Фирдоуси отраснал в особена обстановка — времето, когато местни феодали си извоювали независимост от Арабския халифат и водели безспирни разпри помежду си, докато тюркските племена организирали нашествие след нашествие. По това време се възродил интересът към иранските национални предания и традиции. Този интерес във времето на залеза на Саманидската държава бил проява на стремежа към обединение и поставянето на трона на наследствен владетел. Този стремеж увлякъл и младия поет. Център на литературния живот от това време била Бухара, където [[саманидиСаманиди]]те сметнали за редно да бъде създадена [[версификация|проверена]] версия на прозаичния сборник на Абу-Мансур ал Мимари „Ходай-наме“, съдържащ староперсийски легенди и династически пехлевийски хроники. С нелеката задача се заел младият и талантлив поет [[Дакики]], който след смъртта си през [[997]] г. оставил наследство от 1000 [[бейт]]а (двустишия). Слухът за това вероятно достигнал до Фирдоуси и той решил да довърши бележитото дело. Така се родила най-великата [[епопея]] на иранското възраждане — „[[Шах-наме]]“ („Книга на царете“), която се състои от ок. 60000 бейти, надвишавайки седем пъти дължината на „[[Илиада]]“ на [[Омир]]. Тя е разделена на 50 части (броят на описаните царувания) — от легендите за незапомнени времена, до царуването на последния ирански шах от династията на [[Сасаниди]]те, [[Яздегерд III]] Грешник. Реално обаче управлението на шаховете служи като исторически фон за разгръщането на ред красиви и ярко поетични легенди за герои, витязи и принцеси, митологични предания, стихотворни летописи и любовни поеми. В обобщение „Шах-наме“ пресъздала идеала на поета за единна иранска държава.
