Църква на съединените с Рим българи: Разлика между версии

Изтрито е съдържание Добавено е съдържание
Редакция без резюме
Ред 29:
След [[Берлински договор|Берлинския договор]] от 1879 година, българите униати остават предимно в границите на Османската империя. Ръководството на духовните дела от един център вече било неефективно и през 1883 г. Македония и Тракия са разделени на две отделни в административното си управление епархии и с отделен епископ. За архиепископ със седалище в Цариград и администратор на съединените българи е назначен наследилият епископския престол на Рафаил Попов, [[Нил Изворов]]. За апостолически викарий на [[Тракийски български апостолически викариат|Тракийския викариат]] с център Одрин е назначен титулярният херсонски епископ [[Михаил Петков]], а за викарий на [[Македонски български апостолически викариат|Македонския]] с център Солун - титулярният саталски епископ [[Лазар Младенов]]. Назначените епископи на Тракия и Македония са първите католически владици с богословско образование и възпитание, добито в католически висши богословски училища и университети.
 
След Руско-турската война църквата изпаднала в тежкаизпада криза. Общият контекст на сътресенията от това време са укрепените позиции на [[Българска Екзархия|Българската Екзархия]]Екзархията, ограниченията и притесненията на съединените с Рим българи, както от нейна страна на Екзархията, така и от страна на османското правителствоправителството и [[ЦариградскаВселенската патриаршия|Гръцката патриаршия]]. Всичко това е общият фон, в който отстъплениятаОтстъпленията на епископ Младенов през есента на 1894 г. и на архиепископ Изворов през 1895 г., допълнителнокоито утежняватсе кризата.връщат Тогавакъм следправославието, дългидопълнително колебанияутежняват и двамата подават молба до [[Светия синод]] да бъдат приети наново в [[БПЦ|Православната църква]]кризата.
 
