Романтизъм: Разлика между версии

[[Файл:Caspar David Friedrich - Wanderer above the sea of fog.jpg|thumb||300px|"„[[Странник над морето от мъгла]]"“ (1818), [[Каспар Давид Фридрих]]]]

[[Файл:Delacroix - La Mort de Sardanapale (1827).jpg|thumb||300px|"Смъртта„Смъртта на Сарданапал"Сарданапал“ (1827) от [[Йожен Дьолакроа]] взима ориенталната си тема от пиеса на лорд Байрон.]]

[[Файл:Philipp Otto Runge 001.jpg|thumb||300px|"Утро"„Утро“ (1808), [[Филип Ото Рунге]]]]

'''Романтизмът''' е интелектуално движение в живописта, музиката, поезията и въобще в културата и обществото, което се заражда от края на [[XVIII век]] в [[Европа]] и достига своя [[апогей]] в периода 1800 - – 1900  г. От една страна, Романтизмът е реакция на [[Индустриална революция|индустриалната революция]], а от друга, бунт срещу аристократичното общество и политическите норми на [[Просвещение|Просвещението]]то и срещу научното рационализиране на природата и нейните явления. Макар и да е най-силно изразен в изобразителното изкуство, литературата и музиката, Романтизмът оказва голямо влияние и върху образованието, историографията и [[естествени науки|естествените науки]]. Ефектът му върху политиката е комплексен и значим; в най-силните си години, романтизмът се свързва с [[либерализъм]] и радикализъм, които в по-далечен план оказват влияние за зараждането на [[национализъм|национализма]].

Движението утвърждава силните емоции като източник на [[естетика|естетически]] опит и набляга върху емоции като [[страх]], [[ужас]] и страхопочитание - – най-вече това, пред с което се сблъсква човек, когато е изправен пред възвишеността на неопитомената природа и нейните изобразителните способности, които са нови естетични категории. Романтизмът издига [[народно творчество|народното творчество]] и древните обичаи до нещо благородно, прави спонтанността желана черта (като музикалното [[емпромптю]]) и защитатва "естествената"„естествената“ [[епистемология]] на човешкия живот като природно условие под формата на език и обичаи. Той отива отвъд [[Рационализъм|рационалния]] и [[Класицизъм|класическия]] модел, за да издигне възродената култура на средновековието. Така елементи на изобразителното изкуство и повествованието, смятани за средновековни, се възраждат в опит да се избяга от ограниченията на нарастващото население, урбанизацията и индустриализацията и да се насочи погледа към екзотичното, непознатото и към далечните модели на [[Рококо]] и европейските форми на азиатското изкуство. По този начин се цели овладяване на силата на въображението да предвижда и да се освобождава от действителността.

Въпреки че корените на движението са в немските [[Бурни устреми]], които възхваляват интуицията и емоцията над просвещенския рационализъм, идеологиите и събитията от [[Френска революция|Френската революция]] са фона, на която възникват Романтизмът и Контра-просвещението. Пределите на Индустриалната революция също имат своето отражение върху Романтизма, който представлява, до голяма степен, бягство от модерната реалност; и наистина през втората половина на 19-ти век "„[[Реализъм (изкуство)|Реализмът]]"“ се явява противоположност на Романтизма. Романтизмът възхвалява постиженията на това, което смята за героична индивидуалност. Също така, той узаконява личното въображение като критична власт, която позволява свобода от класическите понятия за форми в изкуството. Има силна насоченост към историческа и природна неизбежност в представянето на идеите.

Определянето на Романтизма може да има за своя отправна точка важността на свободното изразяване на чувствата на артиста. Важността, която се поставя върху свободата на чувствата е обобщена от немския художник [[Каспар Давид Фридрих]] с думите "чувството„чувството на артиста е неговият закон"закон“. За [[Уилям Уърдсуърт|Уърдуърт]] поезията трябва да бъде "спонтанен„спонтанен изблик на мощни чувства"чувства“. За да изрази истински тези чувства, съдържанието на изкуството трябва да идва от въображението на артиста, с възможно най-малко "изкуствени"„изкуствени“ правила, които да диктуват от какво трябва да е съставена творбата. [[Самюъл Тейлър Колридж|Колридж]] не е единственият, който вярва, че има природни закони, който уреждат тези въпроси и въображението, или поне това на добрия и креативен артист, свободно и несъзнателно ще последва чрез артистичното вдъхновение. Освен правила, влиянието на други модели от други творби също би ограничило въображението на артиста, което извежда на преден план важността на оригиналността. Концепцията за гения или артиста, който може да създаде негова собствена оригинална творба посредством този процес на "създаване„създаване от нищото"нищото“ е ключът към Романтизма. Така да бъдеш производен от нещо се превръща в най-тежкия грях. Тази идея често е наричана "романтична„романтична оригиналност"оригиналност“.

Въпреки че не е ключово за Романтизма, силната вяра и интерес към важността на природата са толкова широко разпространени, че се превръщат в норма. Този ефект се проявява най-вече, когато артистът е сам и заобиколен от природата. За разлика от [[Просвещение|Просвещението]]то и неговото изключително социално изкуство, Романтизмът не вярва на човешкия свят и смята, че близкия контакт с природата е душевно и морално здравословен. Романтичното изкуство се обръща към публиката си директно и лично чрез това, което е смятано за личния глас на артиста. Така в литературата "много„много от романтичната поезия подканва читателя да смесва образа на протагониста с този на самия поет"поет“.

Според [[Исая Бърлин]], Романтизмът въплъщава "нов„нов и неспокоен дух, който буйно се опитва да взриви старите и сковани форми, енергично се занимава с непрестанно сменящите се състояния на съзнанието, мечтае за неограниченото и неопределимото, за постоянно движение и промяна в опит да се завърне към забравените източници на живот, страстно се опитва да самоизтъкне индивидуалното и колективното и търси изразни средства в безпокоен копнеж към непостижими цели"цели“.

Групата думи с корен "роман"„роман“ в различни европейски езици (като "романс"„романс“ и "„[[романика]]"“) има сложна история, но в средата на 18-ти век думата "романтик" „романтик“ се използвала в Англия и Франция (на анг. ез. ''romantic''; на фр. ез. ''romantique'') като прилагателно, възхваляващо природни феномени като залези. Като цяло значението се припокрива със съвременното, но без косвения сексуален елемент. Използването на термина по отношение на литературата идва от Германия, където през 90-те години на 18-ти век кръгът около братята [[Фридрих фон Шлегел]] и [[Аугуст Вилхелм Шлегел|Аугуст Шлегел]] започва да говори за "романтична„романтична поезия"поезия“ като антипод на "класическата"„класическата“, но по-скоро в духовни измерения. Фридрих Шлегел пише в своя "Диалог„Диалог за поезията"поезията“ (1800): "Търся„Търся и намирам романтика сред старите модерни, у Шекспир и Сервантес, в италианската поезия, в тази епоха на рицарство, любов и легенди, от които произлизат феноменът и самата дума"дума“. На немски и френски (както и на български) прилагателното "роман"„роман“ означава и [[роман|новата литературна форма]]. Използването на термина не се разпространява бързо и вероятно се употребява по-широко във Франция, най-вече под влиянието на [[Ана Стал]] и нейното произведение "За„За Германия"Германия“ (1810/13), в което тя описва пътуванията си в Германия. В Англия Уърдсуърт пише в увода на поемите си от 1815 за "романтичната„романтичната арфа"арфа“ и "класическата„класическата лира"лира“, но през 1820 Байрон все пак пише, вероятно малко неискрено, "Разбирам, че в Германия, както и в Италия, има голям спор относно това, което наричат "Класическо"„Класическо“ и "Романтично"„Романтично“, термини, които не са предмет на класификация в Англия, поне когато аз заминах преди четири или пет години." Едва от 20-те години Романтизмът се утвърждава като име и през 1824 [[Френска академия|Френската академия]] предприема като цяло неефективната стъпка да издаде декрет, с който заклеймява романтичната литература.

