Борис I: Разлика между версии

'''Св. КнязЦар Борис I Михаил''' <ref>Андреев, Йордан, Андрей Пантев. Исторически справочник Българските хановевладетели и царе, Издателство "Абагар", Велико Търново, 2004, с. 71 ISBN 954-427-216-Х </ref> (срещан и като ''Богор, Богорис'') ([[IX век]] – [[2 май]] [[907]]) е български владетел, който налага [[християнство]]то и въвежда [[старобългарски език|славянската писменост]] в [[България]]. Той управлява от [[852]] до [[889]] г. и отново за кратко през [[893]] г., когато детронира първородния си син [[Владимир Расате]] и възкачва на престола другия си син [[Симеон Велики|Симеон]].

Въпреки че в нито един автентичен старобългарски извор не е засвидетелствана за нито един български владетел титлата „княз“ или „хан”, а [[Васил Златарски]] констатира, че още [[Йосиф Генезий]] и [[Теофан Продължител]] титулуват Омуртаг на Българите владетел ({{lang-gr|Μορτάγων ό των Βουγάρων βασιλεύς}})<ref> Joseph Genesius, ibid., p. 41; Theophanes Continuatus, ibid., p. 64,19–23; [http://www.promacedonia.org/vz1a/vz1a_b2_2.html#41. Васил Н. Златарски, История на Първото българско Царство. I. Епоха на хуно-българското надмощие (679—852). Б. Първо българско царство. II. Териториално разширение и политическо издигане. 2. Промяна във вътрешната и външна политика на България.]</ref>, в съвременната историография Борис е наричан с различни титли, по аналогия на много по-късни руски и др. текстове. Повечето автори приемат, че той променя титлата си при приемането на християнството. Според тях, преди покръстването той използва титлата [[хан (титла)|хан]]<ref>{{златарски-1-2|29}}</ref> или [[кан (титла)|кан]],<ref name=>[http://www.book.store.bg/c/p-p/m-600/id-5851/12-mita-v-bylgarskata-istoria-bozhidar-dimitrov.html 12 мита в българската история]</ref> <ref name=>[http://www.protobulgarians.com/Statii%20za%20prabaalgarite/albaniya.htm Страница за прабългарите]</ref> или канас, а след това – [[княз]]<ref>{{златарски-1-2}}</ref> или канас. Според друга теория титлата княз е носена от българските владетели още от времето на [[Аспарух]].<ref>[http://nauka.bg/forum/index.php?s=2dcf4432da1d34c13592d7aa4ad60d6c&act=attach&type=post&id=1611 Гербов, К., Канасубиги е „княз“, а не „хан“ или „кан“ - Омуртаг и Маламир са били князе преди Борис]</ref>

Българският владетел приема християнството тайно, за да избегне засилването на съпротивата сред някои прослойки на народа. Според напълно унищожената и неразчитаема част на [[Надпис от Балши|надписа]] от албанското село [[Балши]] (бившият голям български средновековен град [[Главеница|Главиница]]) близо до град [[Берат]] (бившият голям български средновековен град [[Берат|Бѣлградъ/Бѣлиградъ]]). Въз основа на същия надпис [[Тадеуш Василевски]] и [[Моско Москов]]<ref>Моско Москов, "Именник на българските хановекнязе-нов прочит", 1988 г.</ref> считат, че покръстването се е извършило през 866 г. Към запазения текст „…ари…орис, преименуваният Михаил заедно с дадения му от Бога народ в лето 6374” ({{lang-gr|…αρι…ορης ο μετοτομασθεις Μιχαηλ συν τω εκ θ[εο]υ δεδομενω αυτω εθνει ετους ςτο}}), Васил Златарски добавя предполагаемия унищожен текст (?! - добавя по свои предположения. По-вероятно е глаголът да е бил "прекръсти се") „Покръсти се от Бога архонтът на България Б…” ({{lang-gr|Εβαπτισθη ο εκ θ[εo]υ αρχων Βουλγαριας Β…}}) и приема, че годината на покръстването е 865, която била „лето етх бехти“ от приписката на [[Докс Български|Тудор Доксов]]<ref>[http://www.promacedonia.org/vz1b/vz1b_3_1.html Васил Н. Златарски, "История на Първото българско Царство. II. От славянизацията на държавата до падането на Първото царство (852—1018). III. Национализация на българската държава. 1. Междудържавното положение на България и покръщането на българите"], София, 1927 г.</ref>. Михаил Ласкарис отхвърля допълването на Балшинския надпис от Златарски като неправилно и посочва, че той не може да бъде свързван с акта на покръстването<ref>Михаил Ласкарис, "Датата на покръстването на българите", 1933 г.</ref>. Андре Ваян изказва несъгласие с интерпретацията на „лето етх бехти“ от Златарски, считайки, че този израз няма нищо общо с цикловия календар, използван от българите<ref>André Vaillant, Histoire et philologie. Langues et littératures slaves du Moyen Âge / André Vaillant / Paris : EPHE École Pratique des Hautes Études, 1965</ref>. Контестациите на Ласкарис и Ваян са приети от [[Петър Петров (историк)|Петър Петров]], който също счита, че този надпис не се отнася за покръстването, а е за отбелязване на границата, като приема годината 864 г. – теза и на Голубинский, Соколов, Лавровский, М. Ласкарис, А. Ваян, [[Петър Мутафчиев]], [[Васил Гюзелев]] – превърнала се напоследък в официално приеманаобщоприемана версия<ref>Петров, П. "За годината на налагане на християнството в България". ­ ИИИ, т. 14-15, С., 1964, 588-589: ''"ПокръстванеПо/Пре-кръстване на княз Борис и на неговия двор през пролетта на 864 г."''</ref><ref>Петър Петров, Христо Темелски, "Църква и църковен живот в Македония", 2003 г. </ref>, въпреки някои възражения на [[Иван Снегаров]]<ref>Снегаров, Ив. Християнството в България преди покръстването на княз Борис (865). ­ ГДА, т. 5, 1956, с. 202</ref> и [[Димитър Ангелов (историк)|Димитър Ангелов]]<ref>[http://www.promacedonia.org/da/da_4_1.htm Димитър Ангелов, „Образуване на българската народност. ГЛАВА ЧЕТВЪРТА. Завършек на етногеничния процес 865—927. 1. ВЪВЕЖДАНЕ НА ХРИСТИЯНСТВОТО КАТО ОФИЦИАЛНА РЕЛИГИЯ”], София, 1971 г.</ref>. Българският владетел приема името на своя 24 годишен „духовен отец“ – византийския император [[Михаил III (Византия)|Михаил III Пияницата]]. Приемането на християнството води и до законодателни промени.

