Църква на съединените с Рим българи: Разлика между версии

| произлязла от =

| основана =

| статут =

| богослужебен език = [[български език|български]]

'''Църквата на съединените с Рим българи'''<ref>{{cite book |title= КaтолическaтaКатолическата църквaцърква и бългaритебългарите |last= Елдъров|first= Светлозaр |authorlink= |coauthors=Светлозар |year= 24 февруaрифевруари 1999 г. |publisher= вестник „Македония“, брой 8|location= |isbn= |pages= |url= http://www.promacedonia.org/v_mak/1999/mak8_1_9.html|accessdate= 2015-10-21}}</ref> или '''Съединена българска църква''' или '''Българската униатска църква''' е ''[[sui juris]]'' [[поместна църква]] с [[източен обряд]], в пълна [[Източнокатолически църкви|уния]] с [[Римокатолическа църква|Римокатолическата църква]]. Църквата има една епархия - – [[Софийска апостолическа екзархия|Софийската апостолическа екзархия]], която покрива цялата територия на България.

{{цитат|Униатството е плод на борбата на българския народ през ХIХ в. за самостоятелна църква, национална йерархия и културна еманципация от елинизма.<ref name="Елдъров 54">{{cite book |title= Католиците в България (1878–19891878 – 1989). Историческо изследване |last=Елдъров |first=Светлозар |authorlink= Светлозар Елдъров |coauthors= |year=2002 |publisher=Международен център по проблемите на малцинствата и културните взаимодействия |location=София |isbn= |pages= 54 |url= http://www.bulgari-istoria-2010.com/booksBG/S_Elderov_Katolicite_v_BG.pdf|accessdate=2015-10-22}}</ref>}}

В развитието на процесите на духовна и политическата еманципация на българите през XIX век в пределите на Османската империя, група деятели за църковна независимост и отделяне от юрисдикцията на Цариградската патриаршия стигнат до идеята за [[уния]] с Рим. Униатското движение възниква в резултат на засилването на католическата пропаганда след загубата на Русия в [[Кримската война]]. Франция и Англия в стремежа си да отслабят руското влияние на Балканите, изпращат множество католически и протестантски мисионери, които разгръщат силна агитация за откъсване на българите от [[православие]]то. Отоманското правителство, заинтересовано от разрушаването на верското единство на българите и за да нанесе удар на руското влияние, поддържа униатското движение. С една нота още през 1849 г. френското правителство предложило на Високата порта да отдели българската църква в самостоятелна патриаршия. По същото време френският посланик в Цариград дори поискал от султана да освободи заточените български религиозни водачи [[Неофит Бозвели]] и [[Иларион Макариополски]]. Под френско внушение през 1854- – 1856 г. в Цариград се сформира кръг от българи начело с [[Драган Цанков]], който поема пътя на униатството. През 1855 г. Цанков тайно приема католицизма и с помощта на френското посолство открива печатница си в лазаристкия колеж „[[Истанбулски френски колеж „Сен Беноа“|Сен Беноа]]“ (Свети Бенедикт) в [[Цариград]]. През 1859 г. Драган Цанков започва да списва в Цариград вестник „[[България (1859 - 1863)|България]]“, чрез който проповядва своите идеи за разрешаване на българския църковен въпрос по пътя на униатството.

На свикания по нареждане на [[Високата порта]] през 1858- – 1860 г. в Цариград Патриаршески събор, гръцкият клир отказва да приеме умерените църковни искания на българите и всички възможности за разбирателство пропадат.