Не е изненадващо, че като отрича основни принципи, Романтизмът се определя по-трудно и периодът, който се нарича "романтичен"„романтичен“ е с твърде широки граници в различните страни и различните изразни средства. Маргарет Драбъл пише, че в литературата заема място "приблизително„приблизително от 1770 до 1848"1848“, но се откриват и датировки от доста преди 1770. В английската литература [[М. Х. Ейбрамс]] го поставя между 1789 или 1798 (което ства доста популярно мнение) и 1830, което е малко по-късно от някои други критици. В други изкуства и в други страни Романтизмът е значително по-различен; музикалният Романтизъм например като цяло се смята, че става водеща сила около 1910, но продължителният завършек на "„[[Четири последни песни]]"“ от [[Рихард Щраус]] се описват стилистично като "Късен„Късен романтизъм"романтизъм“ и са композирани през 1946- – 48. Въпреки това се приема, че като цяло романтичният период приключва около 1850 или малко по-рано.

Ранният период на романтичната ера е време на война - – Френската революция (1789 - – 1799) е последвана от [[Наполеонови войни|Наполеоновите войни]] до 1815. Тези войни, заедно с политическите и социални вълнения, с които са придружени служат за фон на Романтизма. Основната генерация френски романтици са родени между 1795 и 1805 и са били, според Алфред де Вини, "заченати„заченати между битки и посещавали училище на барабанен фон"фон“.

Във философията и историята на идеите Романтизмът, според Исая Бърлин, нарушава класическата западна традиция на рационалност и идеята за морални абсолюти и общоприети ценности, което довежда до "нещо„нещо като стопяване на усещането за обективна истина"истина“ и така се свързва не само национализма, но и с [[Фашизъм|фашизма]] и [[Тоталитаризъм|тоталитаризма]] и постепенно се възстановява след [[катарзис]]а на [[Втора световна война|Втората световна война]]. За романтиците Бърлин пише: <blockquote>"в царството на етиката, политиката и естетиката от значение е автентичността и искреността в търсенето на вътрешни цели; това се отнася еднакво до индивиди и до групи - – държави, нации, движения. Това е най-очевидно в естетиката на Романтизма, където идеята за вечен модел, платоновата визия за идеална красота, която артистът търси, за да пресъздаде, макар и незибежно несъвършено, чрез четка или чрез звук е заменена от страстна вярва в духовната свобода, в личната креативност. Художникът, поетът, композиторът не държи огледало срещу природата, колкото и идеална да е тя, а я създава; той не подръжава (доктрината на мимезиса), а създава не само средствата, но и самите цели, които преследва; тези цели представляват израз на неповторимостта на артиста, на вътрешната му визия, а да ги отхвърли и да отговори на изискванията на "външния"„външния“ глас - – този на църквата, държавата, общественото мнение, семейните приятели, арбитрите на вкуса - – е акт на предателство на това, което оправдава неговото съществуване - – креативността."<!-- yes, 2 semi-colons & about 15 commas in the quote --></blockquote>

[[File:John_William_Waterhouse_The_Lady_of_Shalott.jpg|thumb|left|"The„The Lady of Shalott"Shalott“ (1888), [[Джон Уилям Уотърхаус]], нарисувана по поема на [[Алфред Тенисън]].]]

Артър Лавджой се опитва да покаже трудността да се определи Романтизма в статията си "За„За дискриминацията на Романтизма"Романтизма“, част от неговите "Есета„Есета за историята на идеите"идеите“ (1948); някои учени смятат, че Романтизмът по същината си продължава в настоящето, други, като [[Робърт Хюз]], смятат, че той е встъпителния момент на [[Съвременна епоха|модерността]], а трети като [[Франсоа Рене дьо Шатобриан|Шатобриан]], [[Новалис]] и Колридж гледат на него като на начало на традицията на опълчение срещу рационализма на Просвещението (Контра-просвещение), свързано с [[Германски романтизъм|Немския романтизъм]].

Краят на романтичната ера е белязан в някои изкуства от новия стил на [[Реализъм (изкуство)|Реализма]], който въздейства силно върху литературата (особено върху романа и драмата), живописта и дори музиката, чрез [[Веризъм|веризма]]. Това течение се заражда във Франция с [[Оноре дьо Балзак|Балзак]] и [[Гюстав Флобер|Флобер]] в литературата и [[Гюстав Курбе|Курбе]] в живописта; [[Стендал]] и [[Франсиско Гоя|Гоя]] също са важни предшественици на Реализма. Въпреки това романтичните стилове, сега представляващи установени и безопасни стилове, срещу които Реализмът се бунтува, продължават да процъфтяват в различни области до края на века и след това. В музиката такива творби след 1850 са смятани от някои автори за "Късен„Късен романтизъм"романтизъм“, а от други за "Неоромантизъм"„Неоромантизъм“ или "Постромантизъм"„Постромантизъм“, но останалите изкуства обикновено не използват тези термини; в английската литература и живопис с удобния термин "викториански"„викториански“ избягва характеризиране на периода.

[[File:Chatterton.jpg|thumb|ляво|250px|"Смъртта„Смъртта на Чатъртън"Чатъртън“ (1856), [[Хенри Уолис]]]]

В литературата Романтизмът се откриват повтарящи се теми като събуждане от или критика на миналото, като култа към "чувствителността"„чувствителността“ с неговото наблягане върху жените и децата, горичната изолация на артиста или разказвача и почит към новата, по-дива, неопитомена и "чиста"„чиста“ природа. Няколко романтични автори като [[Едгар Алан По]] и [[Натаниел Хоторн]] базират творбите си на [[Свръхестественост|свръхестественото]] и [[Окултизъм|окултното]] и на човешката [[психология]]. Романтизмът има тенденция да смята [[сатира]]та за нещо незаслужаващо сериозно внимание, предразсъдък, който има влияние и днес.

Предвестниците на Романтизма в английската поезия датират още от първата половина на 18-ти век и включва фигури като [[Джоузеф Уортън]] (ректор на колежа Уйнчестър) и неговия брат [[Томас Уортън]], професор по поезия в [[Оксфордски университет|Оксфорд]]. Джоузеф смята, че изобретателсността и въображението са водещи качества за поета. [[Томас Чатъртън]] е смятан за първия романтичен англоезичен поет. Шотландският поет [[Джеймс Макфърсън]] повлиява на ранното развитие на Романтизма с международния успех на своя цикъл за [[Осиан]] (1762), който вдъхновява Гьоте и младия [[Уолтър Скот]]. В творбите на Чатъртън и Макфърсън има елемент на измама, тъй като авторите заявяват, че това е по-ранна литература, която те са открили или компилирали, а всъщност творбите са изцяло техни. [[Готически роман|Готическият роман]], водещ началото си от "„[[Замъкът Отранто]]"“ (1764) от [[Хорас Уолпоул]], е важен предщественик на Романтизма с очарователните ужас и заплаха и екзотичните картини, които в случая на Уолпоул съвпадат с ролята му в ранното [[Неоготика|възраждане на готическата архитектура]]. "Животът„Животът и възгледите на Тристрам Шанди, господа"господа“, роман от [[Лорънс Стърн]], представя на английското общество капризна версия на нерационален сантиментален роман.

