Разлика между версии на „Беласишка битка“

м
ref
м (ref)
* [http://www.promacedonia.org/en/sr/sr_map.htm '''Карта на Първото българско царство''']<ref>Картата е от изданието ''Runciman'', Steven, A history of the First Bulgarian Empire, (G. Bell & Sons, London 1930), изтеглено от интернет-страницата [http://www.promacedonia.org/en/index.html Books about Macedonia] на 17 ноември 2007 г.</ref> (на английски език, държавните граници са от 900 г.)
 
Стратегическият замисъл на Самуил проличава в края на юни 1014 г., когато Василий II потегля срещу българите. От [[Гюмюрджина|Мосинопол]], [[Беломорска Тракия]], императорът преминава през [[Сяр]] и повежда армията си през [[Рупелски пролом|Рупелския пролом]], а оттам – на запад по долината на река [[Струмешница (река)|Струмешница]]<ref>''Златарски'', История на българската държава, т. I, ч. 2, с. 732</ref>, както Самуил е предвидил<ref name="skylitzes66">''Скилица'', "История", в: ''Подбрани извори'', т. II, с. 66</ref>. В местността ''Куфалница'' недалеч от днешното село Ключ, където реката прави завой, а планините Беласица и Огражден се сближават<ref>''Златарски'', История на българската държава, т. I, ч. 2, с. 731; ''Николов'', Централизъм и регионализъм в ранносредновековна България, с. 180</ref>, Василий се натъква на “много широка стена”<ref name="skylitzes66">''Скилица'', "История", в: ''Подбрани извори'', т. II, с. 66</ref> – едно от укрепленията, издигнати от българите.<ref>Според някои гръцки историци сблъсъкът между войските на Василий II и Самуил става в [[Рупелски пролом|Рупелския пролом]]. Поради преобладаващото мнение в Гърция, че Ключката клисура е Рупелският пролом, попадналото в 1913 година в Гърция село [[Рупел]] в 1926 година е прекръстено на Клидион, днес Клиди.</ref> Опитът да превземе стената ходом завършва с несполука заради смелия отпор на защитниците<ref name="skylitzes66">''Скилица'', "История, в: ''Подбрани извори'', т. II, с. 66</ref>.
 
Междувременно Самуил изпраща подчинения си военачалник [[Несторица]] със силна войска срещу [[Солун]], главния византийски град на западните Балкани. Целта му е да отклони вниманието на Василий II и да го принуди да отстъпи от Ключката клисура<ref>''Николов'', Централизъм и регионализъм в ранносредновековна България, с. 146</ref>. Начинанието обаче търпи пълен провал, защото недалеч от Солун [[Битка при Солун (1014)|армията на Несторица е сразена]] от силите на местния византийски управител [[Теофилакт Вотаниат]]. След победата си Вотаниат настъпва на север и се присъединява към войските на Василий II край Беласица<ref name="skylitzes66">''Скилица'', "История", в: ''Подбрани извори'', т. II, с. 66</ref>.<ref>''Златарски'', История на българската държава, т. I, ч. 2, с. 732-734</ref>
 
==Решителната битка==
По същото време византийските пристъпи срещу демата при Ключ не спират. Резултатът от тях е обезсърчителен за Василий II<ref name="skylitzes66">''Скилица'', "История", в: ''Подбрани извори'', т. II, с. 66</ref>, докато един от пълководците му – стратегът на [[Пловдив|Филипопол]] Никифор Ксифий – не открива обходен път. Ксифий успява да заобиколи българските позиции, без да бъде забелязан, и на 29 юли се явява внезапно с отряда си в тила им. Изненаданите защитници отстъпват. Василий II се възползва от благоприятния момент, за да настъпи и разруши стената.<ref name="skylitzes66">''Скилица'', "История", в: ''Подбрани извори'', т. II, с. 66</ref><ref>''Златарски'', История на българската държава, т. I, ч. 2, с. 734-736</ref><ref name="cholpanov55">''Ангелов'' / ''Чолпанов'', Българска военна история през средновековието (Х-XV век), с. 55</ref>
 
* [http://rdsc.md.government.bg/BG/About/VoennaIstoria/History/1-8-3.pdf '''Карта на битката при Беласица (29.VII.1014)''']<ref>Картата е изтеглена от [http://rdsc.md.government.bg/BG/About/Akademi/welk.php сайта] на ''Военна академия "Георги Стойков Раковски"'' на 17 ноември 2007 г.</ref>
 
Според едно предположение, основано на несигурни данни, по време на тези събития цар Самуил е край Струмица. За да предотврати гибелта на стражата в Ключката клисура, той излиза с наличните си сили от крепостта и се сблъсква с победоносните византийци недалеч от мястото на пробива. В завързалата се битка българите търпят ново поражение<ref name="cholpanov55">''Ангелов'' / ''Чолпанов'', Българска военна история през средновековието (Х-XV век), с. 55</ref>.<ref>Тази възстановка на събитията се прави по местно народно предание и известие от Продължителя на Георги Монах. Подкрепят я ''В. Златарски'' (История на българската държава, т. I, ч. 2, с. 736-737) и ''Г. Митрев'' ([http://old.uni-plovdiv.bg/logos/GetResource?id=161 Самуиловата крепост-дема и битката от 1014 г.], стр. 84, в: сп. Македонски преглед, 1993, кн. 2, взето на 29.1.2008).</ref> В резултат на пробива на стената при Ключ и последвалия неуспешен опит за запушването му падат убити мнозина българи, а още повече, по думите на Скилица, попадат в плен<ref>[http://kroraina.com/NI/izvori/GIBI_VI/GIBI_VI.djvu Гръцки извори за българската история, том VI], с. 284 (взето на 29.1.2008)</ref>. Цар Самуил е спасен от същата участ, благодарение на храбростта на сина си [[Гаврил Радомир]], който отблъсква напиращите врагове и отвежда баща си в безопасност в крепостта [[Прилеп (град)|Прилеп]] оттатък река Вардар<ref name="skylitzes66">''Скилица'', "История", в: ''Подбрани извори'', т. II, с. 66</ref>.
 
