Летище Божурище: Разлика между версии

 

Намира се в южната част на град [[Божурище]], на 4 км. от [[София]] и на 2 км югозападно от международен път Е80.

Обявено е за [[паметник на културата]], отразяващ фактически цялата история на българското въздухоплаване през първата половина на 20-ти век. Това е първостепенното българско летище фактически от възникването на авиацията в страната до появата на реактивните самолети. Стилизираният образ на летището е включен като част от герба на Божурище.

 

 

То е първото постоянно действащо летище в България и вероятно най-старото национално летище, запазено в ЕС. С Указ № 2 от 2 януари 1897 г., подписан от княз Фердинанд l, там е създадено военно кавалерийско депо, с което е сложено началото на военното използване на района. В 1906г. тук се извършват първите в България полети с балон. Първите дървени постройки на летището са построени през [[1912]] г., заедно с железопътната гара към него, от българската войска под ръководството на германски инженери. След войната гарата е още по-полезна, когато специален работнически влак от София спира до портала на летището. През 1913 г. там са построени хангарът и служебни сгради. Цар Фердинанд, престолонаследникът Борис и принц Кирил правят полети от него и остават в историята сред малкото аристократи, позволили си този риск по онова време.

 

Създадената авиационна база дава условия за откриване на Аеропланно училище за летци и технически кадри. Тук впоследствие са обучени голяма част от българските пилоти и парашутисти.Н а 18 ноември 1917 г. на аеродрум Божурище е устроен първият авиационен празник (военно авиошоу).

 

С Ньойския диктат на победена България е отнето правото да има авиация. В Божурище пред незавършения изцяло комплекс сгради на Аеропланната работилница, Аеропланното училище и летището от окупационната комисия на Антантата под надзора на френския ген. Фуржу, който оглавява окупационния корпус на победителите, са унищожени, варварски разбити в т.н. Глухо дере и изгорени в наречения по-късно "Черен хангар" заедно с него (той е съборен от летците и мястото му е празно) предадените й на 18 декември [[1919]] г. 73 български самолета, 110 авиационни двигателя, 3 аеростата, 76 авиационни картечници, бордни уреди, боеприпаси, авиобомби и друго авиационно оборудване, а през септември 1920 г. на същото място са докарани с вагони от [[Варна]] и разрушени 9 броя хидроплани от морската ни авиация, но голяма част от българската авиационната техника е спасена благодарение на усилията на Симеон Петров и останалите офицери за съхраняването на материално-техническата база, като самолети оборудване и въоръжение са разглобени и скрити по селски къщи и хамбари от шопите. 7 български самолета от типовете DFW C.V, Albatros C.III и Fokker D.VII са укрити на най-невероятни места. Укрити са и десетки самолетни двигатели от типовете Бенц IV и Мерцедес III. Жестокостта на победителите обаче стига дотам, че те настояват летище Божурище и работилницата да бъдат изравнени със земята, а летателното поле разорано. Но Симеон Петров, имащ сериозни познанства сред висшите авиационни командири на французите, успява да спаси летището от разрушаване, и да спечели съгласието им сградният фонд и летателното поле да се запазят и използват от българския аероклуб. От [[1919]] г. Летище Божурище става гражданско. На 27 април 1920 г. в София се провежда учредително събрание на Българския аероклуб.

 

През 1924 г. в Божурище започва производството на първите български серийни самолети, това са учебни, тренировъчни и разузнавателни самолети У-1 „Узунов” (тип DFW-C.V), носещи името на загиналия летец Иван Узунов. Те са предвидени най-вече за нуждите на аеропланното училище. Неговото официално откриване става на 15 юли 1923 г., макар то практически да не е прекратявало съществуванието си. Вземат се и мерки за обучаването на технически персонал. На 15 февруари 1924 г. започва и първият курс за самолетни техници.

 

 

На 5 юли [[1923]] г. България ратифицира Международната конвенция за гражданско въздухоплаване и получава първия си отличителен международен знак за национална принадлежност на гражданските самолети - буквите "В-В". През [[1924]] г. заедно с "Дирекция на въздухоплаването" e създадено "Аеропристанище Божурище". Вестниците и списание "Летец" дават обширна информация за всички самолети, идващи и отлитащи от Божурище. На летище Божурище редовно се провеждат въздушни празници. На 15 ноември 1923 г. в Аеропланното училище е приет първият следвоенен випуск летци. Със заповед Nо 10/29.01.1924 г. те са зачислени като ученици-летци. Програмата на обучение предвижда то да премине в два етапа. След първия етап (първи пилотски изпит) се получава свидетелство (бревет) за пилот на туристически самолет. След втория етап (втори пилотски изпит) свидетелството се заверява и за пилот на транспортен самолет, но основната част от подготовката на летците и наблюдателите има военна насоченост. Отработва се въздушен бой, бомбардиране, щурмуване, разузнаване.