[[File:Des Knaben Wunderhorn III (1808).jpg|thumb|дясно|200px|Заглавната страница на том 3 на "Вълшебният„Вълшебният рог на момчето"момчето“ (1808)]]

Ранното немско влияние идва от [[Гьоте]], чийто роман "„[[Страданията на младия Вертер]]"“ (1774) разказва за млад артист с чувствителен и страстен темперамент. По това време Германия представлява многобройни малки държави и творбите на Гьоте имат плодотворно влияние в създаването на обединяващо усещане за единна [[национализъм|нация]]. Друго философско влияние идва от немския идеализъм на [[Йохан Готлиб Фихте|Фихте]] и [[Фридрих Вилхелм Йозеф Шелинг|Шелинг]], които правят [[Йена (град)|Йена]] (където живее Фихте, а също и [[Георг Вилхелм Фридрих Хегел|Хегел]], [[Фридрих Шилер|Шилер]] и братята [[Фридрих фон Шлегел|Шлегел]]) център на ранния Немски романтизъм. Важни писатели са [[Лудвиг Тик]], [[Новалис]] ("„[[Хенрих фон Офтердинген]]"“, 1799), [[Хайнрих фон Клайст]] и [[Фридрих Хьолдерлин]]. В последствие [[Хайделберг]] става средище на Немския романтизъм, където често се срещат литературни кръгове, в които участват писатели и поети като [[Клеменс Брентано]], [[Ахим фон Арним]] и [[Йозеф фон Айхендорф]].

Важни мотиви в Немския романтизъм са пътуването, природата и [[Германска митология|немската митология]]. Творбите на по-късните немски романтици, като "„[[Пясъчния човек]]"“ (1817) от [[Е.Т.А. Хофман]] и "Мраморната„Мраморната статуя"статуя“ (1819) от Айхендорф, са с по-мрачни мотиви и готически елементи. Значението за Романтизма на детската невинност, важността на въображението и расовите теории са смесени, за да доведат до невиждано до тогава устно [[народно творчество]], некласическа [[митология]] и [[детска литература]] из цяла Германия. Бертано и фон Арним са значими литературни фигури, които през 1806-08 заедно публикуват "Вълшебният рог на момчето (или [[корнукопия]]) - – сборник с народни приказки. Първият сборник с приказки на [[братя Грим]] "Детски„Детски и семейни приказки"приказки“ е публикуван през 1812. За разлика от много по-късните творби на [[Андерсен]], който публикува собствени приказки на датски от 1835, тези немски приказки са поне главно базирани на събрани народни приказки и Грим остават верни на стила си от ранните издания, въпреки че преработват някои части. Един от братята, [[Якоб Грим|Якоб]], публикува обширната академичта работа "Немска„Немска митология"митология“ (1835).

В английската литература групата поети, днес смятани за ключови за романтичното движение включва [[Уилям Уърдсуърт]], [[Самюъл Тейлър Колридж]], [[Джон Кийтс]], [[Мери Шели]], [[Пърси Биш Шели]] и много по-стария от тях [[Уилям Блейк]], последвани по-късно от изолирания [[Джон Клер]]. Публикацията през 1798 на "„[[Лирически балади]]"“, съдържаща едни от най-добрите поеми на Уорсуърт и Колридж, често се сочи като начало на движението. Повечето от поемите са на Уорсуърт и са посветени на живота на бедните в родния му Лейк Дистрикт или на чувствата на поета към природата, които той развива по-пълно в поемата си "„[[Прелюдията]]"“, която не е публикувана приживе на поета. Най-дългата поема в сборника е "„[[Балада за стария моряк]]"“ от Коридж, която показва готическата страна на Английския романтизъм и екзотичните картини, които много творби включват. В периода, в който пишат [[Езерни поети|Езерните поети]] са смятани за маргинална група от радикали, въпреки че ги подкрепя критикът [[Уилям Хазлит]].

[[File:George Gordon Byron, 6th Baron Byron by Richard Westall (2).jpg|thumb|right|180px|"Лорд„Лорд Байрон"Байрон“, [[Ричард Уестал]]]]

За разлика от тях [[лорд Байрон]] и [[Уолтър Скот]] постигат огромен успех в Европа с товрби, изследващи насилието и драмата в екзотични и исторически сюжети; Гьоте нарича Байрон "несъмнено„несъмнено най-големия гений на нашия век"век“. Скот постига моментален успех с дългата си наративна поема "„[[Песента на последния менестрел]]"“ (1805), последвана от [[Епос|епическата]] "„[[Мармион]]"“ (1808). И в двете действието се развива в далечното шотландско минало. Байрон има сходен успех с първата част на "„[[Странстванията на Чайлд Харолд]]"“ (1812), последвана от четири "Турски„Турски приказки"приказки“ във формата на дълги поеми, започващи с "„[[Гяур (поема)|Гяур]]"“ (1813) почерпена от неговите пътувания из Европа, достигнали до Османската империя, съдържащи ориентализирани стихове на готически теми. Те включват различни варианти на байроновия герой и на собствения му живот в по-късните версии. Междувременно Скот създава [[Исторически роман|историческия роман]], започвайки с "„[[Уейвърли (роман)|Уейвърли]]"“ (1814), ситуиран през 1745, по време на якобинските бунтове, който понжънва огормен и изключително доходоносен успех. Следват 20 романа за Уейвърли, издавани в продължение на 17 години, като историята се връща назад до [[Кръстоносен поход|кръстоносните походи]], който Скот проучва задълбочено до степен, която е нова за литературата.

[[File:Anne-Louis Girodet-Trioson 006.jpg|thumb|right|180px|"„[[Шатобриан]] в Рим"Рим“ (1808), [[Ан-Луи Жироде дьо Руси-Триозон|Жироде]]]]

За разлика от Германия, Романтизмът в английката литература има слаба връзка с национализма и на романтиците често се гледа с подозрение заради симпатията им към идеалите на Френската революция, чийто колапс и замяна с наполеоновата диктатура е удар за движението. Въпреки че романите му възхваляват шотландската идентичност и история, Скот е убеден юнионист.

През 1816 група артисти се събира на почивка край Женевското езеро и по време на тази почивка [[Мери Шели]] написва влиятелния роман "„[[Франкенщайн (роман)|Франкенщайн]]"“, а докторът на Байрон [[Джон Уилям Полидори]] написва разказа "„[[Вампирът (Джон Полидори)|Вампирът]]"“. Поемите на шотландеца [[Робърт Бърнс]] и на ирландеца [[Томас Мор]] повлияват по различен начин на страните си и на романтичният интерес към народната литература, но нито един от двамата нямат напълно романтичен подход в живота или в творбите си.