==Непосредствени и дългосрочни последици==
Въпреки тежкото си поражение българите задържат крепостта Струмица в свои ръце. Василий II решава да се оттегли на своя територия. За да отвори пътя си към Солун, императорът изпраща солунския дук Теофилакт Вотаниат да разчисти преградите, поставени от Самуил южно от Струмица. Някъде там, вероятно в теснините между планините Беласица и [[Плавуш]], български стражи, предвождани от Гаврил Радомир, нападат от засада и разгромяват Вотаниат, който пада убит<ref>''Златарски'', История на българската държава, т. I, ч. 2, с. 738</ref><ref>''Ангелов'' / ''Чолпанов'', Българска военна история през средновековието (Х-XV век), с. 55-56</ref>. Този неуспех принуждава Василий II да промени плановете си и да отстъпи обратно по долината на Струмешница. След като успява да подчини без бой крепостта [[Мелник]], той се оттегля обратно на изходния си пункт от началото на похода<ref name="pirivatric137">''Пириватрич'', Самуиловата държава, с. 137</ref>.<ref>''Златарски'', История на българската държава, т. I, ч. 2, с. 740</ref> За да отмъсти за Вотаниат и да прекърши българската съпротива<ref>''Гюзелев'', Кратка история на България, с. 74</ref>, или пък за да накаже «бунтовниците», за каквито счита българските войници<ref>''Пириватрич'', Самуиловата държава, с. 178. ''С. Пириватрич'' посочва, че ослепяването е традиционно наказание във Византия за бунт срещу законния владетел.</ref>, Василий II заповядва да бъдат ослепени пленниците и ги изпраща при Самуил, като на всеки сто оставя един едноок за водач.<ref>Според ''Скилица'' броят на ослепените е 15 000 (''Подбрани извори'', т. II, с. 66), а друг византийски автор, ''Кекавмен'', твърди за 14 000 пленници, без да споменава за осакатявания (''Пириватрич'', Самуиловата държава, с. 166). ''Златарски'' (История на българската държава, т. I, ч. 2, с. 739) и други изследователи смятат тази бройка за преувеличена. Според добавките към български превод от XIV в. на ''Хрониката на Константин Манаси'', цитирани от ''Пл. Павлов'' (Залезът на Първото българско царство, с. 50), пленниците наброяват 8 000.</ref>
 
Както показват гибелта на Вотаниат и фактът, че войната продължава още четири години, победата на византийците при Ключ далеч не е пълна<ref>''Holmes'', Catherine, [http://www.roman-emperors.org/basilii.htm Basil II (A.D. 976-1025)]</ref>. Някои съвременни историци поставят под сериозно съмнение тезата, че поражението на българите е толкова голямо, както е описано от византийските летописци [[Скилица]] и [[Кекавмен]].<ref>''Stephenson'', P., The Legend of Basil the Bulgar-Slayer, Cambridge University Press, 2003, ISBN 0521815304, p. 4</ref> Други учени подчертават, че ударът, претърпян два месеца след битката със смъртта на Самуил, е по-съдбоносен за българската държава<ref>''Златарски'', История на българската държава, т. I, ч. 2, с. 740-741</ref>. Българският цар умира в Преспа на 6 октомври 1014 г. вследствие от сърдечен пристъп, който получава след като вижда какво е сполетяло пленените войници<ref name="skylitzes66">''Скилица'', "История", в: ''Подбрани извори'', т. II, с. 66</ref>.<ref name="pirivatric137">''Пириватрич'', Самуиловата държава, с. 137</ref> Наследниците на Самуил, [[Гаврил Радомир]] и [[Иван Владислав]], не съумяват да окажат отпор на Василий II, който със сила и дипломация успява да покори България през 1018 г.<ref>''Ангелов'' / ''Чолпанов'', Българска военна история през средновековието (Х-XV век), с. 56-61; ''Павлов'', Залезът на Първото българско царство, с. 24-42</ref>
 
Друга теза в историографията набляга върху значението на Беласишката битка. В резултат на поражението при Беласица българската войска понася невъзвратими загуби. По-този начин възможностите на централната власт да упражнява ефективен контрол върху периферните и вътрешните области на царството намаляват. Затова поведението на областните и местните управители става определящо за изхода от войната с Византия. Голяма част от тях се предават доброволно на Василий II.<ref>''Николов'', Централизъм и регионализъм в ранносредновековна България, с. 130-131, 143</ref> България остава под владичеството на Византия близо два века. С изключение на [[Калоян]] и [[Иван Асен II]], владетелите на [[Второ българско царство|Второто българско царство]], обособило се през 1185-1187 г., не успяват да включат трайно [[Македония]] в неговите предели.