Войнягово: Разлика между версии

{{факт|В землището на село Войнягово следи от уседнал живот и селища има още от времето на каменно-медната епоха (халколит). Такива поселения са открити в близост до бреговете на река Стряма в местностите "Айлезьово" и "Адъта", като последното е разположено през реката точно срещу станалото прочуто със златните си изделия халколитно селище в м. "Саровка" до с. [[Дъбене]]. В северните поли на [[Средна гора]] над селото в местностите "Малка Сърдинка", "Рошава могила" и "Чакърка" има запазени скални светилища със соларни кръгове и изсичания в скалите, които местното население оприличава на "воденични камъни"(соларните кръгове при "Рошава могила" и "Малки Стеници"), а други на "хлябовете"- при "Чакърка" (тъй като действително приличат на огромни хлябове сложени да втасват). В околностите на селото има доста останки от тракийски поселения най-вече в полите на [[Средна гора]], за което говорят и няколко находки от тракийски и древногръцки монети-предимно тетраоболи и тетрадрахми. През трако-римския период ( I-IIв. сл. Хр.) в землището на селото просъществувала пътната станция „[[Виа Мата]]“ (м. „Големи Стеници“) на пътя [[Филипопол]]-[[Субрадице]] (дн. с. [[Христо Даново]]) — Мелта (дн. [[Ловеч]]), а също има и няколко селища от този период, като най-голямото от тях в м. „Чегрей“ просъществувало дори до XV век. Колко рано прониква християнството в този район е видно от развалините на няколкото черковища из войняговското землище, най-ранното от които в м. „Пресвята“ е от ок. V–VI век сл. Хр. Пак от същото време е и това в м. „Чегрей“. От времето на [[Византия]] , [[Първо българско царство|I-во]] и [[Второ българско царство|II-ро българско царства]] са: „Димитрова черква“ в едноименната местност, „Атанасова черква“ в м. „Светата вода“, и черковището „Летни св. Никола“ в м. „Черковището“. През време на [[Средновековие]]то селището многократно преминавало ту в българско, ту във византийско владение, докато в края на XII век окончателно останало в пределите на българското царство. Една легенда сочи като основател на селото болярина [[Войнег]], който събрал пръснатите по [[Средна гора]] колиби в едно село, което приело името му, което според легендата се случило към средата на ХIII-то столетие. За съжаление никъде досега в историческите документи не се среща болярин на име [[Войнег]], което оставя легендата легенда. Има по-правдоподобно обяснение за произхода на името, което ще бъде изложено на съответното място. Във времето на османското нашествие селището в м. „Чегрей“ е напуснато от жителите си, като голямата част от тях се заселили при прадедите на войняговци, а землището му било присъединено към това на Бере(н)де (Войнягово) като „мезра Куманица“ — т. е. запустялото село [[Куманица]], а данъците му също са поети от населението на Бере(н)де. В един османски регистър за годината 1477 е отбелязано запустялото село (мезра) [[Костандин]] намиращо се между селата Бере(н)де (т.е. '''Войнягово''') и Салих (дн.[[Дъбене]]). Османското нашествие заварва селището Бере(н)де (дн. Войнягово) на около 1 км северозападно от днешното местоположение на селото в м. „Калугерец“, а църквата му била „Св. Атанасий“, развалините на която стояли там до унищожаването им в 1902 г. Селото още във времето на Второто българско царство е било със статут на войнишко селище (съдейки и по името му), който статут запазва дори до 1839 г., когато с [[Гюлханския хатишериф]] тази категория население е освободена от [[войнишки]]те си тегоби. Селото е било войнишко и това категорично сочи едно „Ходут-наме“ (документ описващ границите на селото) от 1712 г., където изрично се упоменава и взимания от селото „войнишки данък“ и войнишките „бащини“, пак тук за пръв път се споменава и за отглеждането на маслодайната роза [[Rosa damascena]] в м. „Гюловете“. В един османски регистър от 1566, в който са описани селата, дадени във вакъфско владение на джамията "Султан Сюлейман" в Цариград (видно и от Ходут-намето) селото е записано с името "Домуз дере"(Свинско дере) и второ име Бере(н)де. Името Домуз дере селото най-вероятно е получило, тъй като е било разположено на дерето "Куманица", в което и до днес живеят големи популации диви свине. В друг един джелебски регистър(регистър на едри овцевъди) от 1576 селото е записано под името Бере(н)де кьой, с това име селото фигурира и в „Ходут-наме“-то от 1712 г. Името „Беренде“ е от тракийски произход, като то е производно от тракийската дума „брендон“ (елен), или иначе казано би трябвало да се нарича Еленово (село), а по аналогия се подразбира, че преди турското нашествие популациите от елени в околностите на селото са били по-големи от тези на дивите свине, и оттам и името му. Поради войнишкото си население, което в онази епоха се наричало „[[войнигани]]“, селото към края на XV век започнало да се назовава Войнеганово, а впоследствие с по-съкратеното Войнегово/Войнягово, според западните или източните български говори. От средата на XVIII в. има и църковни приписки, където се упоменава с името Войнягово. Има някои податки и загатвания, че днешното село [[Войнеговци]] (днес квартал на [[София]]) е заселено от изселници от Войнягово, някъде в средата или третата четвърт на XVI в. Тогава е обновен манастира „Св. Димитър“ (Подгумерски манастир) в близост до землището на [[Войнеговци]], като се предполага, че манастирът е основан през XIII век, а от запазен надпис над вратата на манастирската църква личи годината 1597 — вероятно годината на обновяването на храма от преселниците от Войнягово. Известно е, че св. Димитър е светията-покровител на Войнягово и патрон на църквата му открай време(развалините на т.