Байрон днес е ценен най-много заради кратките си поеми и заради като цяло неромантичната си проза (особено писмата му) и влиятелната си [[сатира]] "„[[Дон Жуан (Байрон)|Дон Жуан]]"“. За разлика от много романтици животът на Байрон съвпада с творчеството му и смъртта му през 1824 от болест по време на участието му в [[Гръцка война за независимост|Гръцката война за независимост]] се смята от разстоянието на времето за край на Романтизма. Кийт (1821) и Шели (1822) умират в Италия, а почти 70-годишният Блейк (1827) и Колридж спират да пишат през 1820-те. Около 1820 Уърдсърт е уважаван и високо ценен, става държавен [[синекура|синекурист]], но пише сравнително малко. В дискусията за английската литература, като край романтичния период се сочат 20-те години или дори малко по-рано, въпреки че много автори от последващите десетилетия са не по-малко предани на романтичните идеали.

Най-знчимият романист на Англия през романтичната ера, освен Уолтър Скот, е [[Джейн Остин]], чийто консервативен мироглед има малко общи черти с този на нейните романтичните съвременници. Тя запазва вярвата си в благоприличието и социалните норми, въпреки че критиците забелязват противоречия под повърхността на някои от нейните творби, най-вече в "„[[Менсфийлд парк]]"“ (1814) и "„[[Доводите на разума]]"“ (1817). Към средата на века безспорно романтичните [[Шарлот Бронте|Шарлот]], [[Емили Бронте|Емили]] и [[Ан Бронте]] създават своите романи, най-известни от които са тези на Шарлот, "„[[Джейн Еър]]"“ и "„[[Брулени хълмове]]"“, публикувани през 1847.

Байрон, Кийтс и Шели пишат и за театралната сцена, но с малък успех в Англия, като "Ченчи"„Ченчи“ на Шели вероятно е най-добрата творба, но въпреки това не се играе в английските театри до един век след смъртта на автора си. Пиесите на Байрон и драматизациите на неговите поеми заедно с романите на Скот са много по-популярни на континента и особено във Франция. Някои от тях са превърнати в опери, а много се играят и до днес. Ако съвременните поети имат малък успех на сцената, романтичният период е легендарен заради изпълненията на [[Шекспир|шекспировите]] пиеси и води до възстановяване на оригиналните му текстове и премахване на Августовите "подобрения"„подобрения“. Най-големият актьор в този период, Едмънд Кийн, възвръща трагичния край на "„[[Крал Лир]]"“. Колридж казва "Да„Да го видиш как играе е като да четеш Шекспир на светлината на светкавица"светкавица“.

Романтизмът се развива сравнително късно във френската литература. Предшествениците му от 18-ти век като култа към чувствителността се свързва със [[Стар ред|Стария ред]], а Френската революция е вдъхновение повече за чуждестранните автори, отколкото за тези, които го изживяват лично. Първата голяма романтична фиргура във Франция е [[Франсоа Рене дьо Шатобриан]] - – дребен аристократ, които оставя роялист по време на революцията и се завръща във родината си след изгнание в Англия и Америка след управлението на Наполеон, с чийто режим е в остри отношения. Твобите му се занимават и с фикцията, (като например най-влиятелната му [[новела]] написана в изгнание, "„[[Рене (новела)|Рене]]"“ (1802), която напомня за отчуждения байронов герой), но най-вече със съвременна история и политика, с пътуванията, защита на религията и средновековния дух ("„[[Геният на християнството]]"“ 1802). През 30-те и 40-те години написва огромната си автобиография "„[[Спомени от отвъдното]]"“.

[[File:Victor Hugo-Hernani(1).jpg|thumb|left|200px|"Битката„Битката на [[Ернани]]"“ се води всяка нощ в театъра през 1830]]

След [[Реставрация на Бурбоните|Реставрацията]] Френският романтизъм се развива в жизнения парижки театър, с постановки на Шекспир, Шилер (ключов автор за Френския романтизъм) и адаптации на Скот и Байрон, както и на френски автори, някои от които започват да пишат в края на 20-те години. Оразуват се клики от поддържници и противници на Романтизма и често представленията са съпъствани от груби възгласи от двете страни, сред които е известната реплика от 1822 "Шекспир е [[адютант]] на [[Артър Уелсли|Уелингтън]]. [[Александър Дюма-баща]] започва като драматург с поредица успехи, започващи с "Анри„Анри III и неговото сърце"сърце“ (1829), след което се обръща към романа, където създава предимно исторически приключенски произведения, по подобие на Скот, като най-известни са "„[[Тримата мускетари]]"“ и "„[[Граф Монте Кристо]]"“ и двета издадени през 1844. [[Виктор Юго]] започва кариерата си като поет през 20-те, преди да пожъне успех с "„[[Ернани]]" -“ – историческа драма в квази-шекспиров стил, която има запомнени размирни представления. Също като Дюма и той е известен най-вече с романите си, като може би най-известният от тях е "„[[Парижката Света Богородица]]"“ (1831). Въведението към напредставената му пиеса "Кромуел"„Кромуел“ дава важен манифест за Френския романтизъм, като заявява, че "няма„няма правила или модели"модели“. Кариерата на [[Проспер Мериме]] има сходен сюжет; днес е най-известен като създател на историята на "„[[Кармен]]"“. [[Алфред дьо Вини]] остава известен като драматург с пиесата си за живота на английския поет "Чатъртън"„Чатъртън“.

[[Стендал]] днес е вероятно най-ценения френски романист от този период, който има сложна връзка с Романтизма. Отличително при него е психологическото проникване в образите и реализмът - – качества рядко срещани в романтичната фикция. Като един от оцелелите от [[Френско нашествие в Русия|войната с Русия през 1812]], фантазиите за героизъм и приключение не го привличат и подобно на Гоя той често е смятан за предвестник на Реализма. Най-важните му творби са "„[[Червено и черно]]"“ (1830) и "„[[Пармският манстир]]"“ (1839).

[[File:Ruslan and Ludmila front page 1820.jpg|thumb|дясно|200px|[[Фронтиспис|Фронтисписът]]ът на първото издание на [[Пушкин|пушкиновата]] епична [[приказка]] "„[[Руслан и Людмила]]"“ (1820)]]

Ранният Руски романтизъм е свръзан с писателите [[Константин Батюшков]] ("Видение„Видение на брега на Лета"Лета“, 1809), [[Василий Жуковски]] ("Бардът"„Бардът“, 1811; "Светлана"„Светлана“, 1813) и [[Николай Карамзин]] ("Бедната„Бедната Лиза"Лиза“, 1792; "Юлия"„Юлия“, 1796; "Марта„Марта кметицата"кметицата“, 1802; "Чувствителни„Чувствителни и хладни"хладни“, 1803). Въпреки това символът на Руския романтизъм е [[Александър Пушкин]] ("Кавказки„Кавказки пленник"пленник“, 1820 - – 21; "Братя„Братя разбойници"разбойници“, 1822; "„[[Руслан и Людмила]]"“, 1820; "„[[Евгений Онегин]]"“, 1825 - – 37). Неговите творби повлияват на много писатели от 19-ти век и му създават славата на най-великия руски поет. Други руски поети са [[Михаил Лермонтов]] ("„[[Герой на нашето време]]"“, 1839), [[Фьодор Тютчев]] ("Silentium„Silentium!"“, 1830), [[Евгений Баратински]] ("Еда"„Еда“, 1826), [[Антон Делвиг]] и [[Вилхелм Кюхелбекер]].

