Уикипедия

Маккартизъм: Разлика между версии

Интерактивен преглед на историята
← По-стара редакцияПо-нова редакция →
Изтрито е съдържание Добавено е съдържание
ВизуаленУикитекст
Ред 38:
ФБР е въвлечено в много нелегални практики в събирането на информация за комунистите, като влизания с взлом, незаконни подслушвания и следене на пощата.<ref>Cox and Theoharis (1988), p. 312.</ref>
 
Членовете на лявото крило на Националната адвокатска колегия са сред малкото адвокати, които се осмеляват да защитават клиенти по комунистически случаи, и това на практика превърщапревръща Националната адвокатска колегия в мишена на Хувър. В периода от 1947 до 1951 г. офисът на тази организация е обискиран най-малко четиринадесет пъти. <ref>Schrecker (1998), p. 225.</ref>
Освен това ФБР използва и незаконни операции под прикритие, за да дискредитира комунистите, както и други дисидентски политически групи.
През 1956 г. Хувър започва все по-често се разочарова от решенията на Върховния съд за ограничаване възможността на Министерството на правосъдието да преследва комунисти.
Ред 55:
Самият Джоузеф Маккарти оглавява Постоянната подкомисия за разследвания към Сената (Senate Permanent Subcommittee on Investigations) от 1953 до 1954 г. През този период той я използва за много от своите проучвания в „лова” на комунисти. Маккарти първо проучва твърдения за комунистическо влияние в Гласът на Америка (Voice of America), след което се насочва към програмата на Държавния департамент за библиотеките в чужбина. Каталозите на тези библиотеки са претърсени за произведения на автори, които Маккарти счита за неподходящи. След което Маккарти представя списък пред Подкомисията и пресата на предполагаеми прокомунистически автори. Поддавайки се на напрежението, Държавният департамент нарежда на презокеанските библиотеки да премахнат от рафтовете си „материали на всички противоречиви личности, комунисти, симпатизанти на тази идея и т.н.” Някои от библиотеките наистина изгорили някои от току-що забранените книги.<ref>Griffith (1970), p. 216.</ref>
 
След края на това разследване, комисията на Маккарти започва разследване в Американската армия. Разследването почва от лабораторията на Американските сигнални част във Форт Монмаут. Маккарти събира няколко заглавия от вестници с истории за опасен кръг от шпиони сред военните разузнавачи, но в крайна сметка от това разследване не изляза нищо.<ref>Stone (2004), p. 384.</ref> След това Маккарти насичванасочва вниманието си към един случай на зъболекар от американската армия, който е повишен в ранг майор, въпреки че отказа да отговаря на въпроси от военната анкета за лоялност. Провеждането на това разследване, което включва и серия от нападки и обиди към бригадни генерали, води до т.нар. изслушвания Армия-Маккарти, по времето на които, по национална телевизия в продължение на 36 дни Маккарти и Армията си разменят обвинения и контраобвинения. Въпреки че официалните резултати от тези изслушвания са неубедителни, това представяне на Маккарти пред американската публика води до рязък спад на неговата популярност.<ref>Fried (1990), p. 138.</ref> За по-малко от година Маккарти е остро разкритикуван от Сената и неговото положение на виден авторитет и сила в борбата с антикомунизма пострадали чувствително.
 
=== Черните списъци ===
Ред 69:
Усилията да се предпазят Съединените щати от осезаемата заплаха от комунистическа подривна дейност, на практика са улеснени от няколко федерални закона. Законът за регистрация на чужденците или Законът Смит (Smith Act ) от 1940 г., инкриминира всеки, който „съзнателно или умишлено защитава, подбужда, съветва или приучава [...] желателността и правилността за сваляне на американското правителство или на който и да било щат чрез сила или насилие, или за всеки който организира каквото и да било сдружение, което съветва, учи или насърчава подобно сваляне, или за всеки, който е станал член на или симпатизант на подобно сдружение”. Стотици комунисти и други били съдени по този закон в периода от 1941 до 1957 г. През 1949 г. единадесет лидери на Комунистическата партия са обвинени и осъдени по Закона Смит. На десет от тях са дадени присъди от по 5 години затвор, а на един 3 години. Всички адвокати на защитата са обвинени в неуважение към съда и също са осъдени на затвор.<ref>Fried (1997), pp. 13, 15, 27, 110–112, 165–168.</ref> През 1951 г. други 23-ма водачи на партията са подведени под отговорност, вкл. и Елизабет Гърли Флин (Elizabeth Gurley Flynn), една от основателите на Американския граждански либерален съюз (American Civil Liberties Union); много от тях са осъдени въз основа на показания, които по-късно са признати за фалшиви.<ref>Fried (1997), pp. 201–202.</ref> През 1957 г. 140 водачи и членове на Комунистическата партия са обвинени по този закон, като 93 от тях са осъдени. <ref>Levin, Daniel, "Smith Act", in Paul Finkelman (ed.) (2006). Encyclopedia of American Civil Liberties. CRC Press. p. 1488. ISBN 0415943426.</ref>
 