През 1859 година и българите в [[Кукуш]] първи [[Кукушка уния|правят опит да се обявяват за униати]]. Така се стига до 30 декември 1860 г., когато стотина съмишленици начело с Драган Цанков се представили пред папския представител в [[Цариград]] и му връчили молба, подписана от множество българи, търсещи апостолическо покровителство. В резултат е подписан акт за присъединение към Рим, в който се формулират двете основни български искания - – самостоятелна църковна йерархия и училища. Към тях било и изричното настояване за запазване непокътнат съществуващия източен църковен обред. Това довежда до признаването на българите от Светия престол и Високата порта за отделна религиозно-народностна общност в рамките на Османската империя. След няколко месеца, на 2 април 1861 г. в [[Сикстинската капела]] в Рим, архимандрит [[Йосиф Соколски]] е ръкоположен за архиепископ и глава на Католическата църква от източен обред на българите лично от папа [[Пий IX]] в присъствието на висши духовници, влиятелни политически фигури, дипломатически представители и делегация на присъединените към Рим българи. На 14 април делегацията се завърнала в Цариград. На 23 април, Великден, архиепископ Соколски извършил тържествено владишко богослужение. На 1 юни 1861 г. султан [[Абдул Меджид]] издал [[Берат (султан)|берат]], с който Йосиф Соколски се признавал за духовен глава (''милет баши'') на „българите, които се съединиха с Рим“. Създаден е [[Български апостолически викариат]] ({{lang-la|Apostolicus Vicariatus Bulgarorum}}), който съществува до 1883 година.

Много скоро на нововъздигнатата църква бил нанесен силен удар с отвличането на нейния духовен предводител, архиепископ Соколски, в Русия. Руската дипломация е силно обезпокоена от унията, като вижда в нея заплаха за влиянието на Русия върху върху българското население в Османската империя. Руският посланик в Цариград княз [[Алексей Лобанов-Ростовски|Лобанов]] решава да отвлече архиепископ Йосиф Соколски от Цариград. Това става със съдействието на [[Найден Геров]] и [[Петко Р. Славейков]]. Той е подмамен на руски кораб, с който е откаран в Одеса (6 юни 1861 г.), откъдето отправя послание до българите униати да се върнат към Православието.<ref>[http://books.google.bg/books?id=hnzDyhp70HUC&pg=PA593&lpg=PA593&dq=%D0%B9%D0%BE%D1%81%D0%B8%D1%84йосиф+%D1%81%D0%BE%D0%BA%D0%BE%D0%BB%D1%81%D0%BA%D0%B8соколски+%D0%BE%D1%82%D0%B2%D0%BB%D0%B8%D1%87%D0%B0%D1%82отвличат&source=bl&ots=Z3yxSUjcQX&sig=8ZS8ucUVcNd18CN8wvMAqIedSCw&hl=bg&redir_esc=y#v=onepage&q=йосиф%D0%B9%D0%BE%D1%81%D0%B8%D1%84%20%D1%81%D0%BE%D0%BA%D0%BE%D0%BB%D1%81%D0%BA%D0%B820соколски%20&f=false История на българите: В 8 тома. Късно средновековие и Възраждане, Том 2 от История на българите, Емил Александров, ISBN 954621213X, 9789546212139, автор Георги Бакалов, редактор Георги Марков , издател TRUD Publishers, 2004, ISBN 9545284676, стр. 593- – 594.]</ref> При тази ситуация Драган Цанков също се отказва от унията.

След учредяването на [[Българска екзархия|Българската екзархия]] в 1871 година, борбата с гръцкото църковно влияние се пренася в смесените епархии в Македония и Тракия. В началото на 1874 г. смоленският епископ [[Нил Изворов]] е изпратен в [[Солун]] като солунски български митрополит, но без необходимия берат. Това предизвиква протестите на Високата порта, която настоява за отзоваването му. Екзархията, подложена на силен дипломатически натиск, се съгласява, но Нил отказва да се подчини. Съгласието да се отзове епископ Нил обратно в Цариград е прието в Македония като знак за екзархийско-патриаршеското споразумение. Това кара шест общини - – [[Солунска българска община|Солунската]], [[Дойранска българска община|Дойранската]], [[Воденска българска община|Воденската]], [[Кукушка българска община|Кукушката]], [[Струмишка българска община|Струмишката]] и [[Беровска българска община|Малешевската]], да протестират. Три от тях (Солунската, Воденската и Кукушката) искат от Екзархията върху пределите им да бъде учредена нова самостоятелна епархия с център Кукуш, а епископ Нил да стане неин митрополит. След получения отказ от страна на Екзархията, общините се обръщат към английския консул, за да бъдат приети в Англиканската църква начело със своя епископ. След отказа на англичаните, те се обръщат към главата на българската униатска църква епископ Рафаил Попов, който отговаря положително на тяхното питане за възможно присъединяване към Рим. Това става след преговори с Изворов и след писменотото му заявление за готовност за присъединяването му към унията.