Силно повлиян от Байрон, Лермонтов изучава романтичното наблягане на метафизическото неодобрение на обществото и Аз-а, докато поемите Тютчев често описват природни или любовни сцени. Последният работи често с категории като нощ и ден, север и юг, сън и реалност, космос и хаос, "зима"„зима“ за замрелия живот и "лято"„лято“ за жизнерадостния. Стилът на Баратински е класически по природа и се основава на моделите от предишния век.

В повечето [[Римокатолическа църква|римокатолически]] държави Романтизмът е по-слабо изразен от колкото в Германи и Британия и се развива по-късно, след възхода на [[Наполеон]]; често началото му се свързва с публикациите първите поеми на [[Адам Мицкевич]] през 1822, а краят с краха на [[Януарски бунт|Януарския бунт]] срещу руснаците през 1863. Много силен аспект на [[Полски романтизъм|Полския романтизъм]] е връзката и вдъхновението от полската история. Той възражда старите сарматистки традиции сред полските благородници. Старите традиции и обичаи са съживени и представени в положителна светлина в полското месианско движение и в творбите на големите полски поети като Мицкевич ("„[[Пан Тадеуш]]"“, 1834), [[Юлиуш Словацки]] и [[Зигмунт Крашински]] и писатели ([[Хенрик Сенкевич]] и неговата трилогия – - "„[[С огън и меч]]"“, (1884); "Потоп"„Потоп“ (1886) и "Пан„Пан Володиовски"Володиовски“ (1888)). Тази връзка между Полския романтизъм и полската история стават определящо качество на литературата от този период, което го отличава от този в други държави, които не страдат от загуба на държавността като Полша.

Романтизмът в Испания развива добре известна литература с голям брой разнообразни поети и драматурзи. Най-важният испански поет от това движени е [[Хосе де Еспронседа]]. След него идват други като [[Густаво Адолфо Бекер]], [[Мариано Хосе де Лара]] и драматургът [[Хосе Зорила]], автор на "Дон„Дон Хуан Тенорио"Тенорио“. Преди тях следва да бъдат споменати пред-романтиците [[Хосе Кадалсо]] и [[Мануел Хосе Кинтана]]. Пиесите на [[Антонио Гарсия Гутиерез]] са адаптирани за оперите на [[Верди]] "„[[Трубадур (опера)|Трубадур]]"“ и "„[[Симон Боканегра]]"“. Испанският Романтизъм повлиява и на регионалната литература. Например в [[Каталония]] и [[Галисия]] има растеж на броя на писателите, използващи местни езици като каталанеца [[Жасинт Вердагер]] и галицииката [[Росалия де Кастро]], които са основни фигури на съответните националните възродителни движения.

Съвременната португалска поезия развива характеристиките си от творбите на романтичния си образец [[Алмейда Гарет]] - – изключително плодовит писател, който помага да се оформи жанра чрез шедьовъра си "Паднали„Паднали листа"листа“ (''Folhas Caídas'', 1853). Това късно проявление на истински личен романтичен стил се проточва до началото на 20-ти век, чрез поети като [[Чезарио Верде]] и [[Антонио Нобре]]. Въпреки това ранни форми на Португалски романтизъм се откриват още при [[Мануел Мария Барбоса ду Бокаже]], особено в сонетите му от края на 18-ти век.

[[File:Grecian-Gothic neoclassical-romantic style-contrast 1816-Repton.jpg|thumb|right|200px|Отпечатък, показващ разликите между неокласическия и романтичния стил в пейзажа и архитектурата (или "грецианския"„грецианския“ и "готическия"„готическия“ стил, както са наричани тогава) (1816)]]

Бразилският Романтизъм се характеризира и разделя на три периода. Първият е съсредоточен върху създаването на чувство за национална идентичност и използването на идеала за героичния индианец. Някои примери са [[Жузе ди Аленкар]], който написва "Ирацема"„Ирацема“ и "Гуарани"„Гуарани“ и [[Гонсалвес Диас]], известен с поемата "Песен„Песен за изгнанието"изгнанието“. Вторият период е наричан понякога [[Ултра Романтизъм]] и се отличава с влиянието на европейските теми и традиции, включва меланхолията, тъгата и отчаянието, свързани с непостижимата любов. Гьоте и Байрон са често цитирани в тези творби. Третият етап е белязан от социалната поезия и най-вече от аболюционисткото движение; най-големият писател от този период е [[Кастру Алвис]].

В САЩ романтичната готическа литература прави ранен дебют в лицето на [[Уошингтън Ървинг]] и неговите "„[[Легенда за Сънната долина]]"“ (1820) и "„[[Рип ван Уинкъл]]"“ (1819), последвани от "„[[Истории за Кожения чорап]]"“ (1823) на [[Джеймс Фенимор Купър]]. При тях се набляга на героичната простота и на пламенните описания на екзотично митологизираните предели на страната, населявани от "благородни„благородни диваци"диваци“, наподобяващи философските теории на [[Русо]], пример за които е Ункас от "„[[Последният мохикан]]"“. Страшните разказите на [[Едгар Алан По]] и баладичните му поеми са по-влиятелни във Франция отколкото в родината му. Романтичният американски роман се развива напълно благодарение на атмосферата и [[мелодрама]]та на "„[[Алената буква]]"“ (1850) на [[Натаниел Хоторн]]. У последващите писатели-[[Трансцендентализъм|трансцеденталисти]] като [[Хенри Дейвид Торо]] и [[Ралф Уолдо Емерсън]] също се забелязват елементи на влиянието и въображението му, както при романтичния реализъм на [[Уолт Уитман]]. Поезията на [[Емили Дикинсън]] (почти неизвеста при живе на писателката) и романа на [[Херман Мелвил]] "„[[Моби Дик]]"“ могат да бъдат взети за образци на американската романтична литература. Въпреки това, до 80-те години психологическият и социалният реализъм се борят с Романтизма в романа.

[[File:The Course of Empire The Savage State Thomas Cole 1836.jpeg|thumb|ляво|250px|"„[[Курсът на империята]] - – Диво състояние"състояние“ (1836), [[Томас Коул]]]]

''Виж също "„[[Неоготика]]"“''

[[File:The Bard (1774).jpeg|thumb|300px|"Бардът"„Бардът“ (1774) от [[Томас Джоунс (худжник)|Томас Джоунс]] представлява пророческа комбинация между Романтизъм и национализъм.]]

В изобразителното изкуство Романтизмът се проявява първо в [[Готическа архитектура|готическата архитектура]] и в [[Пейзажна живопис|пейзажната живопис]], където от началото на 1760-те британските художници започват да се обръщат към по-диви пейзажи и бури. [[Каспар Давид Фридрих]] (р. 1774) и [[Джоузеф Търнър]] (р. 1775) отвеждат съответно немския и английския пейзаж в крайностите на Романтизма, но и двамата се оформят като художници, когато вече съществува силно романтично влияние в изкуството. [[Джон Констабъл]] (р. 1776) остава близо до английската пейзажна традиция, но в най-голямата от "шест„шест-футовите"футовите“ си картини той се застъпва за героичния статус на работещите в провинцията, където той е израснал - – това е предизвикателство към установената йерархия на жанровете, която отделя ниско ниво на пейзажа. Търнър също рисува много големи пейзажи и най-вече морски пейзажи, някои от които в съвременна обстановка и в [[стафаж]] (природни сцени, в които присъстват човешки фигури, но те не са главния предмет на изобразяване), но други с малки фигури, които превръщат творбата в [[историческа живопис]], по подобие на [[Клод Лорен]] и на [[Славатор Роса]] - – късен бароков художник, чийто пейзажи имат елементи, към които романтичните творци се връщат отново и отново. Фридрих често използва единични самотни фигури или предмети като кръстове, поставени сами насред огромен пейзаж, което ги "прави„прави фигури на преходността на човешкия живот и на предчувствието за смъртта"смъртта“.

