и лицензионните възнаграждения от поезията на Плат са поставени във фонд за техните две деца Фрида и Николас.
 
Макар бидейки още предмет на хули, Хюз публикува „Birthday letters” през 1998 г., неговата собствена колекция от 88 стихотворения за неговата връзка с Плат. Хюз публикувамного малко от своите собствени преживявания от брака си и последвалото самоубийство, както и книгата, предизвикват сензация. Не е било ясно по време на публикуването на творбите, че Хюз е страдал от крайна форма на рак и е щял да умре по-късно същата година. Книгата печели „Forward Poetry Prize”, „T. S. Eliot Prize for Poetry” и „The Whitbread Poetry Prize”. Стихотворенията, написани след нейната смърт, а в някои от случаите много след това, са абсолютен провал; те се въртят около липсващ център, опитвайки се да открият причината, поради която Плат отнема собствения си живот.
след това, са абсолютен провал; те се въртят около липсващ център, опитвайки се да открият причината, поради която Плат отнема собствения си живот.
 
Плат е поставена на филмова сцена от Гуинет Полтроу във филма „Силвия” от 2003 г. Фриеда Хюз, сега поет и художник, която е двегодишна, когато нейната майка умира, е разярена от направата на забавление от живота на нейните родители. Тя обвинява „дъвчещата фъстъци” публика в желание за погъделичкване на гърба на трагедията на нейното семейство. През 2003 г. тя публикува стихотворението „My Mother”  в „Tatler”, в което изразява своето отвращение от случващото се.<ref>https://en.wikipedia.org/wiki/Sylvia_Plath</ref>
 
== Втората специалност на Силвия Плат ==
/по Амелия Личева/
 
На 22 март 1958 г. в писмо до майка си Силвия Плат пише, че е открила своя най-дълбок
източник на вдъхновение и той се е оказал изобразителното изкуство, и
по-специално - картините на Анри Русо, Пол Гоген, Паул Клее и Джорджо де Кирико.  Внушително е усещането на Плат, че писането не е достатъчно, че литературата се нуждае от принципите и на живописта, за да разшири границите си и да се сдобие с повече възможности за изразяване.  Интересно е, че повечето рисунки
на Силвия са правени с молив или мастило и са черно-бели. В същото време не
липсват опити, но те определено са по-малко, в които тя е експериментирала с цветове и фигури, повлияна от любимите си художници. Докато поезията ѝ, тъкмо
напротив, е много цветна. При нея болката и смъртта имат червен цвят, всичко, което застрашава живота, е с червен цвят, а парадоксално - здравото е
безцветно. Хипнозата, която любимите ѝ художници имат от цветовете, Плат
възприема и пренася в писането. Нещо повече, за нея много важна става природата, която тя непрекъснато противопоставя на човешкото, като тази природа
е ту плашеща, ту просто има свои закони, по които се развива, но отново нехае за човека. Повлиян от тях е и маниерът на наивизъм, който при Плат избива в
едно писане, което сякаш през цялото време се чуди и не може да повярва в нищо, което сякаш се диви на силата на природата и предметите и недоумява пред слабостите на човека. И пак от тези художници като че ли идва склонността ѝ към деформации – всяко нещо в поезията ѝ уж е едно, но само на пръв поглед, а всъщност е друго, защото много важно е субективното усещане и преживяване. Говорейки за всички тези влияния на живописта върху писането на Плат, не можем да подминем и склонността на това писане към визуалност, както и вкуса към детайла. Много често стиховете ѝ приличат на описание на картина. Ето само един пример с началото на стихотворението „Градината в имението”:
 
''Фонтаните пресъхнаха, а розите привършиха.''
 
''Смъртен тамян. Денят ти иде.''
 
''Крушите тлъстеят като малки буди.''
 
''Синкава омара влачи езерото.''
 
Що се отнася до детайла, идеален пример е рисунката на Силвия Плат, озаглавена „Стъкленият похлупак”. Рисунката се състои от две обувки, които хвърлят сянка и загатват, че трябва да има и човешка фигура, но такава отсъства на рисунката. И тук няма как да не направим паралел с писането на Плат, но този път неизбежно това няма да са стиховете, а романът ѝ, носещ същото заглавие. В него има една ярка, запомняща се сцена, в която първото нещо, което героинята вижда, идвайки в съзнание, е една обувка („Масивна обувка от напукана кожа, доста стара, с малки дупчици за проветрение, изрязани като фестон около палеца, отдавна нелъскана и насочена към мене”)<ref>Силвия Плат. Стъкленият похлупак. Прев. Людмила Колечкова. С.: Народна култура, 1981, стр. 55</ref>. Така един детайл, който в рисунката може да бъде интерпретиран многозначно, в писането директно насочва към заплахата. Друга отпратка към романа може да е убеждението на героинята, че след смъртта ѝ ще останат само леко поочуканите ѝ обувки, в които ще се е скрила душата ѝ. Ето я тази общност на детайлите, която в писането се заостря и при която детайлът най-често онагледява враждебността на света и загатва изчезването на човешкото.
 
За рисунките
си Плат е оставила предметите с тяхната утилитарна стойност (термос, сандък, ябълка, бутилка с вино, диви кестени, спиртник, върху който се готви, буркани,
чиния с плодове), с възможността им да служат на човека, и е внушила тяхната стабилна идентичност. За разлика от поезията ѝ, в която предметите, както се спомена, са с неясна идентичност и се трансформират в заплаха за човека. Освен това в рисунките си Плат избягва да рисува хора, с малки изключения в някои от скечовете й от Париж, както и с портретите на Тед Хюз и нейните собствени автопортрети. Затова и за рисунките ѝ може да се каже, че са спокойни, акцентиращи върху
условията, които гарантират живота; и че са някак облъхнати от простота. Докато в поезията ѝ с годините все по-усилено и по-усилено се акцентира върху
търсещата и ненамираща себе си личност, върху сложността на аза, върху взряната в смъртта жена.  Или както казва Сюзан Губар<ref>Susan Gubar. Afterword. The sisterArts of Sylvia Plath – In: Eye Rhymes: Sylvia Plath`s Art of the Visual. Ed. Kathleen Connors and Sally Bayley. USA: Oxford University Press, 2007.</ref>, живописната техника и темите при Силвия Плат излизат на повърхността в стиховете ѝ и е въпрос на коректност поетесата да бъде сравнена и с художничката.
 
==Библиография==