Прилепско кралство: Разлика между версии
Изтрито е съдържание Добавено е съдържание
Редакция без резюме |
Редакция без резюме |
||
Ред 23:
}}
'''Прилепското кралство''' ({{lang-sr| краљевство Прилеп}} и {{lang-mk| Кралство Прилеп}}) (1365/1371 - 1395) е {{факт|държавно владение, наследило по правоприемство кралската титла на [[Неманичи]]те от [[Кралство Сърбия]]. След смъртта на [[Стефан Душан]], синът му от [[Елена Българска]] - [[Стефан Урош V]] наследява царската титла, която на изток се ползва с по-голямо признание и степен в йерархията - от кралската на [[Папство]]то. Синът на загиналия предводител или [[велик войвода]] в [[Чирменска битка|Чирменската битка]] - Вълкашин Мърнявчевич, наследява дадената на баща му приживе от Елена и Стефан кралска титла на Неманичите и я носи до смъртта си в [[битка при Ровине|битката при рововете]]. Понеже след Чирменската битка Марко е принуден да се признае за [[васал]] на [[Мурад I]], то и кралската титла се обезценява и принизява папството, което я е предоставило. Ето защо, а и с цел да катализира сърбите за борба срещу османците, папската курия присъжда нова такава и трета поред за сърбите - кралската титла на [[Твъртко I]], който е коронясан на [[Димитровден]] 1377 г. над гроба на [[Сава Сръбски|Свети Сава]] в [[Милешево]] за босненски и общосръбски крал.<ref>http://history.rodenkrai.com/new/bylgarski_kreposti/krepostta_na_krali_marko.html</ref>
== Предистория ==
Покръстването на сърбите е продължитилен и тягостен процес през средновековието, като нито на Папската курия, нито на Константинополската патриаршия се отдава да завършат успешно този социално-религиозен процес. Бележития византийски император [[Мануил_Комнин]] в стремежа си изпълно да доведе до успешен край този процес, преотстъпва на сръбските жупани областта [[Дендра]] със средновековната българска крепост [[Рас]], с цел същата да стане общосръбски център за всеобщо християнско поклонение. Процесът върви трудно, като през следващите два века по сръбските земи се изграждат повечето ни познати и до днес средновековни сръбски манастири, а християнизирането на сръбските земи продължава в името на [[Стефан (светец)|Свети Стефан Първомъченик]]. Като за начало изпърво е подигнат общонароден събор на [[Петрова_църква]] с цел анатемосване на босненските богомили - [[Антибогомилски_църковно-народен_събор_на_Петрова_църква]]. Династията Неманичи се утвърждава като светородна начело на разпокъсаните [[Сръбски_земи]], и понеже и Константинопол е в ръцете на [[Латинска империя|Латинската империя]] в началото на 13 век, тази светородната династия получава кралска титла от Рим в лицето на папа [[Хонорий_III]] - през 1217 г. През следващите два века не много успешно продължава процеса на покръстване и налагане на християнската вяра в сръбските земи, а държавния им център е все на изток към българските предели, понеже българските земи отдавна за [[Християнизация|християнизирани]].
След т.нар. [[дежевско споразумение]], по времето на крал [[Стефан Милутин]] в Търновска България избухва въстанието на [[Ивайло]] и този владетел се вижда принуден да окаже помощ на царството. Сключва трети брак с [[Анна_Тертер]], като застъпва интереса на изконната българска политика за териториално разширение на югозапад - към Македония, [[Албания]], [[Епир]] и [[Тесалия]], а това са все земи населени основно с българи. Дали това го върши по свой почин или от името и за сметка на кралицата (и по задължение от [[Зестра|зестрата]]) е спорно, но [[Властел|властелите]] му одобряват тази политика всецяло. По този начин, Неманичите започват да завладяват все повече български земи и по времето на Стефан Душан държавата обхваща главно български, а не сръбски земи, с поданици - преимуществено българи. Последните представители на династията Неманичи се явяват и представители на династичните царски родове управлявали [[Търновград]]. По тази причина, след края на Душановото царство, кралската титла на Неманичите номинално (де факто и де юре) остава в Марковите кули в Прилеп, но поради васалния Марков статут към султана, на който краля плащал [[харадж]], стойността на тази титла девалвирала, а и самата титла нямала значение за сърбите, понеже те вече не я припознавали за своя, както някогашната на [[кралство Зета]]. Ето защо се наложило папството още приживе на Крал Марко да присъди трета поред кралска титла на сърбите - след тези на [[Зета (владение)|Зета]] и Рашка - този път на [[Босненско банство|Босненското банство]], което било средновековен център на [[Ерес|ересите]] и главно на [[Богомилство|богомилството]]. По този начин папството преследвало двуяка цел - хем да поласкае сърбите за високата чест, хем да ги насърчи към християнска ревност по пътя на правата вяра, като ги отклони от проповядваните им източни окултни мистични [[Зурванизъм|зурванистични]] учения - от босненските патарени.