[[File:Anne-Louis Girodet-Trioson 001.jpg|thumb|left|За "Осиан"„Осиан“ (1800- – 02) [[Ан-Луи Жироде дьо Руси-Триозон|Жироде]] получвава ''Духът на френските герои''.]]

Романтизмът във френското изкуство е забавен от силно поддържания в академиите [[Неокласицизъм]], но от наполеоновия период става все по-полпулярен, първоначално под формата на историческа живопис, която пропагандира новия режим. От тези произведения едно от най-ранните и известните е "„[[Осиан]]"“ на [[Ан-Луи Жироде дьо Руси-Триозон|Жироде]], за която получава ''Духът на френските герои''. Учителят на Жироде [[Жак-Луи Давид]] е озадачен и разочарован от посоката, в която ученикът му се е насочил и казва "Или„Или Жироде е луд, или аз вече не разбирам нищо от изкуството да се рисува"рисува“. Новото поколение френски художници развива свои романтичен стил, въпреки че все още се концентрира върху историческата живопис с политическо послание. [[Теодор Жерико]] постига първия си успех на [[Парижки салон|Парижкия]] салон през 1812 с "„[[Атакуващият хусар]]"“, представящ георична военна фигура заимствана от [[Рубенс]]. Следващата му голяма творба "[[Потъването на "Медуза"]]" (1821) става най-голямото постижение на романтичната историческа живопис, която във времето на създаването си има силно анти-правителствено послание.

[[Йожен Дьолакроа]] постига първите си успехви в Салона с "„[[Барката на Данте]]"“ (1822), "„[[Клането в Хиос]]"“ (1824) и "„[[Смъртта на Сарданапал]]"“ (1827). Втората представя сцена от Гръцката война за независимост и е завършена в годината, в която Байрон умира там, а последната е от сцена от пиеса на Байрон. Заедно с Шекспир, Байрон създава материал за много други творби на Дьолакроа, който също прекарва много време в серверна Африка, рисувайки арабските войни. Неговата "„[[Свободата води народа]]"“ (1830) остава и до днес, заедно с "Медуза"„Медуза“ една от най-известните творби на Френския романтизъм. И двете отразяват скорошно събития и превръщат историческата живопис в истинско, реално изображение на историята, а не на сцени от митологията или религията.

[[Франсиско Гоя]] днес е смятан за най-веиликият художник на Романтизма, "последният„последният голям художник, в чието изкуство мисълта и наблюдението са балансирани и съчетани във формата на безупречно единство"единство“. Но въпросът до колко той е романтик е изключително сложен; в Испания има борба за въвеждане на идеалите на Просвещението, в който сблъскъ Гоя се вижда като участник. Демоничните и анти-рационални чудовища в неговото въображение само на повърхността наподобяват готическите фантазии на северна Европа и в много отношения той остава обвързан с класицизма и реализма от своето обучение и гледа напред към реализма на късния 19-ти век. Но той, повече от всеки друг от този период, въплъщава романтичните идеали на изразяване на чувствата и на личния въображаем свят. Гойя споделя с много романтици и по-свободното отношение към употребата на боите, наблягайки на новите техника на удари с четката и импасо.

[[File:Hayez, Fracesco - Crusaders Thirsting near Jerusalem - 1836-50.jpg|thumb|"Кръстоносци„Кръстоносци утоляват жаждата си край Йерусалим"Йерусалим“ (1836- – 50), [[Франческо Айец]]|361x361px]]

Във Франция историческата живопис, изобразяваща идеализирани средновековни и ренесансови теми е известно като ''стил Трубадур'' - – термин, на който липсва еквивалент в останалите страни, въпреки че същите тенденции се проявяват и там. В този стил работят Дьолакроа, [[Жан Огюст Доминик Енгър]] и [[Ричард Паркс Бонингтън]], както и не такива специалисти като например [[Пиер Ревоа]] и [[Франсоа Фльори-Ришар]]. Техните картини често са малки и представят лични или комични моменти, както и такива наситени с много драматизъм. Животът на велики художници като [[Рафаел]] е почетен от всички. Изобразяват се и измислени герои. "Плачещата„Плачещата за съпруга си Валентина от Милано"Милано“ от Фльори-Ришар, изложена в Салона през 1802, оповестява възникването на нов стил, който трае до средата на века, когато е включен към нарастващо академичната историческа живопис от художници като [[Пол Деларош]].

Друго течение представя големи апокалиптични картини, често комбинирайки естествени събития или божествен гняв с човешки бедствия. Появяват се много опити да бъде надмината "Потъването на "Медуза"„Медуза“. Водещият английски художник в този стил е [[Джон Мартин (художник)|Джон Мартин]], чийто тънки фигури са смалени от огромните земетресения и бури и му проправят път към библиейските бедствия и тези от [[Второ пришествие на Христос|Второто пришествие]]. Други творби, включетелно "Смъртта„Смъртта на Сарднапал"Сарднапал“, представят големи фигури, като художниците са силно повлияни от по-ранни артисти, особено от [[Никола Пусен|Пусен]] и [[Рубенс]] и съдържат насителна емоционалност и специални ефекти.

Романтизмът има свой двойник в американските изобразителни изкуства, най-вече в екзалтацията от американския пейзаж, която се открива в творбите на художниците от [[Хъдсън ривър]]. Артисти като [[Томас Коул]], [[Алберт Бийрщат]] и [[Фредерик Едуин Чърч]] и други често изразяват романтични теми в платната си. Понякога изобразяват и антични руини от стария свят, като в "Изгрев„Изгрев с Сирия"Сирия“ на Чърч. Тези творби отразяват готическото чувство за смърт и забрава. Те показват и романтичния идеал, че Природата е могъща и в крайна сметка ще надвие преходните човешки творения. По-често те рисуват, за да се отграничат от европейските си колеги като показват американски сцени и пейзажи. Тази идея за американска идентичност в изкуството е отразена в поемата на [[Уилям Кълън Брайнт]] "На„На Коул - – художникът, отдалечил се от Европа"Европа“, в която Брайнт насърчава Коул да се припомни възействащите сцени, които могат да се видят само в Америка.

Някои американски картини прокарват идеята за "благородния„благородния дивак"дивак“ (като "Връх„Връх Лендър, Скалистите планини"планини“ на Бийрщат) като изобразяват идеализиран коренни жители на Америка, които живеят в хармония в естествения свят. Картините на Томас Коул се насочват към [[алегория]]та, което се вижда най-силно в поредицата "„[[Пътешествието на живота]]"“, в която са изобразени етапите на живота насред прекрасна и необхватна природа.

