Междусъюзническа война: Разлика между версии

|сила2= общо над 1 200 000<ref>В това число 350 000 сърби, 10 – 12 000 черногорци, 170 – 220 000 гърци, 437 000 румънци и 255 000 османци (Филипов, стр. 163- – 164, 171; Атанасов, стр. 224; {{Харв|Христов|1922|loc=37, 40- – 41}})</ref>

През есента на 1912 година страните от [[Балкански съюз|Балканския съюз]] завоюват почти всички европейски владения на [[Османска империя|Османската империя]] (без [[Одрин]], който е превзет през март 1913 година, [[Истанбул|Цариград]], [[Галиполски полуостров|Галиполския полуостров]] и части от [[Албания]] и [[Епир]]).<ref>{{харв|Димитров|1999|loc=332- – 335}}</ref><ref>{{харв|Hall|2000|loc=52}}</ref> [[Македония (област)|Македония]] е фактически разделена на три части, заети съответно от български, сръбски и гръцки войски. Идеята за [[автономия]] на областта е отхвърлена по време на мирните преговори в Лондон през декември същата година.<ref>{{харв|Марков|1989|loc=209}}</ref> [[Лондонски мирен договор|Лондонският мирен договор]], подписан на 17 май 1913 година, оставя нерешен въпросът за подялбата и&#768;.<ref name="markov44">{{харв|Марков|1989|loc=433}}</ref>

Статуквото, оформено в хода на [[Балканска война|Първата балканска война]], е възприето отрицателно в България. Сръбските и гръцките власти, установили се в по-голямата част от Македония, се заемат да изкоренят българското влияние от там (чрез закриване на училища и църкви, преследване на [[Вътрешна македоно-одринска революционна организация|ВМОРО]]<ref>{{Харв|Гоцев|1981|loc=26- – 36}}</ref>). Опирайки се на [[Българо-сръбски договор (1912)|българо-сръбския договор]] отпреди войната, българското правителство настоява да получи от сърбите поне т. нар. „безспорна“ зона (югоизточно от линията [[Крива паланка]] — – [[Струга]]) и арбитраж от руския император за „спорната“ зона (със [[Скопие]] и [[Дебър]]).<ref>{{харв|Марков|1989|loc=420}}</ref> Въпреки че в [[Българо-гръцки договор (1912)|довоенните договорености с гърците]] липсват териториални клаузи,<ref>{{Харв|Лалков|1992|loc=72- – 73}}</ref> София има претенции и към тях заради [[Солун]] и [[Костур (град)|Костур]] в Македония и островите [[Тасос]] и [[Самотраки]] в Егейско море. Българските искания се обосновават отчасти с довода, че населението в някои от въпросните територии е преобладаващо българско, отчасти с твърдението, че българската армия е изнесла основната тежест на войната срещу османците, сражавайки се срещу главните им сили по направлението към Цариград, и е дала най-много жертви в сравнение с останалите съюзници.<ref>{{харв|Марков|1989|loc=194, 200, 204- – 205, 216}}</ref><ref>{{Харв|Стателова|1994|loc=473}}</ref>

От своя страна, Сърбия настоява за ревизия на договора си с България, така че да задържи не само „спорната“ зона, но и останалите македонски територии, завзети от войските и&#768; — – на изток до [[Щип]] и на юг до [[Лерин]]. Един от главните аргументи на Белград е, че София не е изпълнила първоначалните си задължения по [[Българо-сръбска военна конвенция (1912)|двустранната военна конвенция]] и вместо 100-хилядна войска е отделила за [[Вардар]]ския оперативен театър само една дивизия ([[Седма пехотна рилска дивизия]]). Така сръбската армия е била принудена да поеме основната роля за прогонването на османците от Македония (вижте [[Кумановска битка]]), а след това е подпомогнала българите при [[обсада на Одрин (1912-1913)|обсадата на Одрин]]. Друг аргумент на сръбската страна е, че съгласно предварителната подялба на османското наследство, тя е трябвало да получи адриатическото крайбрежие до [[Драч]]. По време на Лондонската конференция обаче, Италия и [[Австро-Унгария]] принуждават сърбите да се оттеглят от тези земи, на които [[Декларация от Вльора|се създава]] самостоятелна албанска държава. Сръбското правителство, въпреки че клауза от договора с България предвижда военна помощ срещу австро-унгарците, решава да не изостря конфликта с тях и отстъпва пред дипломатическия натиск.<ref>{{Харв|Тошев|1931|loc=187- – 189}};{{Br}}{{Харв|Ћоровић|2001|loc=[http://www.rastko.rs/rastko-bl/istorija/corovic/istorija/7_20.html VII.20 Балкански ратови]}}</ref><ref name="jelav220">{{Харв|Jelavich|1986|loc=219- – 220}}</ref>

Доводът, върху който Сърбия и Гърция са единодушни, е, че в резултат на победите си над османците, България постига твърде голямо разширение в Тракия и на северния бряг на Егейско море, а допълнително уголемяване на българските територии би довело до запазване на баланса на силите в региона в нейна полза.<ref name="jelav220"/> Видни сръбски етнографи и филолози ([[Йован Цвиич]], [[Александър Белич]]) оспорват тезата за българския характер на Македония.<ref>{{Харв|Карнегиева анкета|1995|loc=27- – 29}}</ref> В Атина също не приемат етническия аргумент на София. В пределите на Източна Македония и Одринска Тракия, попаднали под българска власт, има многолюдни гръцки общини, които настояват за присъединяване към гръцката държава.<ref>{{Харв|Llewellyn-Smith|2008|loc=147}}</ref> Гръцкото правителство смята за свои сънародници и т. нар. „славяногласни елини“, наричани в България „българи-патриаршисти“.<ref name="markov89216">{{харв|Марков|1989|loc=216}}</ref>

[[Файл:Macedonia-borders 1878-1921.png|мини|250п|Делби на Македония по международните договори от 1878- – 1913 г.]]

