Правителство на Александър Цанков 2: Разлика между версии

Второто '''правителство на Александър Цанков''' е четиридесет и трето правителство на [[Царство България]], назначено с Указ № 9 от [[22 септември]] [[1923]] г.<ref name="Gazette">ДВ. Указ № 9 от 22 септември 1923 г., обнародванОбнародван в „Държавен вестник“, бр. 142 от 22 септември 1923 г. </ref> на цар [[Борис III]]. Управлява страната до [[4 януари]] [[1926]] г., след което е наследено от [[Правителство на Андрей Ляпчев (1926–1928)|първото правителство на Андрей Ляпчев]].

На 22 срещу [[23 септември]] [[1923]] г. избухва въстание в [[Северозападна България]]. След десетдневни боеве ([[Брусарци]], [[Лом]], [[Бойчиновци]]) армията успява да разгроми работническо-селските отряди. Много от въстаниците, между които и ръководителите [[Георги Димитров]], [[Васил Коларов]] и [[Гаврил Генов]], за да се спасят, са принудени да емигрират в западната ни съседка. Въпреки споразумението между [[ВМРО]] и [[БКП|БКП (т.с.)]], че въстание в Пиринския край няма да има, на 23 септември с.г. въоръжение комунисти и селяни завземат [[Разлог]]. В отговор организацията разрешава на четите си да участват в потушаването на въстанието<ref name="Encyclopedy"/>.

В началото на октомври с.г. въстанието е потушено в цялата страна. Неедновременното му избухване позволява на правителството да използва максимално възможностите на малобройната [[българска армия]]. [[БЗНС]] и БКП (т.с.) понасят тежък удар, а [[Демократическия сговор]] стабилизира позициите си. За да укрепи международния си авторитет, новата власт насрочва на [[18 ноември]] с.г. парламентарни избори. Те са спечелени с огромно мнозинство от управляващата коалиция, към която се присъединява и [[БРСДП (ш.с.)]]. Завзело [[Народното събрание]], правителството получава възможност да продължи борбата срещу БКП (т.с.) и БЗНС чрез законодателна дейност. На [[4 януари]] [[1924]] г. е гласуван „Закон за защита на държавата“, който забранява организациите, служещи си с революционни методи, и предвижда тежки наказания за привържениците им. Въз основа на него извън закона са обявени БКП (т.с.), [[Български комунистически младежки съюз|Комунистическия младежки съюз]], кооперация „Освобождение“, [[Партия на труда|Партията на труда]] и [[Общ работнически синдикален съюз|Общият работнически синдикален съюз]]. През 1924 г. правителството отменя осемчасовия работен ден в предприятията и аграрната реформа и ограничава участието на студентите в обществения живот. Продължава екзекутирането без съд и присъда на водещи фигури от БКП (т.с.) и БЗНС ([[Петко Петков (политик)|Петко Д. Петков]], [[Антон Страшимиров]] и тн.)<ref name="Encyclopedy"/>.

Основната задача на правителството във външната политика е да се убедят съседите и [[Великите сили]], че [[България]] няма реваншистки намерения. Потвърдени са ангажиментите на страната по [[Ньойски договор|Ньойския договор]] и [[Нишко споразумение (1923)|Нишката спогодба]]. Въпреки това [[Кралство Югославия|Сърбо-Хърватско-Словенското кралство]] и [[Гърция]] следят с явно подозрение действията на [[Демократическия сговор]]. [[Сърбия]] приютява избягалите на нейна територия дейци на БЗНС и БКП (т.с.) и поддържа войски по границата. През октомври 1925 г., преследвайки чети на [[ВМРО]], гръцката армия навлица в [[Петрич]]ко. Тя се изтегля едва след наместата на [[Общество на народите|Обществото на народите]] (България получава подкрепата на [[Италия]]). Гърция се задължава да плати 30 милиона лева обезщетение на България<ref name="Encyclopedy"/>.

В края на 1924 г. правителството стабилизира своите позиции. В промишлеността и земеделието се наблюдава голям ръст на производство. Стабилизира се българският [[лев]] и намалява безработицата. В цяла [[Европа]] и в България е налице отлив на работниците и селяните от революционната борба. Тези промени не се забелязват от ръководството на БКП (т.с.), което под натиска на [[Коминтерн]]а продължава подготовката на ново [[въстание]]. На „белия терор“ на правителството отговарят с бомбени атентати, убийства на сговористи и поява на терористични чети. На [[16 април]] с.г. Военният център на БКП (т.с.) подготвя атентат в църквата „[[Света Неделя]]“ по време на опелото на о.з. [[Константин Георгиев|генерал Георгиев]] (убит от нелегални). Целта е да бъде унищожено присъстващото на ритуала ръководство на Демократическия сговор. В резултат на мощния взрив са убити над 140 офицери, генерали и невинни граждани. Между жертвите няма нито един министър. Царят закъснява за опелото и остава невредим. Атентатът и последвалото обществено недоволство от действията на [[комунист]]ите дават възможност на правителството да нанесе мощен удар върху БКП (т.с.) и БЗНС. Избит е елитът на организациите. Направена е поправка в „Закона за защита на държавата“, която предвижда смъртна присъда не само на „извършителите общественоопасно престъпление“, но и за хората които им помагат<ref name="Encyclopedy"/>.

В края на 1925 г. в Сговора окончателно се обособяват две течения – крайно дясно начело с професор [[Александър Цанков]] и офицерите от [[Военен съюз|Венния съюз]], които са за продължаване на открития терор в страната, и умерено, включващо дейцити на старите буржоазни партии (демократите на [[Александър Малинов]] и [[БРСДП (ш.с.)]]), напускат обединението след [[Септемврийско въстание|Септемврийското въстание]]). Те са за възстановяване на правата и свободите, залегнали в [[Търновската конституция]], и за борба с революционните сили посредством законодателни актове и съдилища. Жестокостите, извършени от правителството през септември 1923 г. и арпил-май 1925 г., довеждат до поредната международна изолация на България. В същото време стрната се нуждае спешно от нов заем, който да стабилизира икономическото й положение и да смекчи проблемите на бежанците от [[Западна Тракия]], [[Добруджа]] и [[Македония]]. Умереното течение в Сговора умело използва проблемите на правителството и предизвиква оставката му в началото на януари 1926 г<ref name="Encyclopedy"/>.

Сформира се от следните 8 министри<ref name="Encyclopedy">Цураков, Ангел. „Енциклопедия на правителствата, народните събрания и атентатите в България“. Книгоиздателска къща „Труд“. София. 2008 г. с. {{цураков|156-159 ISBN 954-528-790-X}}</ref>.