File:El Tres de Mayo, by Francisco de Goya, from Prado thin black margin.jpg|"„[[Трети май 1808 година в Мадрид]]"“ (1814), [[Франсиско Гоя]]

File:Eugène Delacroix - La liberté guidant le peuple.jpg|"„[[Свободата води народа]]"“ (1830), [[Йожен Дьолакроа]]

File:Turner, J. M. W. - The Fighting Téméraire tugged to her last Berth to be broken.jpg|"„[[Темерер на буксир към последния пристан]]"“ (1839), [[Джоузеф Търнър]]

File:Thomas Cole - The Voyage of Life Childhood, 1842 (National Gallery of Art).jpg|"„[[Пътешествието на живота#Детство|Детство]]"“ (1842), [[Томас Коул]]

File:William Blake - Albion Rose - from A Large Book of Designs 1793-6.jpg|"Възходът„Възходът на Албион"Албион“ (1794-5), [[Уилям Блейк]]

File:Le poeme de lAme-14-Louis Janmot-MBA Lyon-IMG 0497.jpg|[[Луи Жанмо]] от серията си "Поема„Поема за душата"душата“ (преди 1854)

File:Thomas Cole - The Voyage of Life Old Age, 1842 (National Gallery of Art).jpg|"„[[Пътешествието на живота#Старост|Старост]]"“ (1842), [[Томас Коул]]

File:Aivasovsky Ivan Constantinovich merkuri 1848 IBI.jpg|"Бригът "Меркурий"„Меркурий“ след победа над два турски кораба" (1848), [[Иван Айвазовски]]

Файл:Aivazovsky, Ivan - The Ninth Wave.jpg|"„[[Деветият вал]]"“ (1850), [[Иван Айвазовски]]

File:Destruction of Pompeii and Herculaneum.jpg|"Унищожението„Унищожението на Помпей и Херкулан"Херкулан“ (ок. 1821), [[Джон Мартин (художник)|Джон Мартин]]

File:Belshazzar's Feast Martin.jpg|"Пирът„Пирът на Балтазар"Балтазар“ (1820), [[Джон Мартин]]

''Виж също "Музика„Музика на романтизма"романтизма“''

[[File:NiccoloPaganini.jpeg|thumb|left|180px|right|"Портрет„Портрет на [[Николо Паганини]]"“ (1819), [[Жан Огюст Доминик Енгър]]]]

Музикалният Романтизъм е предимно немски феномен - – до толкова, че един френски труд го определя като "Ролята„Ролята на музиката в естетиката на немския романтизъм"романтизъм“. Друга френска енциклопедия поддържа, че немското звучене като цяло се определя от "дълбоко„дълбоко и разнообразно действие на романтизма върху немските музиканти"музиканти“ и има само един истински представител на Романтизма във френската музика, [[Ектор Берлиоз]], докато в Италия единственото голямо име на романтичната музика е [[Джузепе Верди]], който е "като„като опера от Юго, надарена с истински гениален драматичен ефект"ефект“. Въпреки това голямата популярност на немската романтична музика води "независимо„независимо поради подражание или като реакция"реакция“ до налагане на националистична мода сред полските, унгарските, руските, чешките и скандинавските музиканти, успешни "може„може би повече заради около-музикалните си черти, отколкото заради истинската стойност на музикалните произведения"произведения“.

Въпреки че терминът "Романтизъм"„Романтизъм“, когато се свързва с музиката се отнася в периода от около 1800 до 1850 или дори до 1900, съвременното приложение на прилагателното "романтична"„романтична“ не съвпада с тази модерна интерпретация. Наистина един от най-ранните случаи на употреда на думата е от 17889 в "Мемоари"„Мемоари“ на [[Андре Гретри]]. Това е от особен интерес, защото източникът е френски, а се отнася за материя, доминирана от немци. От друга страна това изрично признава значението на [[Жан-Жак Русо]] (който е и композитор) и по този начин установява връзка с едно от основните влияния в романтичното движение като цяло. През 1810 [[Е.Т.А. Хофман]] нарича [[Моцарт]], [[Хайдн]] и [[Бетховен]] "тримата„тримата майстори на инструменталната композиция"композиция“, в които "живее„живее един и същ романтичен дух"дух“. Той оправдава това на основата на дълбокото емоционално изразяване на тези композитори и на подчертаната им индивидуалност. В музиката на Хайдн, според Хофман, преобладава ясна и ведра диспозиция, подобна на детска, докато Моцарт (в късната Симфония № 39, например) "ни„ни води в дълбините на духовния свят"свят“ с елементи на страх, любов и тъга, "предчувствие„предчувствие за безкрайното... във вечния танц на планетите"планетите“. Музиката на Бетховен, от друга страна, създава чувство за "грамадност„грамадност и неизмеримост"неизмеримост“, с болката на безкрайния копнеж, който "ще„ще пръсне гърдите ни в пълно съгласие с всички страсти"страсти“. Това издигане на ценността на чистата емоция се проявява като издигане на музиката от подчинената позиция, която има в сравнение с вокалните и пластичните изкуства от времето на Просвещението. В началото е широко прието мнението, че музиката е свободна от ограниченията на разума, въображението или на всяка дуга оценъчна концепция, след което първо в творбите на [[Вилхелм Вакенродер]] и [[Лудвиг Тик]], а след това и при писатели като [[Фридрих Вилхелм Йозеф Шелинг|Шелинг]] и [[Рихард Вагнер|Вагнер]], започва да се проявява като превъзхождаща останалите изкуства, като това, което най-добре изразява тайните на вселената и извиква духа на света, на безкрайността и на абсолюта.

Това взаймодействие между музикалния и литературния Романтизъм продължава до средата на 19-ти век, когато Вагнер заклеймява и омаловажава музиката на [[Джакомо Майербер]] и Ектор Берлиоз като "неоромантична"„неоромантична“. Едва към края на века новата наука музикология прави опит за по-научна периодизация на мзуикалната история и предлага разграничение между [[Класицизъм (музика)|Виенската класика]] и Романтизма. Ключова фигура в тази насока е [[Гуидо Адлер]], който смята Бетховен и [[Франц Шуберт]] за междиини класически композитори, а Романтизмът според Адлер достига своята зрялост в поколението композитори след Бетховен - – [[Фредерик Шопен]], [[Роберт Шуман]], Берлиоз и [[Ференц Лист]]. От гледната точка на Адлер, композиторите от Новата немска школа и различни национални композитори от края на 19-ти век не са романтици, а "модерни"„модерни“ или "реалисти"„реалисти“ (по аналогия с живописна и литературата) и този възглед доминира до първите десетилетия на 20-ти век.

File:Eugène Ferdinand Victor Delacroix 043.jpg|"Портрет„Портрет на [[Фредерик Шопен]]"“ (1838), [[Йожен Дьолакроа]]

Image:Giuseppe Verdi by Giovanni Boldini.jpg|"Портрет„Портрет на [[Джузепе Верди]]"“ (1886), [[Джовани Болдини]]

File:Robert Schumann 1839.jpg|[[Роберт Шуман]], 1839

Романтичното движение повлиява на интелектуалния живот в много аспекти и Романтизмът и науката имат силна връзка, особено в периода 1800-40. Много учени са повлияни от немската школа на естествената философия и нейните представители [[Йохан Готлиб Фихте|Фихте]], [[Фридрих Вилхелм Йозеф Шелинг|Шелинг]], [[Георг Вилхелм Фридрих Хегел|Хегел]] и др. и без да изоставят [[Емпиризъм|емпиризма]], започват да търсят решения на въпросите, които поставя това, което те наричат единна и органична Природа. [[Хъмфри Дейви]], който е и виден романтик, казва, че разбирането на природата изисква "отношение„отношение на възхищение, любов и боготворене,... личен отклик."“ Той вярва, че знанието е постижимо само за тези, които искрено оценяват и уважават природата. Самоосъзнаването е важен аспект на Романтизма. По-малко свързано е с доказване на това, че човек е способен да разбере природата и да я контролира, от колкото с емоционалния призив за обединение между човек и природа и разбирането и&#768; чрез хармонично съжителство.