На 9 февруари Пашич иска от българския министър-председател [[Иван Евстратиев Гешов]] преразглеждане на териториалните клаузи на българо-сръбския договор в полза на Сърбия, но среща отказ.<ref>{{Харв|Тошев|1931|loc=187- – 189, 232}}</ref> На 12 май сръбското искане е повторено в официална нота до София и публично заявено в реч на Пашич пред [[Скупщина]]та дни по-късно. България отново отклонява всякакви преки преговори за земи в „безспорната“ зона.<ref>{{харв|Марков|1989|loc=418- – 420, 429- – 430}}</ref>

Междувременно, на 22 април, гърци и сърби стигат до предварително споразумение за съюз срещу България, а на 1 май е сключена военна конвенция между двете страни. С [[Гръцко-сръбски договор (1913)|договор от 19 май]] Белград и Атина си гарантират взаимно териториалните придобивки в Македония. Разработен е и общ план за действие в случай на война, към който е привлечена и [[Черна гора]].<ref>{{Харв|Гоцев|1981|loc=42}};{{Br}}{{Харв|Стателова|1994|loc=469, 473- – 474}}</ref> В опит да разколебае България, през април и май сръбската дипломация търси неколкократно помощта на Румъния, но румънският премиер [[Титу Майореску]] отказва да се обвърже в съюз срещу българите. През май е направен опит от страна на Белград за сключване на отбранителен съюз и с Османската империя.<ref name="IB4-313">{{Харв|История на българите, Том IV|2003|loc=313- – 314}}</ref>

След превземането на Солун (26 октомври 1912 година) повечето български сили, действали дотогава в Югоизточна Македония, са прехвърлени срещу османците в Тракия. На 20 февруари 1913 година, в желанието си да изтласкат останалите български подразделения на север и изток от подстъпите към Солун, гърците атакуват и превземат [[Нигрита]]. Убитите и ранените от двете страни са стотици (вижте [[Бой при Нигрита]]).<ref name="markov32">{{Харв|Марков|1989|loc=306}}</ref> До края на април гърците постепенно заемат [[Съботско]], [[Правища]] и други селища. Усилията за договаряне на демаркационна линия са несполучливи.<ref name="markov43">{{Харв|Марков|1989|loc=392}}</ref> При опит да пресекат железопътната линия между [[Сяр]] и [[Драма (град)|Драма]], на 9 и 10 май гръцките войски са разбити в [[Бой при Ангиста|боя при Ангиста]].<ref>{{Харв|Иванов|1925|loc=16- – 17}}</ref>

През април 1913 година, когато става ясно, че Сърбия не възнамерява да отстъпи доброволно от Вардарска Македония, Главното командване на българската армия разрешава на [[Вътрешна македоно-одринска революционна организация|ВМОРО]] да организира съпротива в тила на сръбските и гръцките войски.<ref>Национално-освободителното движение на македонските и тракийските българи, т. 3, стр. 298.</ref> През май е сформирана [[Сборна партизанска рота на МОО|Сборната партизанска рота на МОО]], част от която заминава по-късно от [[Дойран]] за [[Костурско]]. Задействани са разузнавателни, а впоследствие и диверсионни чети, координирани от [[Тодор Александров]] в [[Щип]]. По същото време възобновяват дейността си чети на революционната организация край [[Костур (град)|Костур]], [[Лерин]], [[Битоля]], [[Охрид]], [[Кичево]], [[Скопие]], [[Тетово]], [[Кратово]] и други райони. Те влизат често в схватки с редовни и нередовни сръбски и гръцки войски.<ref>{{Харв|Гоцев|1981|loc=44- – 46}}</ref> На 13 юни, след бой с българска чета, сръбски войски опожаряват [[Злетово]] и още няколко села край Щип.<ref>{{Харв|Гоцев|1981|loc=109}}</ref> На 15 юни – ден преди началото на войната между съюзниците – в [[Неготино]] избухва [[Тиквешко въстание|Тиквешкото въстание]], подготвяно от ВМОРО още от януари.<ref>{{Харв|Гоцев|1981|loc=47- – 48}}</ref>

На 13 април правителството на [[Иван Евстратиев Гешов|Гешов]] се обръща към [[Русия]] с молба да посредничи в спора му със Сърбия. Основание за молбата е чл. 4 от тайното приложение към [[Българо-сръбски договор (1912)|българо-сръбския договор]], който допуска руски арбитраж само за „спорната“ зона с районите на Скопие, Кичево, Дебър и Струга. В отговор от 15 април, руският външен министър [[Сергей Сазонов]] приканва българската страна да направи териториални отстъпки, но Гешов отказва.<ref>{{Харв|Тошев|1931|loc=232- – 233, 237- – 238}}</ref> Опитите на Сазонов да издейства помирителна среща между политическите ръководители на България, Сърбия, Гърция и Черна гора в Солун не сполучват. На 26 май император [[Николай II (Русия)|Николай II]] изпраща писмо до българския цар [[Фердинанд I|Фердинанд]] и сръбския крал [[Петър I (Сърбия)|Петър]], в което се нагърбва с ролята на арбитър и предупреждава двете страни да се въздържат от война. Дни по-късно [[Никола Пашич|Пашич]] и [[Стоян Данев|Данев]] (който наследява Гешов на министър-председателския пост веднага след сключването на Лондонския мир) са поканени в [[Санкт Петербург]]. В началото на юни двете страни приемат поканата за преговори, но конференцията е осуетена от избухването на бойните действия в Македония.<ref>{{Харв|Тошев|1931|loc=316- – 317, 338- – 339, 341- – 343}}</ref>

Веднага след [[Лозенградска операция|първите успехи на българската армия над османците]] Румъния предявява искания към България за териториални отстъпки като компенсация за очакваното българско разширение в Тракия. На 21 октомври 1912 година в София пристига румънски специален пратеник, който настоява за земите на север от линията [[Тутракан]]&nbsp;—&nbsp;[[Балчик]]. По този начин според румънското правителство ще бъде запазено равновесието на силите в региона. С изнасянето на границата на юг ще бъде подсигурен румънският излаз на [[Черно море]] – железницата от [[Черна вода (град)|Черна вода]] до пристанището [[Кюстенджа]] – и ще може да бъде изградено ново, в Балчик.<ref>Трифонов, Добруджанският въпрос, стр. 157- – 159.</ref>

Българското правителство се опитва да намали румънските претенции с обещание да отстъпи двадесетина погранични села в [[Южна Добруджа]] и да гарантира румънската власт в [[Северна Добруджа|северната част на областта]], като разруши укрепленията около [[Силистра]]. Тези условия са предадени в [[Букурещ]] в края на ноември. Обсъждането им продължава в Лондон (паралелно с преговорите за мир между Балканския съюз и Османската империя) през декември 1912 – януари 1913 година, но безрезултатно.<ref name="3f159-160">Трифонов, Добруджанският въпрос, стр. 159- – 160.</ref>

