Църква на съединените с Рим българи: Разлика между версии

За приемник на Лазар Младенов е определен [[Епифаний Шанов]], който е посветен в епископски сан на 23 юли 1895 г. с титлата ливийски. Временно представителната роля за съединените с Рим българи пред отоманските власти била поддържана от отец [[Никифор Дончев]], дългогодишен енорист при българската църква „Св.„Света Троица" в [[Галата (ИстамбулИстанбул)|Галата]], Цариград. Високата порта обаче настоявала за нарочно постоянно лице и по тази причина длъжността била поверена на мирския свещеник от [[Одрин]]скатаОдринската епархия [[Михаил Миров]]. През 1907 г. отец Михаил Миров бил посветен в епископски сан и въздигнат в архиепископски чин, и същевременно бил назначен за глава на съединените с Рим българи със седалище в [[Цариград]]. От тази дата започнало краткото време на третата Българска източна католическа архиепископия, свършила съществуването си през войните от 1912-1918 г. Войните са повратен момент за историята на Църквата на съединените с Рим българи. Началото им, а най-вече техният злощастен завършек променили изцяло нейното битие.

През втората половина на 1913 г. се ражда и развива поредният униатски опит на българска почва. Въпросът за църковното единение със Светия Престол и Католическата църква е поставен пред [[екзарх Йосиф]] в Цариград от архиепископ [[Михаил Миров]]. Срещата се осъществява на 13 юни 1913 г., в самото навечерие на [[Междусъюзническата война]]. Двамата духовни водачи обсъждат положението на българите в Македония и нерадостните перспективи, които вещае сръбската и гръцката окупация. По този повод архиепископ Миров изказва увереност, че сънародниците, които останат извън пределите на българската държава, ще могат да намерят в унията средство за национално самосъхранение срещу неизбежните опити за денационализация. Така или иначе войните изцяло променили чертаните пред Църквата насоки на развитието й, и наложили необходимостта да бъде наново устроена в политическите граници на България. Повече от 10,000 източни католици от бившите предели на Империята потърсили спасение чрез изселване от родните си места. Рухнало изцяло католическото учебно дело сред българите в Турция, поддържано от Църквата. Ясно било, че новото устрояване на Църквата в [[България]] е единственото условие за съществуването й насетне. Войните 1912-1918 г. изцяло променили позициите и структурата на католическата църква в Османската империя. Рухнало изцяло католическото учебно дело сред българите в Турция, поддържано от Църквата; унищожени били семинариите, били закрити българо-католическата гимназия в Одрин, милосърдните заведения; прогонени били от Македония сестрите [[евхаристинки]]. Ясно било, че новото устрояване на Църквата в България е единственото условие за съществуването й насетне.