СледЗа напусканетоприемник на Лазар Младенов за негов приемник, като наместник за българо¬католиците в Македония, биле определен отец [[Епифаний Шанов]]., Шановкойто биле посветен въвв владишкиепископски сан на 23 юли 1895 г. с титлата Ливийски епископливийски. Временно представителната роля за съединените с Рим българи пред отоманските власти била поддържана от отец [[Никифор Дончев]], дългогодишен енорист при българската църква „Св. Троица" в [[Галата (Истамбул)|Галата]], Цариград. Високата порта обаче настоявала за нарочно постоянно лице и по тази причина длъжността била поверена на мирския свещеник от [[Одрин]]ската епархия [[Михаил Миров]]. През 1907 г. отец Михаил Миров бил посветен в епископски сан и въздигнат в архиепископски чин, и същевременно бил назначен за глава на съединените с Рим българи със седалище в [[Цариград]]. От тази дата започнало краткото време на третата Българска източна католическа архиепископия, свършила съществуването си през войните от 1912-1918 г. Войните са повратен момент за историята на Църквата на съединените с Рим българи. Началото им, а най-вече техният злощастен завършек променили изцяло нейното битие. През втората половина на 1913 г. се ражда и развива поредният униатски опит на българска почва. Въпросът за църковното единение със Светия Престол и Католическата църква е поставен пред [[екзарх Йосиф]] в Цариград от архиепископ [[Михаил Миров]]. Срещата се осъществява на 13 юни 1913 г., в самото навечерие на [[Междусъюзническата война]]. Двамата духовни водачи обсъждат положението на българите в Македония и нерадостните перспективи, които вещае сръбската и гръцката окупация. По този повод архиепископ Миров изказва увереност, че сънародниците, които останат извън пределите на българската държава, ще могат да намерят в унията средство за национално самосъхранение срещу неизбежните опити за денационализация. Така или иначе войните изцяло променили чертаните пред Църквата насоки на развитието й, и наложили необходимостта да бъде наново устроена в политическите граници на България. Повече от 10,000 източни католици от бившите предели на Империята потърсили спасение чрез изселване от родните си места. Рухнало изцяло католическото учебно дело сред българите в Турция, поддържано от Църквата. Ясно било, че новото устрояване на Църквата в [[България]] е единственото условие за съществуването й насетне. Войните 1912-1918 г. изцяло променили позициите и структурата на католическата църква в Османската империя. Рухнало изцяло католическото учебно дело сред българите в Турция, поддържано от Църквата; унищожени били семинариите, били закрити българо-католическата гимназия в Одрин, милосърдните заведения; прогонени били от Македония сестрите [[евхаристинки]]. Ясно било, че новото устрояване на Църквата в България е единственото условие за съществуването й насетне.
===Трета униатска вълна===
След напускането на Лазар Младенов за негов приемник, като наместник за българо¬католиците в Македония, бил определен отец [[Епифаний Шанов]]. Шанов бил посветен във владишки сан на 23 юли 1895 г. с титлата Ливийски епископ. Временно представителната роля за съединените с Рим българи пред отоманските власти била поддържана от отец [[Никифор Дончев]], дългогодишен енорист при българската църква „Св. Троица" в [[Галата (Истамбул)|Галата]], Цариград. Високата порта обаче настоявала за нарочно постоянно лице и по тази причина длъжността била поверена на мирския свещеник от [[Одрин]]ската епархия [[Михаил Миров]]. През 1907 г. отец Михаил Миров бил посветен в епископски сан и въздигнат в архиепископски чин, и същевременно бил назначен за глава на съединените с Рим българи със седалище в [[Цариград]]. От тази дата започнало краткото време на третата Българска източна католическа архиепископия, свършила съществуването си през войните от 1912-1918 г. Войните са повратен момент за историята на Църквата на съединените с Рим българи. Началото им, а най-вече техният злощастен завършек променили изцяло нейното битие. През втората половина на 1913 г. се ражда и развива поредният униатски опит на българска почва. Въпросът за църковното единение със Светия Престол и Католическата църква е поставен пред [[екзарх Йосиф]] в Цариград от архиепископ [[Михаил Миров]]. Срещата се осъществява на 13 юни 1913 г., в самото навечерие на [[Междусъюзническата война]]. Двамата духовни водачи обсъждат положението на българите в Македония и нерадостните перспективи, които вещае сръбската и гръцката окупация. По този повод архиепископ Миров изказва увереност, че сънародниците, които останат извън пределите на българската държава, ще могат да намерят в унията средство за национално самосъхранение срещу неизбежните опити за денационализация. Така или иначе войните изцяло променили чертаните пред Църквата насоки на развитието й, и наложили необходимостта да бъде наново устроена в политическите граници на България. Повече от 10,000 източни католици от бившите предели на Империята потърсили спасение чрез изселване от родните си места. Рухнало изцяло католическото учебно дело сред българите в Турция, поддържано от Църквата. Ясно било, че новото устрояване на Църквата в [[България]] е единственото условие за съществуването й насетне. Войните 1912-1918 г. изцяло променили позициите и структурата на католическата църква в Османската империя. Рухнало изцяло католическото учебно дело сред българите в Турция, поддържано от Църквата; унищожени били семинариите, били закрити българо-католическата гимназия в Одрин, милосърдните заведения; прогонени били от Македония сестрите [[евхаристинки]]. Ясно било, че новото устрояване на Църквата в България е единственото условие за съществуването й насетне.
 
== След Балканските войни ==
===Край на българското униатство в Македония и Тракия===
{{основна|Софийска апостолическа екзархия}}
{{основна|Македонска апостолическа екзархия}}
Войните и последствията от тях поставили остро въпросите за ново административно устройство. Архиепископ Миров оставал в Цариград с надежди оттам да упражнява юрисдикцията си на духовен глава на българите източно-католици, вече разделени в четири държави. До 1916 г. монсеньор Епифаний Шанов останал в епископското си седалище Солун. Като български владика през тази година той бил интерниран от гръцките власти първо на остров Наксос и после на остров Трикери, където и останал до края на войната. През 1921 г. Конгрегацията за източните църкви изпратила в България специален пратеник в помощ за разрешаване на възникналите противоречия. Същата година епископ Шанов бил освободен от длъжността си епископ на Солунската епархия. Архиепископ [[Михаил Миров]] продължавал да стои на върха на йерархическата структура на Католическата църква от източен обряд в България, но променените условия след войните все повече и повече обезсмисляли представителните му функции в Цариград, и така през 1921 г. било осъществено постепенно административното преустройство, с което на практика несъществуващите вече епархии в Турция - Одринска и Солунска, както и Цариградското представителство, се закривали и била образувана една епархия в пределите на България със седалище в София. Структурните промени туряли ново начало в историята на Католическата църква от източен обряд.