Непосредствено след [[покръстванепрекръстване]]то избухва бунт в средите на няколко недоволни български провинциалниобластни (от комитатите) [[болярин|боляри]]. Техните основни опасения са от засилващото се източно-римско (византийско) влияние. [[Бертински летописи|Бертинските летописи]] описват как Борис с малцината си верни успява, не просто да се спаси, а да потуши бунта и плени противника. Князът наказва със смърт организаторитеводачите и техните близки - общо 52 рода.<ref>Съдът над историците: българската историческа наука, документи и дискусии 1944-1950, Академично изд-во М. Дринов, 1995, ISBN 9544302476, стр. 246.</ref><ref>Годишник На Софийския университет "Св. Климент Охридски". Център за Славяно-византийски проучвания "Иван Дуйчев". Том 10, София, стр. 89 .</ref> Според някои изследователи се касае само за ''"52-ма наказани със смърт"''.<ref>[http://www.kultura.bg/bg/article/view/12512 Георги Тодоров, ''Св. Борис и митът за избиването на 52-та рода'', в. ''Култура'', брой 2 (2441), 19 януари 2007 г.]</ref> Същото четем и в [[Бертински летописи|Бертинските летописи]]: ''"... Обаче царят наказал със смърт [само] петдесет и двама от болярите, които най-много бунтували народа против него, а на останалия народ позволил да си отиде навредим..."''.<ref>[http://www.promacedonia.org/libi/2/gal/2_288.html "Бертински летописи". В ''Латински извори за българската история'', том II, Институт за българска история, БАН, 1960 г.]</ref>

Отказът на Източен Рим (Византия) и на Константинополската патриаршия да признае самостоятелнасамостоятелната българскаБългарска църква принуждава княз Борис I да търси сближаване с папата в гр. [[Рим]]. Български пратеници занасят списък със 115 въпроса до папата и са посрещнати с голяма радост. [[Отговорите на папа Николай I]] – 105 на брой, съставени от [[Анастасий Библиотекар]] са прости и ясни. Основният въпрос на българския владетел е относно ръкополагането на главата на българската църква за [[патриарх]]. В [[България]] са изпратени [[кардинал]] [[Формоза (папа)|Формоза Портуенски]]<ref>Portus — кардиналско епископско седалище от III в. в римското предградие Порто, обединено през 1986 г. с епархията на Санта Руфина</ref>, [[епископ]] Павел Популонски<ref>Populonia — антично епископско седалище в Тоскана, в Сиенската митрополия</ref> и свещеници. Борис спира своя избор за архиепископ на [[България]] върху [[кардинал]] [[Формоза (папа)|Формоза Портуенски]], бъдещ [[папа]] в периода 891-896 г.

През [[867]] г. български пратеници пристигат в гр. Рим, Италия с молба папата да назначи Формоза. Папа [[Николай I]] отказва. На [[13 ноември]] [[867]] г. Николай I умира и новият папа [[Адриан II]] още по-решително се противопоставя на назначаването на [[кардинал]] Формоза за глава на Българската църква. В България са изпратени други двама епископи – Гримуалд Полимартийски<ref>Polymartium — антично епископско седалище в Лацио</ref> и Доминик Тривенски. Папата предлага на Борис да избере архиепископ на България между тях и Павел Популонски. Борис отправя ултимативно искане за български архиепископ да бъде ръкоположен дякон Марин или някой от кардиналите на папата. Въпросът е не толкова до съответната личност, а до това кой ще определи главата на българската църква. И това искане на Борис е отхвърлено. Този отказ се оказва съдбоносен за българо-римските отношения. Борис отново започва преговори с Константинопол.

През 879 г. на патриаршеския престол в Константинопол сяда за втори път патриарх Фотий и свиква нов църковен събор. На 24 декември 879 г. Фотиевият събор постановява, че Константинополската патриаршия повече няма да ръкополага в България дори да бъде отправена подобна молба. На практика това означава, че Българската църква става автокефалнасамостоятелна (самостоятелнаавтокефална). Начело на българската църква застава [[Йосиф I (български архиепископ)|Йосиф I]], архиепископ и първи български патриарх, който провежда прославянската (само-българска) политика на Борис и по-късно на [[Симеон Велики|Симеон]].