[[Обсада на Одрин (1912-1913)|Падането на Одрин]] под българска власт е загуба, с която турските националисти отказват да се примирят. На [[стар стил|29 май]] 1913 година – малко след подписването на [[Лондонски мирен договор|Лондонския мир]] – [[велик везир|великият везир]] [[Махмуд Шевкет паша]] е убит в [[Истанбул|Цариград]]. Лидерите на радикалното течение в [[младотурци|младотурския]] [[Комитет за единство и прогрес]] [[Енвер паша|Енвер]] и [[Мехмед Талаат паша|Талаат бей]] се възползват от атентата, за да разгромят либералите и затвърдят влиянието си в управлението. Вместо да демобилизира армията си, новото османско правителство начело с великия везир Мехмед Саид Халим паша и министъра на войната [[Ахмед Изет паша]] задържа край [[Чаталджа]] и [[Булаир (Вилает Чанаккале)|Булаир]] над 250&nbsp;000 бойци и изчаква развитието на конфликта между балканските съюзници.<ref>{{Харв|Erickson|2003|loc=322- – 323}}</ref> В дипломатически ноти до големите европейски държави, то обяснява, че повторното присъединяване на земите до Марица и Одрин към Османската империя е наложително за защитата на Цариград и [[Черноморски проливи|Проливите]] и твърди, че турското население оттатък линията [[Мидия - Енос|Мидия—Енос]] е подложено на „систематическо изтребление“.<ref>{{Харв|Тошев|1931|loc=438- – 440}}</ref>

Загубите на българската армия от Първата балканска война (особено тежки в офицери и подофицери) са попълнени само отчасти за сметка на слабо обучени новобранци от Македония и Одринско. Към средата на юни 1913 г. тя наброява общо 500&nbsp;000 души – със 100&nbsp;000 по-малко, отколкото през октомври предходната година.<ref>{{Харв|Атанасов|1959|loc=225}}</ref> Броят на мобилизираните от сръбска страна остава приблизително същият – 348&nbsp;000 (в сравнение с 345&nbsp;000 във войната с османците), подсилени с 13-хилядна черногорска дивизия, а Гърция увеличава своите от 113&nbsp;000 на 148&nbsp;000 души.<ref>{{Харв|Erickson|2003|loc=216}}; {{Харв|Скоко|1985|loc=245, 346- – 348}}</ref>

Гръцкото командване отделя две от десетте си пехотни дивизии за заздравяване на контрола върху наскоро завоювания [[Епир]].<ref>{{Харв|Христов|1922|loc=39}}</ref> Опасявайки се от диверсии в тила си, сръбското предприема аналогични мерки за обезопасяване на границите си с новата [[Албания|албанска държава]]. За целта то заделя около 30&nbsp;000 бойци.<ref name="drv601"/><ref name="skoko348"/> Българската главна квартира оставя доста по-малък заслон (10-хилядна пехотна бригада и някои други части) само срещу османците в Тракия и никакви редовни войски по румънската граница.<ref name="drv601"/><ref>{{Харв|Филипов|1941|loc=161- – 162}}</ref>

Три четвърти от българската полева армия, наброяваща към 350&nbsp;000 – 360&nbsp;000 души, са насочени срещу Сърбия на широк фронт от [[Дунав]] (при [[Видин]]) до [[Вардар]] (при [[Гевгели]]). От своя страна, българските противници съсредоточават основните си сили в Македония – почти цялата гръцка армия (осем пехотни дивизии, конна бригада и други части) в района на Солун, а най-силните сръбски армии (1-а и 3-а) заедно със стратегическия резерв на [[Овче поле (Република Македония)|Овче поле]] или наблизо.<ref name="drv601"/><ref>{{Харв|Филипов|1941|loc=287- – 288}}; {{Харв|Христов|1922|loc=32, 53}}</ref>

|Втора армия ([[Дойран]] — – [[Сяр]] — – [[Кавала]])<ref name="drv601"/>

|Четвърта армия ([[Радовиш]] — – [[Щип]] — – [[Кочани]]), части от Пета армия ([[Кюстендил]] — – [[Радомир]])<ref name="drv601">{{Харв|Дървингов|1925|loc=597- – 602}}</ref>

|style="border-bottom: 2px solid grey;" |Първа армия ([[Кратово]] — – [[Градище]] — – [[Страцин]]), Трета армия ([[Щип]] — – [[Криволак]] — – [[Велес]]), Черногорска дивизия ([[Скопие]])<ref name="skoko348"/>

|style="border-bottom: 2px solid grey;" |194&nbsp;000 души, 235 оръдия<ref name="skoko348">{{Харв|Скоко|1985|loc=346- – 348}}</ref>

|Първа ([[Видин]] — – [[Берковица]]), Трета ([[Цариброд]] — – [[Сливница]] — – [[Трън]])<ref name="drv601"/> и части от Пета армия

|style="border-bottom: 2px solid grey;" |Втора армия ([[Пирот]]) и Тимошка група<ref group="бел.">главно опълченски части (III позив)</ref> ([[Зайчар]] — – [[Княжевац]])<ref name="vbdbd295"/>

|style="border-bottom: 2px solid grey;" |Дунавска армия ([[Турну Мъгуреле]] — – [[Бекет]])<ref name="drv601"/>

През втората половина на май 1913 г. съюзниците съгласуват няколко оперативни варианта в зависимост от посоката на очакваното българско настъпление. Те предвиждат концентрично контранастъпление на сръбската групировка откъм Скопие и гръцката откъм Солун за разгром на българските войски между Вардар и Струма.<ref>{{Харв|Филипов|1941|loc=283}}</ref> От българска страна [[План Савов – Нерезов|планът Савов – Нерезов]], изготвен по същото време, залага на решителен удар през [[Тимок]] и [[Нишава]] в поречието на [[Южна Морава]] за прекъсване на снабдяването на сръбската армия в Македония. Паралелно с това се предвижда изтласкване на сърбите от „безспорната“ зона, изолиране на гръцката от сръбската армия и, на следващ етап, щурм на Солун.<ref>{{Харв|Филипов|1941|loc=180- – 182}}; {{Харв|Марков|1991|loc=17- – 18}}</ref>

Военните планове на Османската империя и Румъния са изготвени в съответствие с териториалните претенции на тези две държави към България. Главната цел на общо ¼ милион османски бойци, струпани в Цариград и на [[Галиполски полуостров|Галиполския полуостров]], е Одрин заедно с хинтерланда на изток от долното течение на Марица.<ref>{{Харв|Филипов|1941|loc=165}}</ref><ref name="ginchev114">{{Харв|Гинчев|1963|loc=114- – 115}}</ref> Румънският 5-ти корпус е разположен в Северна Добруджа, на десния бряг на Дунав, със специалната задача да окупира българските територии до линията [[Тутракан]] — – [[Балчик]]. На левия бряг, главните румънски сили се подготвят за настъпление по най-краткия път през Дунав към София, за да предотвратят решителен успех на българите над сърби и гърци.<ref name="ginchev114"/><ref>{{Харв|Марков|1991|loc=145}}</ref>

