Църква на съединените с Рим българи: Разлика между версии

След учредяването на [[Българска екзархия|Българската екзархия]] в 1871 година, борбата с гръцкото църковно влияние се пренася в смесените епархии в Македония и Тракия. В началото на 1874 г. смоленският епископ [[Нил Изворов]] е изпратен в [[Солун]] като солунски български митрополит, но без необходимия берат. Това предизвиква протестите на Високата порта, която настоява за отзоваването му. Екзархията, подложена на силен дипломатически натиск, се съгласява, но Нил отказва да се подчини. Съгласието да се отзове епископ Нил обратно в Цариград е прието в Македония като знак за екзархийско-патриаршеското споразумение. Това кара шест общини - [[Солунска българска община|Солунската]], [[Дойранска българска община|Дойранската]], [[Воденска българска община|Воденската]], [[Кукушка българска община|Кукушката]], [[Струмишка българска община|Струмишката]] и [[МалешевскаБеровска българска община|Малешевската]], да протестират. Три от тях (Солунската, Воденската и Кукушката) искат от Екзархията върху пределите им да бъде учредена нова самостоятелна епархия с център Кукуш, а епископ Нил да стане неин митрополит. След получения отказ от страна на Екзархията, общините се обръщат към английския консул, за да бъдат приети в Англиканската църква начело със своя епископ. След отказа на англичаните, те се обръщат към главата на българската униатска църква епископ Рафаил Попов, който отговаря положително на тяхното питане за възможно присъединяване към Рим. Това става след преговори с Изворов и след писменотото му заявление за готовност за присъединяването му към унията.