[[История]]та е много силно повлияна, според някои вредно, от Романтизма. [[Томас Карлайл]], който е високо ценен есеист, се обръща към историята и създава и онагледява термина "култ„култ към героя"героя“ (''hero-worship'') и отприщва вълна на безкритична възхвала към силните лидери като [[Оливър Кромуел]], [[Фридрих II (Прусия)|Фридрих Велики]] и Наполеон. Романтичният национализъм има силно негативен ефект върху историографията през 19-ти век, тъй като всяка нация създава своя версия за историята и критичното отношение, дори и цинизма, на ранните историци често е заменяно от тенденция за създаване на романтично истории с ясно отличими герои и злодеи. Националистичната идеология през този период набляга на расовото наследство и древността на народите. Забелязва се и тенденция за широко преекспониране на континюитета между предишни периоди и настоящето, което води до национален мистицизъм. Много от усилията на историците през 20-ти век са посветени на борбата с историческите митове, съзададени през 19-ти век.

Природата на национализма се променя драматично след [[Френска революция|Френската революция]] и възхода на [[Наполеон I|Наполеон]]. Наполеоновият национализъм и републиканизъм са първоначално вдъхновение за движението в други страни; самоопределянето и съзнанието за национално единство са смятани за две от причините Франция да може да победи останалите страни на бойното поле. Но след като [[Първа френска република|Първата френска република]] се превръща в [[Първа френска империя|Наполеоновата империя]], Наполеон се превръща от вдъхновение за национализма в обект на неговата борба. В [[Прусия]] развиването на духовното обновяване води до Наполеонови войни|сблъсъци с Наполеон и се поддържа от [[Йохан Готлиб Фихте|Фихте]] и други. Думата Volkstum (националност, етнос) се превръща в Германия в част от съпротивата срещу Наполеон. Фихте изразява единството на езика и нацията в адреса си "Към„Към германския народ"народ“ през 1806:

<blockquote>''Тези, които говорят един език са обединени от множество невидими връзки от самата природа, много преди да се появи човешкото изкуство; те се разбират едни други и имат силата да продължават да се разбират все по-ясно; те си принадлежат и са по природа едно неразделимо цяло. ...Само когато всеки народ, оставен на самия себе си, развива и формира себе си съобразно собствените си специфични качества, и само когато всеки човек, всеки индивид развива себе си съобразно общото качество, както и съобразно със собствената си специфика - – тогава и само тогава се открива проявлението на божествеността в истинския си вид, в който трябва да бъде.''</blockquote>

Този националистичен възглед вдъхновява фолклорни сбърки като тези на [[братя Грим]], възражда старите национални епоси и създава нови такива, по подобие на старите като например финландския "„[[Калевала]]"“ или "„[[Осиан]]"“, които претендират, че са създадени в древността. Мнението, според което приказките, освен ако не са заразени от външни литературни източници, са запазени в продължение на хиляди години не е изключително за Романтичния национализъм, но добре пасва на тези възгледи. Например, братя Грим отхвърлят много приказки, които са събрали, заради подобието им с приказки на [[Шарл Перо]], които те не смятат за напълно немски приказки. [[Спящата красавица (приказка)|Спящата красавица]] оцелява в техните сбирки, заради приказката за [[Брунхилда]], които ги убеждава, че фигурата на спящата принцеса е автентична немска приказка.

File:Shipwrec-vernet.jpg|"Корабокрушение"„Корабокрушение“ (1772), [[Клод Жозеф Верне]]

File:Joseph Wright 004.jpg|"Пещера„Пещера през сутринта"сутринта“ (1774), [[Джоузеф Райт от Дерби|Джоузеф Райт]], [[Колеж Смит]], [[Нортхамптън (Масачузетс)]]

File:John Henry Fuseli - The Nightmare.JPG|"„[[Кошмарът]]"“ (1781), [[Анри Фусели]]

File:Philipp Jakob Loutherbourg d. J. 002.jpg|"„[[Коулбрукдейл през нощта]]"“ (1801), [[Филип Джеймс де Лутербург]]

File:GericaultHorseman.jpg|"„[[Конен офицер от императорската гвардия в атака|Хусар в атака]]"“ (ок. 1812), [[Теодор Жерико]]

File:IngresDeathOfDaVinci.jpg|"Смъртта„Смъртта на Леонардо да Винчи"Винчи“ (1818), [[Жан Огюст Доминик Енгър]] one of his [[Troubadour style]] works

File:Eugène Delacroix - Collision of Moorish Horsemen - Walters 376.jpg|"Сблъсък„Сблъсък на мавритански конници"конници“ (1843-44), [[Йожен Дьолакроа]]

File:Eugène Delacroix - The Bride of Abydos - WGA06224.jpg|"Годеницата„Годеницата от Абидос"Абидос“, [[Йожен Дьолакроа]]; Вдъхновена от поема на Байрон

File:James Ward - Gordale Scar (A View of Gordale, in the Manor of East Malham in Craven, Yorkshire, the Property of Lord Ribblesdale) - Google Art Project.jpg|"Скалата„Скалата при Гордейл"Гордейл“ (1814- – 15), [[Джеймс Уорд (художник)|Джеймс Уорд]]

File:John_Constable_The_Hay_Wain.jpg|"„[[Каруца със сено]]"“ (1821), [[Джон Констабъл]]

File:Turner-The Burning of the Houses of Lords and Commons.jpg|"„[[Изгарянето на Камарите на лордовете и общините]]"“ (1835), [[Джоузеф Търнър]]

File:John Martin - Sodom and Gomorrah.jpg|"Унищожаването„Унищожаването на Содом и Гомор"Гомор“ (1852), [[Джон Мартин (художник)|Джон Мартин]]

File:Waterfalls at Subiaco Joseph Anton Koch.jpeg|"Водопади„Водопади в Субиако"Субиако“ (1812- – 13), [[Йозеф Антон Кох]]

File:I.C.Dahl Vesuv.jpg|"Изригването„Изригването на Везувий"Везувий“ (1826), [[Юхан Дал]]

File:Karl Brullov - The Last Day of Pompeii - Google Art Project.jpg|"Последният„Последният ден на Помпей"Помпей“ (1833), [[Карл Брюлов]], [[Държавен руски музей]]

File:Isaak Ilitsch Lewitan 003.jpg|"Тихият„Тихият океан"океан“ (1898), [[Исак Левитан]], [[Държавен руски музей]]

File:Hans Gude--Vinterettermiddag--1847.jpg|"Зимен„Зимен следобед"следобед“ (1847), [[Ханс Гуде]]

File:twilight wilderness big.jpeg|"Постош„Постош по здрач"здрач“ (1860), [[Фредерик Едуин Чърч]]

File:Bierstadt LandersPeak 1863.jpg|"Връх„Връх Лендър, Скалистите планини"планини“ (1863), [[Алберт Бийрщат]], [[Музей на изкуството „Метрополитън”]]

Файл:Caspar David Friedrich - Mondaufgang am Meer - Google Art Project.jpg|"Изгрев„Изгрев над морето"морето“ (1822), [[Каспар Давид Фридрих]]

* [[Романтична гротеска]] (''грозното се съчетава с красивото'' - – [[Квазимодо]]).