С Божурище е тясно свързана и кариерата на споменатия виден български летец и конструктор Христо Лазаров. Първоначално в 1925 г. е инструктор в авиационното училище, а след това е началник на ДАР. През 1930 г. напуска ДАР и става пилот в международното въздухоплавателно дружество с мажоритарно френско участие „СИДНА”, което започва експлоатация на въздушната линия Париж - Прага - София - Бургас - Истанбул. Договорът с френското дружество е подписан в началото на 1927 г., одобрен на 28 април с.г. от Народното събрание и публикуван в „Държавен вестник“, с което е дадена концесия за използване въздушното трасе Драгоман - София - Свиленград като част от трансевропейската линия до Цариград. В началото се лети без свързочни средства. Ориентират се по светлинни фарове, поставени на дървени стълбове. Самолетите са 8-10 местни, но често кацат принудително, когато моторите им дефектират. Летците при лошо време загубват ориентировка и с дни не могат да ги открият. По-късно на самолетите са монтирани радиостанции и към екипажите се включват радисти. В 1933 г. дружеството се обединява с други и е преименувано на „Ер Франс”, а Христо Лазаров лети до 1946г. по този маршрут.

 

 

На 27 юни [[1937]] г., на летище Божурище цар Борис III, без да чака отпадането на ограниченията от Ньойския диктат, приковава със златни гроздеи нови бойни знамена към дръжките, те са тържествено осветени и Царя ги връчва на новосформираните въздушни полкове на строените за тази цел представителни части на 1-ви орляк (базиран на летище Божурище), 2-ри орляк (базиран на летище Пловдив), 3-ти орляк (базиран на летище Ямбол), Учебния орляк (базиран на летище Казанлък) и 5-ти орляк (базиран на летище Пловдив). Майор Ив. Ножаров, пръв от петимата командири на въздушни части, приема знамето и го предава на първия му знаменосец фелдфебел Ал. Чирпанлиев. От този ден българската военна авиация е възродена, а Божурище отново е не само гражданско софийско, но и главно българско военно летище.

 

На [[20 декември]] 1943 г. от Божурище излита за последния си въздушен бой легендарният поручик [[Димитър Списаревски]] в защита на родното небе срещу налитащата американска армада от 150 бомбардировачи, охранявани от 50 изтребителя, идващи да разрушат българската столица. Списаревски прострелва и подпалва бомбардировач - "летяща крепост" „Б-24“, след което удря с "[[таран]]" и сваля водещия изтребител. Свирепата атака на българите успява да принуди врага да пусне повечето от бомбите си в полето. Списаревски пада при с. Пасарел. В боя загиват 2 български летци и са поразени 15 вражески самолета - 8 "летящи крепости" и 7 изтребителя.

 

През 1945 г. започва превъоръжаването на българските ВВС със съветски самолети и на Божурище се появяват изтребители Як-9. След завършване изграждането на гражданското [[летище Враждебна]] в 1947 г. пътническите и пощенските полети са преместени там. С появата на реактивните самолети то вече не е достатъчно пригодно за новата военна техника, за която е изградена авиобазата в [[Доброславци]].

 

Там се намира ПВО отбраната на София, която действа и до днес. Там е и резервният щаб на Първа българска армия, който също все още не е изваден от употреба. На територията на летището има 3 паметника на загинали български летци и парашутисти.

 

По повод на летището Главният щаб на ВВС официално заявява, че спортните летища не се използват от военните и не възразява те да бъдат прехвърлени на Министерството на младежта и спорта за ползване от спортистите. През февруари 2003 г. началникът на Кабинета на министър-председателя писмено уверява Българския национален аероклуб, че спортните летища ще бъдат предоставени за ползване от аероклубовете. 4 месеца по-късно Божурище тайно е деактувано и от публична е превърнато в частна държавна собственост.

 

==Бележки==

<references/>

 

==Външни връзки==

*[http://wikimapia.org/3579297/bg/%D0%91%D0%B8%D0%B2%D1%88%D0%B5-%D0%BB%D0%B5%D1%82%D0%B8%D1%89%D0%B5-%D0%91%D0%BE%D0%B6%D1%83%D1%80%D0%B8%D1%89%D0%B5 Летище Божурище, Wikimapia]

*[http://hadjigeorgiev.blogspot.com/2013/03/blog-post_13.html Фотогрофии на Летище Божурище, Аеропланното училище и Българската авио фабрика тук]

 

{{Български авиобази}}

 

[[Категория:Летища в България|Божурище]]

[[Категория:Транспорт в София]]

[[Категория:История на авиацията в България]]

[[Категория:Паметници на културата в България]]