На 23 февруари 1876 г. епископ Рафаил Попов внезапно умира. За негов е избран Нил Изворов. На 5 септември 1876 г. с декрет от Светия престол той е назначен за епископ на съединените българи. На 21 септември 1876 г. е официално въведен в чин епископ на Българската униатска църква. През ноември Високата порта издала нужния берат, официално признаващ правата му на духовен предстоятел на съединените българи.

== Униатство в Македония и Тракия (1879 - – 1912) ==

След [[Берлински договор|Берлинския договор]] от 1879 година, българите униати остават предимно в границите на Османската империя. Ръководството на духовните дела от един център вече било неефективно и през 1883 г. Македония и Тракия са разделени на две отделни в административното си управление епархии и с отделен епископ. За архиепископ със седалище в Цариград и администратор на съединените българи е назначен наследилият епископския престол на Рафаил Попов, [[Нил Изворов]]. За апостолически викарий на [[Тракийски български апостолически викариат|Тракийския викариат]] с център Одрин е назначен титулярният херсонски епископ [[Михаил Петков]], а за викарий на [[Македонски български апостолически викариат|Македонския]] с център Солун - – титулярният саталски епископ [[Лазар Младенов]]. Назначените епископи на Тракия и Македония са първите католически владици с богословско образование и възпитание, добито в католически висши богословски училища и университети.

За приемник на Лазар Младенов е определен [[Епифаний Шанов]], който е посветен в епископски сан на 23 юли 1895 г. с титлата ливийски. Временно представителната роля за съединените с Рим българи пред отоманските власти била поддържана от отец [[Никифор Дончев]], дългогодишен енорист при българската църква „Света Троица" в [[Галата (Истанбул)|Галата]], Цариград. Високата порта обаче настоявала за нарочно постоянно лице и по тази причина длъжността била поверена на мирския свещеник от Одринската епархия [[Михаил Миров]]. През 1907 г. отец Михаил Миров бил посветен в епископски сан и въздигнат в архиепископски чин, и същевременно бил назначен за глава на съединените с Рим българи със седалище в [[Цариград]]. От тази дата започнало краткото време на третата Българска източна католическа архиепископия, свършила съществуването си през войните от 1912- – 1918 г.

През втората половина на 1913 г. се ражда и развива поредният униатски опит на българска почва. Въпросът за църковното единение със Светия Престол и Католическата църква е поставен пред екзарх [[Йосиф I Български]] в Цариград от архиепископ Михаил Миров. Срещата се осъществява на 13 юни 1913 г., в самото навечерие на [[Междусъюзническата война]]. Двамата духовни водачи обсъждат положението на българите в Македония и нерадостните перспективи, които вещае сръбската и гръцката окупация. По този повод архиепископ Миров изказва увереност, че сънародниците, които останат извън пределите на българската държава, ще могат да намерят в унията средство за национално самосъхранение срещу неизбежните опити за денационализация.

След Междусъюзническата война, повече от 10,000 източни католици от Македония и Тракия се изселват в България. Рухнало изцяло католическото учебно дело сред българите в Турция - – закрити са двете униатски гимназии [[Солунска българска семинария|Солунската българска семинария]] и [[Одринска българска католическа гимназия|Одринската гимназия]], закрити са милосърдните заведения, прогонени са сестрите [[евхаристинки]].

Архиепископ Миров остава в Цариград с надежди оттам да упражнява юрисдикцията си на духовен глава на българите източнокатолици, вече разделени в четири държави. До 1916 г. епископ Епифаний Шанов остава в епископското си седалище Солун, но в тази година като български владика той е интерниран от гръцките власти първо на остров Наксос и после на остров Трикери, където и остава до 1919 година.