== Статут ==
Прилепското кралство продължило своето номинално съществуване като средновековна държава, обаче подчинена на османския султан, което девалвирало [[Суверенитет|суверенитета]] му, дотолкова доколкото реално е имало такъв.
{{факт|Първоначално личното владение на Мърнявчеви е деспотство, откъдето идва и наименованието ''Прилепска деспотия''. През 1355/56 г. по повод на претенциите на Симеон Синиша за титлата "цар на сърби и гърци", Вълкашин явно като предводител и велик войвода получава кралската титла от Елена и Стефан. Целта е да се неутрализира посредством Вълкашин заплахата от Синиша за трона, но Вълкашин след преустановен поход към Дубровник, срещу позициите на Никола Алтоманович, се отправя в [[Тракия]] на помощ на брат си [[Йоан Углеша]], с който намират смъртта си край Чирмен. Властта и кралската титла след смъртта на Вълкашин, и тази на царя Стефан Урош, остава в Крали Марко, и същия придобива статут на пръв сред равни сред останалите душанови властели - въпреки васалния си статут към османския султан придобит междувременно. Оттук идва и народното предание за "юнакът над юнаците", отразено и в [[бугарщици]]те.|2015|11|23}}▼
Статута на главния герой на [[Български юнашки епос|българския юнашки епос]] Крали Марко (известен повече като ''юнак над юнаците''), е все пак над този над съседните нему бивши душанови [[Властел|властели]] - велбъждски деспот, косовски деспот, моравски и зетски владетели (включително и над [[Никола Алтоманович]]), [[Албански владения|албански владетели]], както и над наследниците на [[Симеон Синиша]] в Епир и Тесалия, обявили свое [[Епирско царство]] (срещу претенциите на който за трона Елена предоставя цялата военна власт в царството на бащата на Марко - Вълкашин).
▲
Със смъртта на Марко и кралския титул изчезва от хрониките. Баязид Светкавицата успешно неутрализира всички свои васали в българските земи до 1395 г., когато в битката при Ровине загиват Крали Марко и [[Константин Драгаш]]. Оцелява единствено [[Константин Балшич]], но и той е посечен преди [[Битка при Ангора|битката при Ангора]] заради подозрения в нелоялност към османския султан. На връщане от [[Влашко]] при [[Никополска крепост|Никополската крепост]] през 1395 г. е съсечен и господин Шишман, т.е. последния търновски цар, а цар [[Иван Срацимир]] след [[Битка при Никопол|битката при Никопол]] е отведен в почитен плен в първата османска столица - [[Бурса]], с който акт де юре е сложен край на българската държавност.<ref>http://www.sibir.bg/index.php?page=displayTopic&id=5063&tid=88939</ref>
== Междусъседски отношения, държавна приемственост, символизъм ==
Крали Марко отстъпва владението на [[Скопие]] на [[Вук Бранкович]], понеже бащата на последния е властвал над [[Охрид]], който остава в Марково владение. По този начин при Марко е държавния монетен двор, а при Бранкови - първия столичен български град в западните предели - резиденция на царете [[Роман (цар)|Роман]], Стефан Душан и Стефан Урош.
През 1397 г. след смъртта на Марко, Константин Драгаш и Иван Шишман, [[княгиня Милица]] измолва мощите на закрилницата на Второто българско царство от Баязид I и ги пренася от Видин в църквата [[Лазарица]] в [[Крушевац]]. По този начин закрилницата покровителства тези земи, като по-сетне [[Мощи|мощите]] ѝ са пренесени в Белград, където и остават до [[Обсада на Белград (1521)|превземането му от османците]] през 1521 г. Мощите на българската светица са пренесени същата година в Цариград, а впоследствие през 1641 г. в [[Яш]], [[княжество Молдова]], т.е. в североизточна посока към [[Руско царство|Руското царство]] на ''дядо Иван'' ([[Иван Грозни]]), откъдето българите изчакват своето [[Освобождение на България|освобождение през 1878 г.]] посредством възстановяване на българската държавност и независимост.<ref>http://www.sibir.bg/index.php?page=displayTopic&id=5063&tid=88939</ref>
== Източници ==
* [http://eprints.nbu.bg/580/1/unaci.doc Падането на сръбското и на българското царство: юначество и мъченичество]<references />
== Външни препратки ==
| |||