В края на май, при прехвърлянето на войски към сръбската граница и Македония, избухват [[Бунтове в българската армия (1913)|бунтове в българската армия]].<ref>{{Харв|Енциклопедия „България“|1978|loc=731- – 732}}</ref> На 8 юни Сърбия предупреждава София, че ще обяви анексия на териториите, окупирани от сръбски войски, ако българската страна не отговори в най-къс срок на предложението за ревизия на договора.<ref>{{Харв|Гоцев|1981|loc=43}}</ref> На 9 юни българският заместник-главнокомандващ генерал [[Михаил Савов]] поставя на своето правителство срок от десет дни за решението дали да воюва срещу съюзниците или да разпусне войските. На същия ден кабинетът Данев отговаря положително на руското предложение за посредничество, но при условие, че арбитражът бъде извършен до осем дни и да се отнася само за „спорната“ зона между България и Сърбия. Руската страна обещава решение в кратък срок, но иска от България да приеме арбитраж и за спора си с Гърция, а също и да демобилизира войските си. В същото време [[Сергей Сазонов|Сазонов]] предупреждава българския дипломатически представител в Петербург, че София не може да разчита на [[Българо-руска военна конвенция (1902)|българо-руската конвенция от 1902 г.]] за защита от румънско нападение.<ref>{{Харв|Тошев|1931|loc=341- – 344, 349}}</ref>

Петербургската конференция, на която са поканени министър-председателите на балканските страни, е отложена, поради дебатите в сръбската [[Скупщина]], на които се разисква въпросът дали Белград да приеме руския арбитраж. Цар [[Фердинанд I|Фердинанд]] решава да засили българската позиция на предстоящите преговори с успешна военна акция в Македония.<ref>{{Харв|Стателова|1994|loc=478}};{{Br}}{{Харв|Stavrianos|2008|loc=539}}</ref> По негова заповед през нощта на 16 срещу 17 юни 4-а и 2-а армия атакуват сръбските и гръцките войски на широк фронт от [[Осогово|Осоговската планина]] до [[Орфански залив|Орфанския залив]].<ref>{{Харв|Христов|1922|loc=72- – 73, 106 сл.}}</ref> Въпросът дали българското правителство е предварително уведомено за тази акция, дала повод за войната със съюзниците, не е напълно изяснен от историците. Тезата, че тя е предприета без знанието (съгласието) на министър-председателя Данев, е широко застъпена<ref>Марков, Г. [http://www.vi-books.com/vis/vis3/9_poukite.htm Поуки от Балканските войни 1912- – 1913 г.] (ВИСб 2003/1, 30.04.2010){{Br}}{{Харв|Стателова|1994|loc=478}}</ref>, но се изтъкват и аргументи в противното<ref>{{Харв|Филипов|1941|loc=305- – 307}}</ref>.

На 18 юни, под натиска на Данев и без знанието на Фердинанд, генерал Савов нарежда едностранно прекратяване на бойните действия. Българските парламентьори обаче са отхвърлени. Сърби и гърци използват българското нападение от 17 юни, за да преминат в контранастъпление.<ref>{{Харв|Филипов|1941|loc=419- – 420, 428- – 431}};{{Br}}{{Харв|Ратковић|1972|loc=268}}</ref> Гръцкото правителство обявява формално война на България на 22 юни. Ден по-късно (23 юни) същото правят Сърбия и Черна гора.<ref>{{Харв|Марков|1991|loc=99, 101}}</ref> По това време решителните битки на македонския фронт са вече в разгара си.

При настъплението си в Македония на 17 юни българските войски постигат частични успехи. Втора армия очиства от гръцки войски левия бряг на Струма при устието и&#768;, а със завладяването на [[Гевгели]] прекъсва пряката връзка между гръцките и сръбските армии.<ref>{{Харв|Христов|1922|loc=73}}</ref> Българският гарнизон в Солун обаче (1&nbsp;300 души) остава изолиран от своите главни сили и е пленен от 2-ра гръцка дивизия (18 юни).<ref>{{Харв|Филипов|1941|loc=417- – 418}}</ref> [[Четвърта българска армия]] преминава реките [[Брегалница]] и [[Злетовска река|Злетовска]] и овладява подстъпите на връх Султан тепе в [[Осоговска планина|Осоговската планина]].<ref>{{Харв|Ратковић|1972|loc=257- – 266}};{{Br}}{{Харв|Дървингов|1925|loc=605- – 607}}</ref> Настъплението на Пета армия на север от Осогово обаче закъснява, а останалите две български армии (Първа и Трета), разположени от [[Трън]] до [[Брегово (село)|Брегово]], бездействат по политически съображения — – правителството на Данев задържа планираната офанзива в старите сръбски територии, докато се опитва да уреди прекратяване на конфликта по дипломатически път. Това, както и заповедта за спиране на българското настъпление, дават възможност на сърбите да съсредоточат силите си срещу Четвърта армия.<ref>{{Харв|Христов|1922|loc=61- – 64}}</ref>

[[Файл:Burned town after Second Balkan War in 1913, Kilkis, Greece.jpg|дясно|мини|250п|Опожареният [[Кукуш]]. Този български град и десетки села в околностите му са опустошени от гръцката армия след победата и&#768; на 21 юни (стар стил).<ref>{{Харв|Карнегиева анкета|1995|loc=[http://www.kroraina.com/knigi/karnegi/glava2_3.html 92- – 94]}}</ref> Населеният предимно с гърци град [[Сяр]] е опожарен от българите. Тези и други събития като кланетата над гърци в [[Доксат]] и [[Демир Хисар]] стават повод за взаимни обвинения след войната.<ref>{{Харв|Карнегиева анкета|1995|loc=[http://www.kroraina.com/knigi/karnegi/glava2_2.html#Doksat 74- – 88]}}</ref>]]

На 18 юни сърбите минават в контранастъпление и нанасят тежък удар по десния фланг на Четвърта армия ([[Седма пехотна рилска дивизия|7-ма пехотна рилска дивизия]]), който отстъпва обратно през Злетовска река към [[Кочани]]. Този сръбски успех е неутрализиран от победата на лявото българско крило ([[Втора пехотна тракийска дивизия|2-ра пехотна тракийска дивизия]]) при [[Криволак]] (21 юни).<ref>{{Харв|Ратковић|1972|loc=273- – 282}};{{Br}}{{Харв|Дървингов|1925|loc=612- – 614, 619- – 620, 627- – 628, 634- – 637}}</ref>, но самото то е застрашено в тил от гърците. Възползвайки се от превъзходството си в хора и артилерия, гръцкото командване съсредоточава силите си за последователни удари по разтеглената отбрана на Втора армия. Пръсната от [[Струма]] до [[Вардар]], тя не успява да окаже ефективен отпор. На 21 юни позициите и&#768; са пробити на две места в центъра — – [[Битка при Лахна|при Лахна]] (на [[Круша (планина)|Круша планина]]) и [[Битка при Кукуш|при Кукуш]].<ref>{{Харв|Христов|1922|loc=74, 77- – 83}}</ref> На 23 юни дясното и&#768; крило (3-та [[Трета пехотна балканска дивизия|балканска]] и 2-ра [[Шеста пехотна бдинска дивизия|бдинска]] [[Бригада|бригада]]) търпи [[Битка при Дойран (1913)|поражение при Дойран]].<ref>{{Харв|Христов|1922|loc=83- – 85}}</ref> Българите отстъпват през [[Беласица]] и [[Струма]]. Преследващите ги гърци пресичат (26- – 27 юни) линията [[Струмица]]—[[Петрич]], по която преминават основните комуникации на българските войски, сражаващи се срещу сърбите.<ref>{{Харв|Христов|1922|loc=89- – 92}}</ref> Четвърта армия успява да се изтегли своевременно към [[Калиманци (Община Виница)|Калиманското]] плато, но оставя в сръбски ръце Кочани, [[Щип]], [[Радовиш]] и ред други градове.<ref>{{Харв|Ратковић|1972|loc=284- – 287}};{{Br}}{{Харв|Дървингов|1925|loc=656- – 657, 664- – 665}}</ref>

