Честотна модулация: Разлика между версии

Честотната модулация е предложена от [[Едуин Армстронг]] ''(Edwin Howard Armstrong (1890–19541890 – 1954))'' и е патентована от него на 26 декември 1933 г. След 1935 г. се появяват първите [[радиопредавател]]и, излъчващи [[Електромагнитно излъчване|електромагнитни вълни]] в метровия обхват с честотна модулация на информационния сигнал. <ref >Тихчев, проф. к.т.н. инж. Христо, Радиопредавателни устройства, Издателство „Техника“, София, 1992, с. 7, ISBN 954-03-0071-1</ref> Честотната модулация намира приложение в радиотехническите средства за комуникация през [[Втора световна война|Втората световна война]]. Във [[Вермахт]]а от 1942 г. се използват двуканални радиорелейни станции с честотна модулация. От началото на 1943 г. [[Червена армия|Червената армия]] използва радиостанции А-7А за артилерията, работещи в диапазон 20- – 26 MHz и А-7Б за пехотата работещи в диапазон 26- – 32 MHz. <ref name „Kokerov“"Kokerov">Кокеров, доц. д-р инж. Георги Маринов, Комуникационна техника Радиокомуникации, Технически университет – София, София, 2007, с. 142</ref>

Всяко въздействие върху честотата при модулация се отразява и върху фазата на модулираното синусоидалното колебание. Затова в най-общ случай такова манипулиране на носещия сигнал се нарича ''ъглова модулация'' с два подвида '''честотна (ЧМ)''' и '''фазова модулация (ФМ)'''. В случая при ЧМ, честотата се изменя по линеен закон – закона на интеграла от модулиращото напрежение. При фазовата модулация честотата на сигнала се изменя по закона на производната от модулиращото напрежение <ref>Тихчев, проф. к.т.н. инж. Христо, Радиопредавателни устройства, Издателство „Техника“, София, 1992, с. 314, ISBN 954-03-0071-1</ref> <ref name „Kokerov“>Кокеров, доц.д-р инж. Георги Маринов, Комуникационна техника Радиокомуникации, Технически университет – София, София, 2007<"Kokerov"/ref>

* при необходима по-малка честотна девиация се използват честотно-модулирани кварцови генератори. Те не се нуждаят от допълнителна стабилизация на средната честота, за разлика от честотно-модулираните LC генератори, което е основното им предимство. <ref>Тихчев, проф. к.т.н. инж. Христо, Радиопредавателни устройства, Издателство „Техника“, София, 1992, с. 318- – 324, ISBN 954-03-0071-1</ref>

* Честотната модулация има следните предимства пред амплитудната модулация:

:-* Поради това, че амплитудата на модулирания сигнал не се променя, предавателят може да работи непрекъснато на максимална [[мощност]]. Теоретично това означава, че мощността при излъчване на ЧМ радиовълни може да е четири пъти по-голяма от един сравним предавател, работещ с АМ радиовълни. Оттук и напрегнатостта на електромагнитното поле е значително по-висока при равна отдалеченост от предавателя, което обезпечава устойчив прием.

:-* Импулсният характер на промишлените смущения и техният спектър влияят върху приема на АМ сигнали, но почти не влияят върху приема на ЧМ сигнали. Причината за постиганото високо отношение сигнал/шум е, че ЧМ използва носещи честоти от 60 до над 100 MHz, при което съставките от спектъра на промишлените смущения в този диапазон са с ниско ниво и имат слабо влияние. Освен това, обработката на ЧМ сигнала в приемника със схемите за ограничаване преди детектиране също подобряват това отношение, като подобряват значително качеството на приема.

:-* При честотното модулиране се работи с по-широк динамичен обхват на звука, без да се премодулира носещия сигнал, като с това не се внасят изкривявания, водещи до неестествено звучене при възпроизвеждане.

* Недостатъци при прием на ЧМ радиовълни:

:-* Недостатъците при приема на ЧМ сигнали се коренят преди всичко в разпространението на ултракъсите вълни (УКВ). Вследствие праволинейното им разпространение има ограничена далечина на приемане.

:-* Приемно-предавателната апаратура за ЧМ сигнали е по-сложна и по-скъпа от тази за АМ сигнали, въпреки че градивните елементи, използвани от съвременната радиопромишленост, значително са намалили тази ценова разлика. <ref>Пецулев, проф. к.т.н. Спиро, проф. д.т.н. Владимир И. Сифоров, Радиоприемни устройства, Държавно издателство „Техника“, София, 1979, с. 340</ref>