Соната: Разлика между версии

'''Соната''' ''(''{{lang-es|sonar}}''''/{{lang-it|suonare}} – свиря„свиря”) е [[музика]]лна форма или произведение.

Терминът е въведен през [[16 век|16. век]] от [[Испания|испанските]] [[композитори]], които наричат така своите произведения. В този доста широк смисъл „сонатата“„сонатата” бързо се разпространява в западноевропейската музика. Тези най-ранни сонати по правило са били [[полифония|полифонични]], написани за повече от един музикален инструмент – дуо-сонати, трио-сонати и т. н. По-късно полифонията бива изместена от [[хомофония]]та, при която водеща роля има един от гласовете (или музикален инструмент – [[цигулка]], [[флейта]], [[лютня]], по това време клавирните инструменти имат по-скоро поддържаща роля) с ярко изразена мелодия. През [[17 век|17]]. и [[18 век|18. век]] сонати пишат [[Джузепе Тартини]], [[Антонио Вивалди]], [[Георг Хендел]], [[Йохан Себастиан Бах]]. Последните двама въвеждат стил, сравнително близък до съвременното разбиране за [[клавир]]на соната. При все това сонатите от тази епоха се отличават от утвърденото по-късно като музикална форма и са по-близки до инструменталната [[сюита]], отколкото до сонатата в собствен смисъл.

В края на 18. век в творчеството на композитори като [[Муцио Клементи]], [[Йозеф Хайдн]], [[Волфганг Амадеус Моцарт]] и малко по-късно [[Лудвиг ван Бетховен]], сонатата вече придобива очертанията, които са характерни и днес. Тогава се оформя и основата на сонатната форма. Сонатата се развива в творчеството на композиторите- [[романтизъм|романтици]] – [[Франц Шуберт]], [[Роберт Шуман]], [[Фредерик Шопен]], [[Франц Лист]], [[Цезар Франк]], [[Йоханес Брамс]] и др. В по-ново време сонати пишат [[Сергей Рахманинов]], [[Александър Скрябин]], [[Сергей Прокофиев]], [[Франсис Пуленк]] и др.

* Волфганг Амадеус Моцарт – десетки сонати за пиано, орган и цигулка. Части от сонатите на Моцарт днес са популярни като самостоятелни произведения – например известният „Турски марш“марш”.

* Лудвиг ван Бетховен – 32 клавирни сонати, сред които най-известни са № 8 („Патетична“„Патетична”), № 14 (наречена по-късно „Лунна соната“соната”), № 17, № 23 (''Apassionata'' – „Безстрастна“„Безстрастна”). Връх в сонатното творчество на Бетховен са последните три сонати, твърде непознати на масовата публика. Бетховен има още 10 сонати за пиано и цигулка, сред които най-известна е „Кройцеровата соната“соната”, 5 сонати за пиано и виолончело, соната за пиано и контрабас.

Сонатната форма е най-развитата нециклична форма в инструменталната музика. Типична е за първите части на сонатно-симфоничните цикли, откъдето често възприема наименованието „сонатно„сонатно” allegro“''allegro''. Зараждането и развитието на сонатната форма са свързани с утвърждаването на принципите на ладово-функционалното мислене като водещ фактор на формообразуване. Постепенното историческо развитие на сонатната форма довежда в последната трета на XVIII век до окончателната кристализация на строгите ѝ композиционни норми-творчеството на Хайдн, Моцарт и Бетховен.

Класическата сонатна форма (с.ф. на виенските класици) има три ясно разграничени раздела – експозиция, разработка и реприза; към последната се добавя и кода. Експозицията се състои от четири, обединени по двойки подраздела. Това са главната и свързващата темитема, второстепенната и заключителната.

Образното съотношение на основните елементи на експозицията може да бъде различно, но най-убедителни художествени резултати дава подчертаването на контраста помежду им под различна форма. Най-разпространеното съотношение е активната действеност на главната тема и лиричната съсредоточеност на второстепенната. Експозицията в класическата сонатна форма първоначално, без изключения, се повтаря дословно със знак за повторение. Едва Бетховен (още в „Апасионата“„Апасионата”), се отказва (в повечето случаи) от повторение на експозицията, заради непрекъснатостта на развитието и драматургичното напрежение на формата като цяло.

След експозицията следва вторият крупен раздел на сонатната форма – разработката. В нея се осъществявя активно развитие на тематичния материал, изложен в експозицията. Тя може да включва и нова тема, която се нарича епизод. В някои случаи той е достатъчно развит и може да замени разработката. В такъв случай формата се нарича сонатана форма с епизод„епизод”.

Тези раздели – експозиция, разработка и реприза – образуват триделна композиция от типа А₁ -В -А₂.

Към тези три описани раздела може да се включи и кода. Често се среща и встъпление. Неговите размери биват различни – от широко разгърнати построения до кратки реплики, приковаващи вниманието. Кодата продължава процеса на задържане в заключителната тема на репризата. Започвайки от Бетховен, тя често става много развита, състояща се от разработъчен раздел и собствена кода. В отделни случаи (пак „Апасионата“„Апасионата”, I част) кодата е толкова величествена, че сонатната форма става вече не триделна, а четириделна.

Особена роля има непълната сонатна форма, състояща се от два раздела – експозиция и реприза. Такъв род соната без разработка, в бързо темпо, се използва в оперните увертюри, но основното ѝ поле на приложение е бавната, обикновено втора, част на сонатния цикъл, без да се изключва обаче възможността втората част да бъде написана в пълна сонатна форма, т.е. с разработка.

Другият срещан вариант сонатна форма е и тази с огледална реприза (в която двата основни раздела на експозицията следват в обратен ред - първо второстепенната, а после главната тема – Моцарт, Соната„Соната за пианопиано” D Dur, KV 311 I част).