Първа и Трета българска армия влизат в бой на 22 юни. Правителството дава съгласието си за това след като сръбски войски нарушават старата българска граница при [[Кюстендил]]. В операция за овладяване на [[Пирот]]ския укрепен лагер [[Пета пехотна дунавска дивизия|5-та]] и [[Девета пехотна плевенска дивизия|9-та пехотна дивизия]] преминават [[Стара планина]] през Кадъбоазкия и Светиниколския проход. На 24 юни е завладян Княжевац. В същото време Царибродската група ([[Тринадесета пехотна дивизия|13-та пехотна дивизия]] и 1-ва [[Първа пехотна софийска дивизия|софийска]] бригада от състава на Трета армия) настъпва по реките [[Нишава]] и [[Ерма]] и овладява височините на югоизточните подстъпи на Пирот. [[Трънски отряд (1913)|Трънската група]] атакува (24 юни) хребета [[Букова глава]] в опит да си пробие път към [[Враня (град)|Враня]] и да прекъсне железницата между Стара Сърбия и Македония.<ref>{{Харв|Марков|1991|loc=95, 97, 101- – 102}};{{Br}}{{Харв|Христов|1922|loc=164- – 168, 172- – 175, 180- – 184}}</ref> Също на 24 юни части от Пета армия разбиват сръбската Дунавска (II) дивизия при връх Китка и заплашват да се спуснат в долината на [[Пчиня]] към [[Скопие]].<ref>{{Харв|Христов|1922|loc=152- – 156}}</ref>

Обезпокоено от тези български операции, сръбското главно командване прекратява офанзивата си на Брегалница и прехвърля значителни войски за прикриване на направленията към Скопие и Враня.<ref>{{Харв|Христов|1922|loc=133- – 134}};{{Br}}{{Харв|Гинчев|1963|loc=138}}</ref> Българското настъпление спира преди това, поради румънската заплаха от север и необходимостта от подкрепления срещу гърците в поречието на Струма.<ref>{{Харв|Марков|1991|loc=123, 128, 144}};{{Br}}{{Харв|Христов|1922|loc=185- – 187}}</ref>

Пети румънски корпус преминава границата в [[Добруджа]] на 28 юни.<ref>{{Харв|Енциклопедия „България“|1984|loc=181}}</ref> Българското правителство се обръща за помощ към [[Антанта]]та, но руската дипломация не успява да спре румънското настъпление, а Франция го подкрепя. Румъния настоява България да се откаже от [[Южна Добруджа]] и, след като това не става, на 1 юли скъсва двустранните дипломатически връзки. Румънските войски преминават линията [[Тутракан]]—[[Балчик]] и напредват към [[Шумен]] и [[Варна]].<ref>{{Харв|Марков|1991|loc=122- – 123, 127, 129}}</ref>

Главната румънска армия започва прекосяването на [[Дунав]] на 2 юли при [[Бекет (Румъния)|Бекет]] и [[Гиген]]. Първа конна дивизия се насочва на запад, в тила на Първа българска армия при [[Белоградчик]]. Съгласно заповед на своето правителство, българските погранични части не оказват съпротива, а повечето войски са оттеглени от Северозападна България.<ref>{{Харв|Дървингов|1925|loc=677- – 679}}</ref> До престрелки и боеве се стига при [[Портитовци]] и [[Бойчиновци]], след като румънска кавалерия се опитва да прекъсне железопътната линия от [[Брусарци]] за [[Мездра]].<ref>{{Харв|Марков|1991|loc=144}}</ref> При град [[Михайловград|Фердинанд]] румънците пленяват разбунтували се части от 9^-та пехотна дивизия, а на 6 юли в района на [[Чупрене]] се срещат със сръбските войски, навлезли в българска територия от запад.<ref>{{Харв|Дървингов|1925|loc=682, 684- – 685}}</ref>

Румънското нахлуване през Дунав заставя кабинета Радославов да търси примирие със сърби и гърци. Български пратеници са допуснати в Ниш на 8 юли, но съюзниците отказват да преговарят с тях.<ref>{{Харв|Марков|1991|loc=145- – 146, 153}}</ref> Четири дни по-рано (4 юли) в Скопие [[Никола Пашич|Пашич]] и [[Елефтериос Венизелос|Венизелос]] се договарят да продължат бойните действия, докато България се съгласи на [[прелиминарен договор|прелиминарен мирен договор]], който ще осигури допълнителни териториални придобивки на съюзниците в Македония.<ref>{{Харв|Марков|1991|loc=139}}</ref> В очакване, че българските войски ще се оттеглят на север, за да бранят София от румънците, генералните щабове на сръбската и гръцката армия се договарят за общо настъпление към [[Царево село]] и [[Благоевград|Горна Джумая]].<ref>{{Харв|Христов|1922|loc=135}}</ref>

След известни колебания, българското командване се отказва от плана за отстъпление към [[Конявска планина|Конявската планина]] и решава да задържи сърбите, които настъпват от запад в обхват на Осоговската планина, и гърците, напредващи на север по долината на Струма.<ref>{{Харв|Марков|1991|loc=136, 142- – 143}}</ref> На гръцкия фронт са прехвърлени (началото на юли) части от Първа и Трета армия. Главните сили на Трета българска армия заемат за отбрана [[Сливница|Сливнишката]] позиция, с което прикриват столицата от сръбско нападение, а левият и&#768; фланг, усилен с 5-та пехотна дивизия, подготвя втори опит за пробив към [[Българска Морава]] през [[Власина]] и [[Сурдулица]].<ref>{{Харв|Марков|1991|loc=123- – 124, 142- – 143}};{{Br}}{{Харв|Христов|1922|loc=169, 187}};{{Br}}{{Харв|Дървингов|1925|loc=696}}</ref>

