Ерих Фром: Разлика между версии

Започвайки от своята първа творческа работа, „[[Бягство от свободата]]“ (на британски английски позната като „Страх от свободата“), публикувана за първи път през 1941, трудовете на Фром са забележителни със своите социални и политически коментари, както и със своите философски и психологически опори. Тезата на Фром за „бягство от свободата“ е резюмирана в следния пасаж. „Индивидуализираният човек“, споменат от него, е човек, свързан с „първични връзки“ на принадлежност (природата, семейство и така нататък), също изразено като „свобода“ от:

Тогава възникват могъщи тенденции за бягство от този вид свобода в подчинение или някакъв вид взаимоотношение с хората и света, което обещава облекчаване на несигурността, дори и ако това лишава индивида от свободата му.“<ref name="Бягство от свободата">Ерих Фром, Бягство от свободата [N.Y.: Rinehart, 1941], стр. 36-37,280-281.</ref>. Неговата втора творческа работа, „Човекът за самия себе си&nbsp;— проучване на психологията на етиката“, публикувана за първи път през 1947 е продължение на „Бягство от свободата“. Взети заедно тези две книги очертават теорията на Фром за [[човек|човешкия]] [[характер]], които са следствие от теорията му за човешката природа. Той не приема идеята за обвързването на характера с [[Либидо|либидото]], тоест със [[секс]]уалната енергия. В писмо от 1 юни 1936 г. той пише: „Изглежда ми, че задачата се състои в разбирането на структурите на характера и инстинктите като резултат от адаптацията към дадени социални условия, а не като продукт на ерогенните зони <ref name="His life and ideas" />“. Ерих Фром дава следното определение за характер: „Характерът в динамичния смисъл на думата на аналитичната психология е специфична форма, в която човешката енергия намира израз посредством динамична адаптация на човешките потребности към конкретен начин на живот на дадено общество.<ref name="Бягство от свободата" />“ Една от най-популярните книги на Фром е „Изкуството да обичаш“, международен бестселър, за първи път публикуван през 1956, който прави резюме и добавка към теоретичните принципи на човешката природа, базиращи се на книгите „Бягство от свободата“, „Човекът за самия себе си“, принципи, които са ревизирани в много от творбите му.

Крайъгълният камък на Фромовата [[Хуманизъм|хуманистична]] [[философия]] е неговата интерпретация на [[Библия|библейската история]] за изгонването на [[Адам]] и [[Ева]] от Райската градина. Опирайки на своето познание на Талмуда, Фром е отбелязал, че способността да се различава доброто и злото обикновено се разглежда като добродетел. Библейските учени обикновено са разглеждали Адам и Ева като съгрешили поради неподчинението си на [[Бог]] и са яли от Дървото на Познанието. Обаче, избягвайки от традиционната религиозна ортодоксалност, Фром възвеличава добродетелта на хората, предприели независими действия и използвали [[Разум|разума]] си, по-скоро за да установят сами моралните ценности, отколкото да се придържат към авторитарни морални ценности.

Зад обикновеното осъждане на [[авторитаризъм|авторитарната]] ценностна система Фром използва историята за Адам и Ева като алегорично обяснение на човешката биологична еволюция и екзистенциална тревога, поддържайки тезата, че когато Адам и Ева са яли от дървото на познанието, те са осъзнали себе си като отделни от природата, бидейки преди това част от нея. Това е, защото са се почувствали голи и засрамени: „Те се превърнали в човешки същества, осъзнаващи себе си, своята собствена смъртност и своята слабост пред силите на природата и обществото и че няма повече да се обединят с вселената, както когато са били инстинктивни, прачовеци, съществували като животни“. Според Фром осъзнаването на разногласието в човешкото съществуване е източникаизточникът на всичката вина и срам, и решението на тази екзистенциална дихотомия е развитието на уникалните човешки сили на [[любов]] и [[разум]]. Фром обаче, създава толкова различна концепция за любовта в сравнение с популярните разбирания, че неговите идеи за тази концепция фактически са били парадоксални.

* '''Възбуждане и стимулиране''' — човек трябва да бъде стимулиран и то не по еднообразен начин, както казва Фром, а чрез стимули, които са живи. Той дава добър пример с топката, където детето постоянно е стимулирано от търкалянето на топката, защото неговото възприемане на реалността е непосредствено и неизкривено, докато за възрастния това си е просто търкаляща се топка, но той не я вижда във всичките иѝ аспекти, а само във физическия иѝ аспект като топка, която се търкаля по пода. Точно тук и Фром критикува еднообразните стимули, които предлага и нашата цивилизация и които водят до хронична скука. При възбуждането човек трябва да се почувства жив, неговите интереси и внимание трябва да бъдат привлечени, той да се намира в постоянна връзка със света и да му откликва<ref>Дайсетц Сузуки, Ерих Фром, Ричард де Мартино, „Дзен-будизъм и психоанализа“, изд. „Весь мир“, 1997.</ref>.

Фром също говори за „ориентация на характера“ в своята книга „Човекът за самия себе си“, където описва начините на индивида за съотнасяне със света и определя неговия основен характер, който се развива от два специфични вида свързаност със света: придобиване и асимилиране на нещата („асимилация“) и реагиране на хората („социализация“)<ref name="Човекът за самия себе си">Ерих Фром, „Човекът за самия себе си“, 2005, Издателство „Захари Стоянов“, стр. 123.</ref>. Фром разглежда тези характерови системи като човешки заместител на [[инстинкт]]ите при животните. Тези ориентации описват как човекачовекът може да се развие, в зависимост от начина, по който отговаря на конфликтите в живота си; той също казва, че няма хора само с една чиста ориентация.

Тези два фактора формират четири типа непродуктивни характера, които се наричаннаричат Рецептивен, Експлоататорски, Скъпернически и Пазарен. Следват таблици на положителните и отрицателните страни на всеки един от непродуктивните характери, взети от книгата „Човекът за самия себе си“<ref name="Човекът за самия себе си" />: