Еничарски корпус: Разлика между версии

==Произход на названието==

Думата „еничар“ е турска по произход и се извежда от словосъчетанието ''yeni çeri'', което означава „нов войник“, „новобранец“. На български се среща и като „'''я'''нич'''е'''р“ (напр. при Симеон Радев).

== Създаване ==

Основан е през [[1365]] г. от [[султан]] [[Мурад I]]. Още след средата на [[14 век]], при управлението на Мурад I, е въведен данъкът [[пенджик]] – всеки 5-ти военнопленник се кани да приеме [[ислям]]а и да постъпи в армията. Така се формират първите отряди на османската пехота.

 

В резултат още при Мурад I значението на еничарите в османската войска бързо нараства. В последната му битка на [[Косово поле]] тяхното обичайно място вече е строени пред султана. Нарастват и нуждите от хора за попълване на корпуса.

 

 

Първите сведения за събирането на християнски деца се отнасят към времето на султан [[Мурад I|Мурад I]]. В житието на св. Филотей се говори за събирането на деца през 1380 г. като за вече установен обичай - на всеки 2, 3 или 10 деца се отвлича по 1 дете.

Друго сведение за този данък някои свързват с известие на [[солун]]ския [[митрополит]] Исидор Клабас от 1395 г. за грабеж на момчета по заповед на [[Баязид I]]. Сведенията обаче сочат по-скоро единични акции за набиране на младежи, отколкото редовен данък.

 

 

 

 

 

 

== Структура ==

 

 

 

''А при двора еничарите са обикновено около 4 000 и при тях е въведен такъв порядък: те имат над себе си [[хетман]], когото наричат [[ага]] – велик господин; той получава заплата 10 [[жълтици]] на ден, а неговият маршал – по жълтица всеки ден; на стотниците дават на 2 дни по жълтица, а на низшите чинове – на 10 дни по жълтица. Техните синове, когато израснат от детската възраст, също получават служба от султана. Нито 1 придворен, ако в нещо се провини, не наказват с понижаване в службата, а само със смъртно наказание. И все пак те никого не екзекутират открито, но само тайно от другите придворни, за да не би те да се възмутят. Нито 1 еничар, нито 1 десетник не смее да язди на кон, с изключение на самия хетман и неговия маршал. Там при тях е установено следното: съществуват стрелци, които стрелят с лъкове; други от тях са с пушки, някои от тях стрелят с мускети, а други със самострели; и всеки ден те са длъжни да демонстрират стрелбата си пред своите хетмани. И на всеки от тях дават ежегодно по жълтица за лък, а също и за хазук, риза и големи шалвари, по техния обичай, направени от 3 лакти платно, а ризата – от 8.''

 

Своя завършен вид еничарският корпус добива при управлението на султан [[Сюлейман I|Сюлейман I Кануни]] (1520-1566), който утвърждава структурата му със закон. Тази организация се съхранява без особени изменения до края на съществуването на корпуса.

 

 

 

 

 

Останалите 12 члена на еничарския диван са командирите на определени орти.

Командването на 3-те основни поделения на корпуса – джемаат, секбан и бюлюк, включва всички командири на орти в подразделението, а за командири на подразделенията се назначават чорбаджиите на определени орти.

 

 

 

== Въоръжение ==

== Упадък ==

[[Файл:Janicaru.jpg|вдясно|мини|250px|Еничарски офицери]]

 

Това налага да бъдат заместени от еничари. Така само за периода 1584-1609 г. броят на [[Спахия|спахиите]] намалява от 200 000 на 69 800 души, като това е компенсирано с увеличаване на броя на еничарския корпус от 12 000 през 1566 г. до 27 000 души през 1575 г.; през 1592 г. броят им е 48 688 човека, след кратка стабилизация в началото на ХVII в. на броя им между 37 000 и 45 000 войника, продължава да расте. През 1698 г. техният брой е 70 000, през 1728 г. – 81 000, а в началото на ХIХ в. преди ликвидирането на корпуса в него се числят 140 000 човека.

Упадъкът на империята и стремителното нарастване на числеността на корпуса рефлектират върху качествата на войниците от състава му. Първоначално еничарите нямат право да се женят, както и нямат право на собствено имущество, а се осланят само на даваните им от султана възнаграждения. Имуществото им се наследява от [[султан]]а. Впоследствие това се променя. Еничарите започват да упражняват усвоения при обучението им [[занаят]], а също и да встъпват в брак. Султан [[Сюлейман I]] (1520-1566) им разрешава да се женят, а през 1593 г. султан [[Мурад III]] (1574-1595) издава [[ферман]], с който регламентира това. Разрешено им е да напуснат казармите, за да живеят със семействата си. Разрешава им се и да напускат столицата.

 

 

 

== Ликвидиране ==

Краят на еничарския корпус настъпва при управлението на султан [[Махмуд II]] (1808-1839). Провалът на турската армия в бойните действия срещу гръцките въстаници е ясен белег, че империята се нуждае от реформи. Опасявайки се, че промените могат да засегнат привилегирования им статут, еничарите решително се противопоставят на всякакви нововъведения. Благодарение на голямото влияние на корпуса еничарите възпрепятстват дори въвеждането в армията на модерно въоръжение. Притиснат от необходимостта от реформи, султанът е принуден да вземе крайни мерки. Махмуд II постепенно подменя командния състав на корпуса. След това струпва в съседните на столицата вилаети значителни войски, командвани от враждебно настроени към еничарите паши.

 

 

На 16 юни с.г. е издаден султански ферман за унищожаването на еничарския корпус и разпускането на еничарските части по места. Стига се дотам, че се забранява да се произнася думата „еничарин”, а орденът на дервишите-бекташи е разпуснат.