На 4 юли Трета сръбска армия настъпва към Царево село, но е спряна пред [[Калиманци (Община Виница)|Калиманци]] и [[Голак (планина)|Голак планина]]. [[Битка при Калиманци|Калиманското сражение]] завършва (11 юли) с победа на българите.<ref>{{Харв|Христов|1922|loc=135- – 141}};{{Br}}{{Харв|Дървингов|1925|loc=681- – 684, 686- – 688, 700- – 703}}</ref> В боя за връх [[Голеш (връх)|Голеш]] (7- – 8 юли) е разбита и офанзивата на Първа сръбска армия в направление към Кюстендил.<ref>{{Харв|Христов|1922|loc=159- – 160}}</ref> Опитите за настъпление от българска страна, като операциите на [[Трънски отряд (1913)|Трънския отряд]] между 6 и 14 юли към Власина и Враня, също са безуспешни.<ref>{{Харв|Марков|1991|loc=151, 166, 170- – 171}};{{Br}}{{Харв|Христов|1922|loc=169- – 171}}</ref> Изтеглянето на Първа армия в началото на юли позволява на сръбската Тимошка групировка да окупира заедно с румънците цяла Северозападна България без град [[Видин]], който [[Обсада на Видин (1913)|е обсаден]] от 12 до 18 юли.<ref>{{Харв|Христов|1922|loc=189- – 195}}</ref>

==== Битка при Кресна ====

След завземането на [[Струмица]], [[Рупелски пролом|Рупелския пролом]] и [[Драма (град)|Драма]] в последните дни на юни, гръцките войски се прегрупират и на 5 юли подновяват настъплението си в направления към [[Царево село]] и [[Благоевград|Горна Джумая]]. През следващите дни те изтласкват ариергардните български части от [[Малешевска планина|Малешевската планина]], овладяват долината на [[Места]], [[Кресненски пролом|Кресненския пролом]] (11 юли) и [[Предела]].<ref>{{Харв|Христов|1922|loc=97- – 104}}</ref>

Въпреки поканата на румънското правителство за мирна конференция в [[Букурещ]], на която българите откликват, гръцкият крал [[Константинос I|Константин I]] не спира настъплението. На 13 юли гърците завземат [[Симитли]].<ref>{{Харв|Марков|1991|loc=166, 169- – 170}}</ref> На 14 юли гръцката флота стоварва десант в [[Дедеагач]]. Българските военни и цивилни власти се изтеглят от [[Западна Тракия]] непосредствено преди това.<ref>{{Харв|Христов|1922|loc=105}}</ref>

На 14- – 15 юли българите (части от Четвърта армия, усилената Втора армия и [[Западнородопски отряд|Западнородопският отряд]]) започват [[Битка за Кресненския пролом|Кресненската операция]]. Те нанасят удари по гръцките флангове при [[Беяз тепе]] (над [[Пехчево |Пехчево]]) и [[Мехомия]] и заплашват с обкръжение противника, проникнал на север от [[Кресна]]. Гръцкото командване организира (17 юли) контраудари в застрашените направления, но въпреки това Константин I иска спиране на бойните действия. Примирието е договорено в Букурещ и влиза в сила на 18 юли.<ref>{{Харв|Марков|1991|loc=171- – 172, 175- – 179}}</ref>

Без да обявяват формално война, на 6 юли османците прекосяват граничната линия [[Мидия - Енос|Мидия — – Енос]] и още на същия ден превземат без съпротива [[Люлебургас]], [[Виза]] и [[Бунархисар]]. Чаталджанската армия настъпва в три колони – дясната (генерал Ахмед Абук паша) през [[Виза]] за [[Лозенград]], централната (Хасан Изет паша) и южната (Хуршид паша) през [[Люлебургас]] за [[Одрин]]. Към Одрин настъпва (през [[Хайраболу|Хайробол]] и [[Узункюпрю]]) и една колона от Галиполската армия.<ref name="ginch175-176"/> България, която разполага с твърде малко редовни войски в района, се обръща към Великите сили с молба да гарантират спазването на Лондонския договор, но без успех.<ref>{{Харв|Тошев|1931|loc=438- – 440}}</ref> Разположеният в Одринско [[Южен отряд (1913)|Южен отряд]] получава заповед да се оттегли. На 7 юли османците завземат [[Димотика]], ден след това и Лозенград, а на 10 юли авангардът им влиза в Одрин. Българският гарнизон се оттегля с ариергардни боеве при [[Мустафа паша]] и [[Любимец]].<ref name="ginch175-176"/>

Въпреки че с това предварително обявените цели на похода са изпълнени, на 11 юли турските войски преминават българската граница от 1912 г., опожаряват редица села и прогонват местното население на север.<ref name="ginch175-176">{{Харв|Гинчев|1963|loc=175- – 176}}</ref> Българското командване започва да прехвърля войски в Тракия и на 20 юли, с нарастване на съпротивата, турското напредване е преустановено.<ref>{{Харв|Erickson|2003|loc=327}}</ref> В началото на август, под натиск от Русия и Великобритания, цариградското правителство изтегля войските си зад старите български граници.<ref>{{Харв|Boeckh|1996|loc=76}}</ref>

Мирният договор на България с бившите и&#768; съюзници и Румъния е сключен в Букурещ на [[28 юли]] [[1913]] година след преговори, които продължават десет дни. С договора България отстъпва на Румъния [[Южна Добруджа]]. Новата българо-сръбска граница е прокарана по вододела между [[Вардар]] и [[Струма]], а българо-гръцката – по [[Беласица]] и [[Места]].<ref>Георгиев, В., Трифонов, Ст. История на българите 1878- – 1944 в документи. Том II. Издателство „Просвета“, София 1996, ISBN 954-01-0756-3, стр. 216- – 217</ref>

С [[Цариградски договор|Цариградския договор]] от 16 (29) септември [[1913]] България си запазва [[Беломорска Тракия]], но оставя [[Одрин]], [[Лозенград]], [[Бунархисар]] и [[Люлебургас]] в Османската империя.<ref>Георгиев, В., Трифонов, Ст. История на българите 1878- – 1944 в документи. Том II. Издателство „Просвета“, София 1996, ISBN 954-01-0756-3, стр. 219- – 220</ref>

Съществени промени претърпява и етническата карта на преразпределените територии. Стотици хиляди местни жители, оказали се част от етнически и религиозни малцинства в новите политически граници, са подложени на физически и икономически натиск от мнозинството и търсят убежище в своите национални държави.<ref name="konto38">Kontogiorgi, E. ''Population Exchange in Greek Macedonia. The Rural Settlement of Refugees 1922- – 1930''. Oxford University Press, 2006. ISBN 0199278962, стр. 38- – 39</ref>

По време на [[битка при Кукуш|битката при Кукуш]] около 15&nbsp;000 българи от района се изселват на север с отстъпващите български войски.<ref name="konto38"/> След войната от 1913 г. България приема общо четвърт милион изселници. Един милион българи остават под чужда власт.<ref>Трифонов, Стайко. История на България 1878- – 1944. София, „БУЛВЕСТ 2000“, 1994. ISBN 954-18-0010-6, стр. 125</ref> Българската историография определя тези последици като „[[Първа национална катастрофа]]“<ref>Енциклопедия „България“, Том 5, Издателство на БАН, София 1986, стр. 590;{{Br}}Лалков, М. История на България (681- – 1960). Том 2, „Аргес“, София 1995, стр. 295- – 296</ref>.