нар. Димитрова черква до селото най-грубо могат да се датират в ХII в) и култа към този светия е добре съхранен и до наши дни в селото. Най-вероятно този светия е избран за покровител на селото по причина, че е "военен" светец,а селото войнишко по статут. Във време на османското владичество Войнягово е приемало преселници от разни краища на българското землище. Помнят се преселвания и изселвания в селото през XVII и XVIII век както от околните селища- изчезналото в 1688г павликянско село именувано в османски източници Тарики Павликян, а също и от [[Дъбене]], [[Баня]],[[Михилци]] така и от Ямболско (с. [[Войника]]), Старозагорско (с. [[Елхово]] -общ. Николаево), [[Чипровци]], [[Стрелча]], [[Троян]] и т. н. В XIX век започва и разселване на войняговци. Към 1829 г. част от населението на Войнягово се изселва заедно с руските войски на ген. Дибич-Забалкански при изтеглянето им в [[Бесарабия]], в селата [[Камбер]] и [[Башкьой]] (дн. [[Румъния]]). Известният български политик от края на XIX и началото XX на век [[Димитър Петков]]-Свирчо и синовете му [[Петко Д. Петков]] и [[Никола Петков]] са потомци на изселници от Войнягово. През 1852/53 г. е построена и осветена църквата „Св. вмчк Димитрий Солунски“ — тя е умалено копие на църквата „Св. апостоли Петър и Павел“ в гр. Сопот и е един от най-добрите образци на брациговската строителна школа, заедно със сопотската църква. Обявена е за паметник на културата през 70-те години на XX век. В черковния двор е съхранено училището, в което [[Васил Левски]] е учителствувал през 1864/66 г. и днес то е музей за историята на селото. Тук във Войнягово през ранната пролет на 1865 г. [[Васил Левски]] основал първото „Тайно братство“ — прототип на по-късните революционни комитети. Има някои податки, че Васил Левски е основал и читалището, което във времето непосредствено преди Освобождението ( 1876/77 г. ) се разтурило. През 1900&nbsp;г.читалището било възобновено от учениците на Апостола, като му било дадено и името „Васил Левски“ и утвърдено от Министерството на Народното просвещение със заповед №818 от 29 август 1903 г. Днес то е средище на културния живот в селото и пазител на традициите на Войнягово. От селото са излезли много хайдути и войводи, измежду които по-известни са: [[Видул войвода]], [[Вълко войвода]] и [[Петър Петков Топалов]]. Войняговци взимат дейно участие и в църковно-националните, и в национално-освободителните борби. Във времето на подготовка на [[Априлското въстание]] Войнягово е посещавано поне два пъти от главния апостол на IV-ти (Панагюрски) окръг [[Панайот Волов]], който го намерил много добре подготвено и въоръжено. За съжаление, обаче войняговци делегирали правата си да ги представлява на Великото народно събрание в Оборище на представителя на гр. [[Карлово]] [[Васил Платнаров]], който бил върнат от войводата [[Георги Бенковски]], поради нередовни пълномощия. Така селото и комитета му останали неиформирани за решенията взети там, и по този начин извън събитията и обявяването на Априлското въстание. От селото са излезли трима участници в [[Опълчение]]то. Войняговци се включват активно и в [[Съединение]]то и последвалата го [[Сръбско-българска война]], като дават три жертви в тези събития. Към края на XIX век започва разселването на войняговци не само из околията-Войнягово е „метрополия“ на села като: [[Анево]], [[Московец]], [[Иганово]], [[Васил Левски (Област Пловдив)|Васил Левски]] — в бившата Карловска околия, а извън нея и на пловдивските — [[Сухозем]], [[Бегово]], [[Пъдарско]], и на казанлъшкото [[Осетеново]], а също и на търговищките села — [[Бистра]] и [[Манастирци]]. В I-та и II-та [[Балкански войни]] за обединение на българските земи Войнягово дава 76 жертви, а в I-та световна война още 24. По време на [[Балканска война|Балканската война]] в 1912 година 2 души от селото се включват като доброволци в [[Македоно-одринско опълчение|Македоно-одринското опълчение]].<ref>„Македоно-одринското опълчение 1912–1913 г. Личен състав“, Главно управление на архивите, 2006, стр. 835.</ref> Сградата на днешното ново училище е построена през 1928/29 г, след като старото училище станало негодно за такова, вследствие на разрушителното [[Чирпанско земетресение]] от 1928 г. Учебните занятия в него започват след тържествен водосвет на 26 октомври (Димитровден) 1929 г. През 1936 г. полк. [[Петър Димков]] (известен народен лечител) открива паметна плоча с имената на загиналите в Балканските войни, която и досега се намира на източната стена на църквата. През II-та световна война Войнягово дава 8 жертви от 165 участници в двете фази на войната. В периода 1941/44 когато в [[България]] се вихри т. нар. партизанско движение от Войнягово излиза една чета от 23 души, известна като „Войняговска чета“, като най-изявени водачи са [[Коста Митев Топалов]] (Карамфил) — (1920-1943) пряк потомък на войводата [[Петър Петков Топалов]], и [[Иван Пръмов]] — (1921 — 2005), който след 9-IX-1944г, през годините 1957/62 г. е министър на земеделието и горите в правителството на [[Антон Югов]]. През 1945г във Войнягово е създаден един от първите в България земеделски кооперативи, по-известни като ТКЗС (Трудово кооперативно земеделско стопанство), от 172 семейства, който по-късно (1957 г) е обединен със този на съседното село Дъбене под името ТКЗС „Коста Митев“(за историята на ТКЗС-то виж по-долу).|2015|10|26}}