Генератор на електрически трептения: Разлика между версии
Изтрито е съдържание Добавено е съдържание
Към версия от 04:35, 1 януари 2015 на BotNinja |
|||
Ред 1:
'''Генераторите на електрически трептения''' (наричани още и '''генератори на електрически колебания'''), представляват електрическа трептяща система <ref>Радиотехнически терминологичен речник, под общата редакция на проф. к.т.н. Спиро Пецулев, Държавно издателство „Техника“, София, 1984, с. 82</ref>, в която при определени условия е възможно създаването на собствени незатихващи [[Трептене|трептения]]. Тези генератори са популярни и с наименованието [[Хармоничен осцилатор|''осцилатори'']], наименование прието като техническо понятие предимно в Западна Европа. Генераторът на електрически трептения е част от по-общото понятие '''генератор на сигнал''', обозначаващо устройство, което може да създава сигнали, независимо от тяхната природа и начин за разпространение. Такива са например акустичните или други сигнали, излъчвани във въздушна, водна или твърда среда. Всеки генератор на сигнали се характеризира със зададени параметри, свързани с произвеждания от него сигнал, като форма, енергетични и статични характеристики, скорост на разпространение и др.
Генераторите на електрически трептения намират широко приложение в съвременните средства за радиокомуникации. Именно генераторите, разработени на базата на [[Електронна лампа|електронни лампи]], са в основата за създаване на модерни средства за радиоприемане - регенеративния, суперрегенеративния и [[Суперхетеродинен радиоприемник|суперхетеродинния]] радиоприемници. Те са в основата на електронните схеми, свързани с излъчване на [[електромагнитни вълни]], радиоприемането, разпространение на телевизионните програми, [[телекомуникации]], автоматизирани средства за управление на производствени и други процеси, [[Компютър|електронно изчислителната техника]].
Ред 15:
Откритията в областта на [[радиотехника]]та и разпространението на [[Електромагнитно излъчване|електромагнитните вълни]], изискват създаването на незатихващи електрически трептения с [[честота]] значително по-висока от тази на [[Електрически генератор|генераторите]] за произвеждане на електрическа енергия.
[[Хайнрих Херц]] доказва експериментално теорията на Джеймс Максуел за електромагнитните вълни. На основата на Румкорфовата спирала (бобината на Румкорф), създадена от Хайнрих Румкорф (Heinrich Daniel Ruhmkorff), през 1887 г. Херц изобретява, построява и демонстрира искров генератор на електромагнитни вълни. С използването на такъв генератор започва началния период от развитието на радиопредавателите и радиоприемниците в началото на 20 век. Чрез искровия разряд се произвежда поредица от затихващи електрически колебания, която се използва като носещо колебание. С така генерираните колебания може да се предават дискретни (телеграфни) сигнали. Честотният спектър на излъчваните колебания е много широк, честотно е нестабилен и мощността им не е голяма. С такъв генератор са експериментирали радиовръзка учените Попов и [[Гулиелмо Маркони|Маркони]]. Използват се до 1916-1918 г. <ref name= "tih">Тихчев, проф. к.т.н. инж. Христо, Радиопредавателни устройства, Издателство „Техника“, София, 1992, с. 6-8; ISBN 954-03-0071-1</ref> Груба представа за такъв генератор е индукционната високоволтова бобина, използвана за запалване на горивната смес в бензинов [[двигател с вътрешно горене]].
През 1902 г. се създават дъговите радиопредаватели. Основният генератор е волтова дъга, като се използва падащия участък на волт-амперната ѝ характеристика. Отрицателното съпротивление на дъгата компенсира съпротивлението на загубите на LC колебателния кръг на радиопредавателя и създава възможност за произвеждане на незатихващо електрическо трептене, излъчвано като носещо електромагнитно колебание. С дъгови генератори е възможно за пръв път предаването на говор. Като недостатъци може да се покажат нестабилност на честотата, голяма инерционност, и потребност от поддържане на равномерен дъгов разряд. Използват се само за радиопредаване в дълговълновия обхват. Използвани са до 1920-1925 г. <ref name= "tih">Тихчев, проф. к.т.н. инж. Христо, Радиопредавателни устройства, Издателство „Техника“, София, 1992, с. 6-8; ISBN 954-03-0071-1</ref>
| |||