Българите от Източна Тракия повече не се завръщат по родните си места. На тяхно място идват десетки хиляди турци, напуснали новите български владения в Беломорието по клауза на Цариградския договор и [[Одринско съглашение|Одринското съглашение]] от ноември 1913 г.<ref name="konto38"/><ref>Георгиев, В., Трифонов, Ст. История на българите 1878- – 1944 в документи. Том II. Издателство „Просвета“, София 1996, ISBN 954-01-0756-3, стр. 222;{{Br}}{{Харв|Трифонов|1992|loc=[http://www.promacedonia.org/giliev/st/st_3_1.html#Odrinsko_syglashenie 168- – 169], [http://www.promacedonia.org/giliev/st/st_3_1.html#Angorski_dogovor 181]}}</ref> В началото на 1914 г., заради гръцко-турския конфликт вследствие на нерешения статут на егейските острови, от Източна Тракия в Гърция са изселени 115&nbsp;000 души. 70&nbsp;000 гърци напускат Западна Тракия, за да се заселят в Македония под гръцка власт, а още 10&nbsp;000 се изселват от онези части от Македония, които са присъединени към Сърбия и България.<ref name="konto38"/>

С избухването на Междусъюзническата война сръбските власти засилват преследването срещу хората с изявено българско самосъзнание във Вардарска Македония. Българските митрополити на Скопие, Охрид, Битоля и Дебър са прогонени, а техните сънародници, които остават в областта, са подложени на масови арести и репресии с участието на четническата организация „[[Черна ръка]]“.<ref>{{Харв|Гоцев|1981|loc=110- – 113}}</ref> Във въоръжения отпор срещу режима се включва и местното албанско население. В съюз с ВМОРО, през септември 1913 г. то вдига масовото [[Охридско-Дебърско въстание]], потушено с голяма жестокост от сръбската армия и четници.<ref>{{Харв|Гоцев|1981|loc=123- – 128}}</ref> Въоръжената съпротива продължава и след избухването на Първата световна война (1914 г.), с участието и на турски чети.<ref>{{Харв|Гоцев|1981|loc=144- – 146}}</ref>

От войните през 1912- – 1913 г. е наследен значителен бюджетен дефицит, произтичащ от кредитите за въоръжаване, издръжката на бежанци и вдовици, преустройството на администрацията в присъединените земи и други извънредни разходи. За да го покрият, балканските държави са принудени да заложат съществена част от приходите си срещу помощ от чуждестранни банки. Гърция и Сърбия си осигуряват по този начин крупни заеми от Франция в началото на 1914 г. В средата на същата година България договаря да получи 500 милиона франка от германската банка „[[Дисконто-Гезелшафт]]“.<ref>{{Харв|Boeckh|1996|loc=117, 131, 175, 205}}</ref>

След разпадането на [[Балкански съюз|Балканския съюз]] бившите му членове се ориентират към различните враждуващи коалиции в Европа. В стремежа си към ревизия на [[Букурещки договор (1913)|Букурещкия договор]], България търси подкрепата на Австро-Унгария и Османската империя.<ref name="stavr541">{{Харв|Stavrianos|2008|loc=541- – 542}}</ref><ref>{{Харв|Трифонов|1992|loc=[http://www.promacedonia.org/giliev/st/st_2_1.html стр. 66- – 67]}}</ref> Конфликтът между Сърбия и Австро-Унгария заради [[анексия на Босна и Херцеговина|анексията на Босна и Херцеговина]] се изостря с подема на сръбския национализъм след победите над османци и българи. Белград заздравява връзките си с [[Антанта]]та чрез финансовата помощ от Франция и оръжейни сделки с Русия.<ref>{{Харв|Boeckh|1996|loc=130- – 132}}</ref> Отношенията между Гърция и Османската империя остават лоши заради спора за егейските острови.<ref name="stavr541"/>

* {{cite book | last = Атанасов | first = Щ. и др | coauthors = | year = 1959 | title = Българското военно изкуство през капитализма | publisher = Държавно военно издателство при МНО | location = София | pages = | isbn = }}

* {{cite book | last = ГинчевВълканов | first = Г. и др | coauthors =Вълкан | year = 19632000 | title = МеждусъюзническатаМорска войнаистория 1913на гБългария | publisher = Държавно Военно Издателство„Албатрос“ | location = София | pages = | isbn = 954-751-008-8}}

* {{cite book | last = ГоцевГинчев | first = ДГ. |и coauthors =др | year = 19811963 | title = Национално-освободителнатаМеждусъюзническата борбавойна в1913 Македония (1912-1915)г | publisher = ИздателствоДържавно наВоенно БАНИздателство | location = София | pages = | isbn = |url= |accessdate=}}

* {{cite book | last = ДимитровГоцев | first = Стр. | coauthors = Кръстю МанчевД | year = 19991981 | title = ИсторияНационално-освободителната наборба Балканскитев народи.Македония том(1912 – 21915) | publisher = ПарадигмаИздателство на БАН | location = София | pages = | isbn = 954-9536-19-X}}

* {{cite book | last = Димитров | first = Стр. | coauthors = Кръстю Манчев | year = 1999 | title = История на Балканските народи. том 2 | publisher = Парадигма | location = София | isbn = 954-9536-19-X}}
* [[Карнегиева анкета|Доклад на международната комисия за разследване на причините и провеждането на Балканските войни]]. {{cite book | last = Карнегиева анкета| first = | coauthors = | year = 1995 | title = Издадена в: Другите балкански войни | publisher = Фондация „Свободна и демократична България“ ([http://www.kroraina.com/knigi/karnegi/index.html електронно издание в „Книги за Македония“]) | location = София | pages = | isbn = |url = |accessdate=02.12.2010}}

* {{cite book | last = Дървингов| first = П | coauthors = | year = 1925 | title = История на Македоно-одринското опълчение. Том 2 | publisher = Печатница „Нов живот“ | location = София | pages = | isbn = }}

* {{cite book | last = Енциклопедия „България“ | first = Том I |title= |authorlink= |coauthors= | year=1978 |publisher=Издателство на БАН |location=София |isbn= |pages= |url= |accessdate=}}