Законът за вътрешна сигурност на Маккаран, е описан от проф. Елън Шрекер като „единствената важна проява на законодателство на ерата Маккарти”<ref>Schrecker (1998), p. 141.</ref> (Законът Смит технически предхожда Маккартизма). Законът Маккаран обаче няма никакъв реален ефект отвъд легалния тормоз. Този закон изисква регистрацията на комунистческикомунистически организации при Главния прокурор на САЩ, освен това установява и Съвет за контрол на подривната дейност, който да разследва възможни комунистически дейности и комунистически организации, така че те да бъдат задължени да се регистрират. Благодарение на множеството изслушвания, отлагания и обжалвания, законът никога не е приведен в действие, а през 1965 и 1967 г. по-важните му клаузи са обявени за противоконституционни.<ref>Fried (1990), p. 187.</ref>
 
През 1952 г. е приет законът за имиграцията и националността или Законът Маккаран-Уолтър. Този закон дава право на правителството да депортира имигранти или натурализирани граждани, въвлечени в подривни дейности, а също и да предотвратява влизането в страната на заподозрени в подривна дейност.
Ред 128:
== Залезът на Маккартизма ==
 
От средата на 50-те години, проявленията и институциите на Маккартизма бавно започват да отслабват своето влияние. Променящото се обществено мнение допринесядопринася доста за това. Залезът на Маккартизма може да бъде очертан чрез серия от съдебни решения.
Ключова фигура за края на черните списъци на Маккартизма е Джон Хенри Фолк (John Henry Faulk). Водещ на следобедно комедийно радио-предаване, Фолк бил активист на лявото крило на своя профсъюпрофсъюз – Американската федерация на телевизионните и радио изпълнители (American Federation of Television and Radio Artists). Той е подложен на внимателно проучване от страна на AWARE ООД, една от частните компании, които пручватпроучват отделни личности за признаци на комунистическо „предателство”. Белязан от AWARE като негоден, Фолк е уволнен от радио СиБиЕс (CBS Radio). Фолк е един от малкото жертви на черните списъци, който през 1957 г. решава да съди AWARE. През 1962 г. той печели делото. <ref>Faulk, John Henry (1963). Fear on Trial. University of Texas Press.</ref> С това съдебно решение на частните съставители на черни списъци, както и на тези които ги използват, се обръща внимание, че са законово отговорни за професионалните и финансови щети, които причиняват. Въпреки че неформалното съставяне на черни списъци продължава, частните „проверяващи лоялността” агенции скоро остават в миналото. <ref>Fried (1997), p. 197.</ref>
 
Важната роля за края на Маккартизма изиграва Върховният съд.
През 1956 г., Върховният съд разглежда делото на Слочовър срещу Образователния борд. Слочовър е професор в Бруклинския универистет, който е уволнен, за това че се е позовал на Петата поправка, докато е разпитван от Комисията на Маккарти за предишно членство в Комунистическата партия. Съдът забранява подобни действия, постановявайки „... ние трябва да осъдим практиката на приписването на престъпно и зловещо значение на упражнавяванетоупражняването на конституционното право на човек съгласно Петата поправка. [...] Привилегията срещу самообвинението би се ограничила до глупава подигравка, ако упражняването на това право би могаломогло да се приеме за равно или на признание на вина или за предполагане на лъжесвидетелстване.” <ref>Fried (1997), p. 203.</ref>
 
