Правителство на Иван Гешов: Разлика между версии

'''Правителството на Иван Евстатиев Гешов''' е тридесет и второто правителство на [[Царство България]], назначено с Указ № 5 от [[16 март]] [[1911]] г.<ref name="Gazette">ДВ. Указ № 5 от 16 март 1911 г., обнародванОбнародван в „Държавен вестник“, бр. 59 от 17 март 1911 г.</ref> на цар [[Фердинанд I|Фердинанд Сакскобургготски]]<ref name="BDI-Gudev">Ангелова, Й. и др. [http://electronic-library.org/books/Book%200009.html „БългарскитеБългарските държавни институции 1879–1986“1879–1986]. Енциклопедичен справочник. София 2008 г. (Дигитална библиотека по архивистика и документалистика, достъп от 27 февруари 2015 г.)</ref>. Управлява страната до [[1 юни]] [[1913]] г., след което е наследено от [[Правителство на Данев (1913)|второто правителство на Стоян Данев]].

Основната целна правителството на [[Народна партия|Народната]] и [[Прогресивнолиберална партия|Прогресивнолибералната партия]] е подготовката на война с [[Турция]] и постигането на национално обединение. За да се избегне контролът на [[Народното събрание]], член 17 от [[Търновска конституция|Конституцията]] е изменен, с което се дава възможност на монарха и правителството да сключват тайни договори. Непосредствено след това с негласната подкрепа на [[Англия]], [[Франция]] и [[Русия]] (стремежът им е да се изолира Турция от [[Балкански полуостров|Балканския полуостров]]) е образуван [[Балкански съюз]]. В него влизат България, [[Сърбия]] и [[Гърция]]. По-късно към тях се присъединява и [[Черна гора]]. През февруари 1912 г. между [[България]] и Сърбия е сключен военен договор. През май 1912 г. подобен договор е сключен и между България и Гърция. При изготвянето на двата договора българската дипломация допуска грешки, които минират съюза (не са уточнени бъдещите граници с Гърция, със Сърбия се постига съгласие за поделяне на [[Македония]] и България се съгласява да поеме основната тежест от войната). В хода на военните действия грешките на монарха и българското правителство се задълбочават (не са изпратени български войски във [[Вардарска Македония]], отхвърлено е изгодното предложение за мир преди атаката на [[Чаталджа]] и предявени са неоснователи български претенци за [[Солун]]). Успехите на българската армия в [[Тракия]] се оказват решаващи за победата на Балканския съюз над Турция. В освободените райони са организирани военни [[губернатор]]ства, осигурена е и свобода на [[вероизповедание|вероизповедания]]та<ref name="Encyclopedy"/>.

След падането на [[Обсада на Одрин (1912-1913)|Одрин ската крепост]] [[Високата порта]] отново е принудена да моли за мир. На [[17 май]] [[1913]] г. е подписан [[Лондонски мирен договор (1913)|Лондонският мирен договор]]. Според него Турция се отказва от претенциите си за територии на запад от линията [[Мидия - Енос|Мидия-Енос]] и от остров [[Крит]]. Краят на войната задълбочава противоречията между сюзниците. Сърбия и Гърция се отказват от предварителните си ангажименти към България и поддържат идеята всяка страна да задържи завоюванната от нея територия. Не се вземат предвид нито националното самосъзнание на населението в тях, нито военните приноси. Българската дипломация демонстрира непримиримост и подържа максимални искания. Опитите на държавите от Сългашението да спасят Балканския съюз завършват без успех. Русия предупреждава цар Фердинанд I, че при евентуални военни действия срещу Сърбия няма да се намеси в защита на България, ако във войната се включи и [[Румъния]]<ref name="Encyclopedy"/>.

Турция струпва войски по българската граница, а Румъня предявява претенции за [[Южна Добруджа]]. Въпреки неизгодната международна обстановка цар Фердинанд I започва подготовка за атака на сръбските и гръцките позиции<ref name="Encyclopedy"/>.

Сформира се от следните 8 министри<ref name="Encyclopedy">Цураков, Ангел. „Енциклопедия на правителствата, народните събрания и атентатите в България“. Книгоиздателска къща „Труд“. София. 2008 г. с. 100{{цураков|104-103 ISBN 954-528-790-X108}}</ref>.