* {{cite book | last = Енциклопедия „България“ | first = Том IV |title= |authorlink= |coauthors= | year=1984 |publisher=Издателство на БАН |location=София |isbn= |pages= |url= |accessdate=}}

* {{cite book | last = Иванов| first = Н | coauthors = | year = 1925 | title = Балканската война 1912- – 1913 г. II: Действия на II армия срещу съюзниците през 1913 г. | publisher = Печатница на Армейския военноиздателски фонд | location = София | pages = | isbn = }}

* {{cite book | last = История на българите, Том IV| first = | coauthors = | year = 2003 | title = Българската дипломация от Древността до наши дни (колектив)| publisher = ИК „Труд“ | location = София | pages = | isbn = 954-621-213-X}}

* {{cite book | last = Крапчански | first = В | coauthors = Д. Възелов, Г. Христов, И. Скачоков | year = 1961 | title = Кратък обзор на бойния състав, организацията, попълването и мобилизацията на българската армия от 1878 до 1944 г. | publisher = Държавно военно издателство | location = София | pages = | isbn = }}

* {{cite book | last = Лалков | first = М | coauthors = | year = 1992 | title = Българската външна политика (1878- – 1944) между екзалтацията и погрома (в: Нови очерци по българска история 1878- – 1948) | publisher = ИК ВЕК 22 | location = София | pages = | isbn = 954-416-024-8}}

* {{cite book | last = Марков| first = Г | coauthors = | year = 1989 | title = България в Балканския съюз срещу Османската империя, 1912–19131912 – 1913 г | publisher = Наука и изкуство | location = София | pages = | isbn = |url = http://www.kroraina.com/knigi/gm_bw1/ |accessdate=25.03.2010}}

* {{cite book | last = Марков| first = Г | coauthors = | year = 1991 | title = Българското крушение 1913 | publisher = Издателство на [[БАН]] | location = София | pages = | isbn = }}

* {{cite book | last = Марков| first = Г | coauthors = | year = 2003 | title = Поуки от Балканските войни 1912- – 1913 г. (Военноисторически сборник, 2003, бр. 1)| publisher = Военно издателство | location = София | pages = | isbn = |url=http://www.vi-books.com/vis/vis3/9_poukite.htm |accessdate=30.04.2010}}

* ''Национално-освободителното движение на македонските и тракийските българи 1878- – 1944'', Македонски научен институт, София 1997, ISBN 954-8187-32-9, том III

* {{cite book | last = Стателова| first = Е | coauthors = Р. Попов, В. Танкова.| year = 1994 | title = История на българската дипломация 1879- – 1913 | publisher = Фондация „Отворено общество“| location = София | pages = | isbn = 954-520-038-3}}

* {{cite book | last = Тошев | first = А | coauthors = | year = 1931 | title = Балканските войни. Том 2 |volume= | publisher = Книгоиздателство „Хр. Г. Данов“ | location = Пловдив—София | pages = | isbn = }}

* Трифонов, Ст. Добруджанският въпрос, 1878- – 1944 (в: Нови очерци по българска история 1878- – 1948. ИК „ВЕК 22“, София 1992, ISBN 954-416-024-8}}

* {{cite book | last = Трифонов | first = Ст |title= Тракия. Административна уредба, политически и стопански живот, 1912- – 1915|authorlink= |coauthors= | year= 1992 |publisher= Тракийска фондация „Капитан Петко войвода” |location= |isbn= |pages=войвода“ |url=http://www.promacedonia.org/giliev/st/index.html |accessdate=18.10.2010}}

* {{cite book | last = Филипов | first = И. и др. | coauthors = | year = 1941 | title = Войната между България и другите балкански държави през 1913 г. Том 1 |volume= | publisher = Държавна печатница | location = София | pages = | isbn = }}

* {{cite book | last = Христов | first = А | coauthors = | year = 1922 | title = Исторически преглед на войната на България срещу всички балкански държави – 1913 г |volume= | publisher = Печатница на Армейския Военноиздателски фонд | location = София | pages = | isbn = }}

* {{cite book | last = Ратковић | first = Б | coauthors = Ђуришић, М.; Скоко, С. | year = 1972 | title = Србија и Црна Гора у Балканским ратовима |volume= | publisher = Београдски издавачко-графички завод | location = Београд | pages = | isbn = }}

* {{cite book | last = Скоко| first = С | coauthors = | year = 1985 | title = Војвода Радомир Путник |volume= 1 | publisher = Београдски издавачко-графички завод | location = Београд | pages = | isbn = }}

* {{cite book | last = Ћоровић | first = Вл | coauthors = | year = 2001 | title = [http://www.rastko.rs/rastko-bl/istorija/corovic/istorija/index.html ''Историја српског народа.''] |volume= | publisher = Интернет издање. Јанус | location = Београд | pages = | isbn = }}

* {{cite book | last = Boeckh | first = K |title= Von den Balkankriegen zum Ersten Weltkrieg: Kleinstaatenpolitik und ethnische Selbstbestimmung auf dem Balkan |authorlink= |coauthors= | year= 1996 |publisher= Oldenbourg Wissenschaftsverlag |location= |isbn= 3486561731|pages= |url= |accessdate=}}

* {{cite book | last = Erickson | first = E| coauthors = | year = 2003| title = Defeat in Detail: The Ottoman Army in the Balkans, 1912- – 1913| publisher = Greenwood Publishing Group| location = | pages = | isbn = 0275978885}}

* {{cite book | last = Hall | first = R | coauthors = | year = 2000 | title = The Balkan Wars 1912- – 1913. Prelude to the First World War |volume= | publisher = Routledge | location = London and New York | pages = | isbn = 0-415-22946-4}}

* Hellenic Army Operations during the Balkan Wars, стр. 99- – 111, в: {{cite book | last = Király | first = Bela | coauthors = | year = 1987 | title = East Central European Society and the Balkan Wars |volume= | publisher = | location = New York | pages = | isbn = }}

* {{cite book | last = Jelavich | first = B | coauthors = | year = 1986 | title = The establishment of the Balkan national states, 1804- – 1920 | publisher = University of Washington Press | location = | pages = | isbn = 0295964138}}

* {{cite book | last = Llewellyn-Smith | first = M | coauthors = | year = 2008 | title = Venizelos' Diplomacy, 1910- – 1923: From Balkan Alliance to Greek-Turkish Settlement (в: Kitromilides, Paschalis. Eleftherios Venizelos: The Trials of Statesmanship) | publisher = Edinburgh University Press | location = | pages = | isbn = 0748633642}}

* {{cite book | last = Stavrianos | first = L| coauthors = | year = 2008| title =The Balkans since 1453 | publisher = C. Hurst & Co. Publishers| location = | pages = | isbn = 1-85065-550-2}}