През 1957 г. по делото Уоткинс срещу Съединените щати (Watkins v. United States) Върховният съд постановява намаляване властта на HUAC да накзванаказва несътрудничещи свидетели, като ги обвинява в неуважение на Конгреса. Съдия Уорън пише в неговото решение: „Призоваването на свидетел само, за да бъде принуден да свидетелства против волята си, за своите убеждения, вярвания или връзки, е знак за вмешателсво от страна на правителството. И когато тези принудителни показания засягат въпроси, които са неортодоксални, непопулярни или дори омразни за обществеността, последиците за свидетеля могат да бъдат разрушителни.” <ref>Fried (1997), p. 207.</ref>
В решение от 1958 г. по делото Кент срещу Дулс, Върховният съд възпира Държавния департамент да използва по своя преценка властта си да отказва или отнема паспорти, позовавайки се на комунистически убеждения или връзки на кандидатите. <ref>Fried (1997), p. 211.</ref>
 
Ред 141:
Въпреки че Маккартизмът може би представлява интерес само за историците, политическите разделения, които той поражда в Съединените щати, продължават да се проявяват открито и днес, а политиките и историята на антикомунизма в Щатите продължават да са спорни. Части от огромния апарат на сигурността, установен по времето на Маккартизма, все още съществуват. Според Калифонийската конституция все още се изискват клетви за лоялност (Loyalty oaths) от всички служители в управлението на Калифорния (което е изключителен проблем за Квакерите и Свидетелите на Йехова, чиито вярвания не им позволяват да се вричат в абсолютна вярност към държавата) <ref>Paddock, Richard C. (May 11, 2008), "Loyalty oath poses ethical dilemmas"</ref>, а на федерално ниво няколко части от Закона на Маккарън за вътрешната сигурност са все още действащи. Известен брой изследователи сравняват преследването на либерали и левичари по време на периода Маккарти със съвременните действия срещу заподозрени терористи, в по-голямата си част мюсюлмани. В книгата си The Age of Anxiety: McCarthyism to Terrorism, авторът Хейнс Джонсън сравнява „неправдата понесена от чужденци, хвърлени във строго охранявани щатски затвори веднага след 11 септември” с ексцесиите на ерата Маккарти. <ref>Johnson, Haynes (2005). The Age of Anxiety: McCarthyism to Terrorism. Harcourt. p. 471.</ref>
 
Маккартизмът предизвиква противоречия дори само като исторически въпрос. Чрез отварянето на класифицирани документи от Съветските архиви и декриптирането на кодирани съветски съобщения по премевреме на проекта „Венона” (Venona project), става известно, че Съветският съюз е въвлечен в сериозни шпионски дейности в Съединените щати през 40-те години. Също така е известно, че Американската комунистическа партия фактически е създадена от Съветския съюз, а политиките й се контролирали от там. Освен това членовете й често са вербувани за шпиони.<ref>Marshall, Joshua, "Exhuming McCarthy", American Prospect 10, no. 43 (1999).</ref> Според някои съвременни коментатори, тези разкрития се явяват най-малко като частично оправдание на Маккартизма. <ref>David Aaronovitch McCarthy: There Were Reds Under the Bed BBC Radio 4 airdate 9 Aug 2010</ref>
 
Противоположната позиция твърди, че въпреки всички съвременни разкрития, по времето, когато Маккартизмът започва (в края на 40-те), Американската комунистическа партия е неефективна, периферна група, и вредите нанесени от съветски шпиони на американските интереси след края на Втората световна война са минимални. <ref>Theoharis, Athan (2002). Chasing Spies: How the FBI Failed in Counter-Intelligence But Promoted the Politics of McCarthyism in the Cold War Years. Ivan R. Dee. </ref> Историкът Елън Шрекър е написала „в тази страна Маккартизмът е причинил повече щети на Констиуцията отколкото американската комунистическа партия някога е причинила.” <ref>Schrecker, Ellen (Winter 2000). "Comments on John Earl Haynes' The Cold War Debate Continues". Journal of Cold War Studies. Harvard University—Faculty of Arts and Sciences. Retrieved 2009-02-27. Emphasis in original.</ref>
Взето от „https://bg.wikipedia.org/wiki/Маккартизъм“.