През 1921 г. [[Конгрегация за източните църкви|Конгрегацията за източните църкви]] изпраща в България специален пратеник в помощ за разрешаване на възникналите противоречия в България. Същата година епископ Шанов е освободен от длъжността си епископ на Солунския викариат, а владиката на Тракийския епископ Михаил Петков умира. Временен [[апостолически администратор]] и на двата викариата е архимандрит [[Христофор Кондов]] (1921- – 1924), а проадминистратор - – архимандрит [[Йосафат Козаров]] (1924 - – 1925). Архиепископ Михаил Миров продължава да стои на върха на йерархическата структура на Католическата църква от източен обряд в България, но променените условия след войните все повече и повече обезсмислят представителните му функции в Цариград, и така през 1926 г. е осъществено административното преустройство, с което на практика несъществуващите вече епархии в Турция - – Одринска и Солунска, както и Цариградското представителство, са закрити и е образувана една епархия в пределите на България със седалище в София - – [[Софийска апостолическа екзархия|Софийската апостолическа екзархия]], обхващаща всички български католици от източен обред, живеещи на териториата на България. Верните от бившия Одрински викариат се причисляват към западнообрядния [[Истанбулски апостолически викариат]], верните от Солунския български апостолически викариат - – към източнообрядната [[Атинска апостолическа екзархия]], а източните католици от Вардарска Македония се обособяват като деканат (църковна околия) на западнообрядната [[Скопска епархия (Римокатолическа църква)|Скопска епархия]]. В 2001 година в Република Македония е възстановена източнообрядната [[Македонска апостолическа екзархия]].

* Български апостолически викариат (1860 - – 1883) (''Apostolicus Vicariatus Bulgarorum'')

** Архиепископ [[Йосиф Соколски]] (14 април - – 18 юни 1861)

** Епископ [[Рафаил Попов]] (19 ноември 1865 - – 1876)

* [[Цариградска архиепархия|Цариградска архиепископия]] (1883 - – 1926) (''Archidioecesis Constantinopolitanus Bulgarorum'')

** Епископ [[Нил Изворов]] (1876 - – 1895) (от 1883 - – архиепископ)

** Архиепископ [[Михаил Миров]] (1907 - – 1923)

*** [[Македонски български апостолически викариат]] с център [[Солун]] (1883 - – 1926) (''Apostolicus Vicariatus Macedoniaensis Bulgarorum'')

**** Епископ [[Лазар Младенов]] (1883 - – 1894)

**** Епископ [[Епифаний Шанов]] (1895- – 1921)

**** Архимандрит [[Христофор Кондов]] (1921- – 1924) - – апостолически администратор

**** Архимандрит [[Йосафат Козаров]] (1924- – 1925) - – апостолически проадминистратор

*** [[Тракийски български апостолически викариат]] с център [[Одрин]] (1883 - – 1926) (''Apostolicus Vicariatus Thraciae Bulgarorum'')

**** Епископ [[Михаил Петков]] (1883 - – 1921)

**** Архимандрит [[Христофор Кондов]] (1921 - – 1924) - – апостолически администратор

**** Архимандрит [[Йосафат Козаров]] (1924 - – 1925) - – апостолически проадминистратор

** Епископ [[Кирил Куртев]] (1926 - – 1942)

** Епископ [[Иван Гаруфалов]] (1942 - – 1951)

** Епископ [[Кирил Куртев]] (1951 - – 1971)

** Архиепископ [[Методий Стратиев]] (1971 - – 1995)

== Вижте също така ==

* {{cite book | year = 1968 | title = Принос към униатството в Македония след Освободителната война (1879- – 1895 г.)}}

* Giorgio Eldarov: ''Die Union der Bulgaren mit Rom. Zur Hundertjährigen Gedenkfeier (1860- – 1960)'' в Ostkirchliche Studien, 10, 1961, стр. 3- – 27

== Външни препратки ==