Анри Бекерел: Разлика между версии

| име-оригинал = Antoine Henri Becquerel

| националност = французин{{Франция}}

| образование = ПолитехническотоПолитехническо училище, Париж

'''Антоан Анри Бекерел''' (на [[френски]]: ''Antoine Henri Becquerel'') е [[Франция|френски]] [[Физика|физик]], носител на [[Нобелова награда за физика]] отза 1903 година, откривател на естествената [[радиоактивност]]. Член е на Френската АН, на Френското физично дружество, на Италианската национална АН, на Кралската АН в Берлин, на Американската национална АН, на Кралския институт в Лондон.<ref name="НЛ"/>

Откритието на радиоактивността става случайно. Бекерел изучава фосфоресценцията на [[Уран (елемент)|уранови]] соли. Според легендата, един ден той поставя върху завитата с черна хартия плака ''уранил калиев сулфат'' (уранова сол), оставя я в едно от чекмеджетата в кабинета си и забравя за това. След няколко дни се сеща и решава да провери платката. На нея, с голямо учудване, открива неясно изображение. Достига до извода, че урановите соли излъчват спонтанно силно [[лъчение]]. Така Анри Бекерел открива естествената радиоактивност.

Френският физик Антоан Анри Бекерел е роден на [[15 декември]] [[1852]] г. в Париж. Дядо му и баща му са известни учени, професори по физика в Музея за естествена история в Париж и членове на [[Френска академия на науките|Френската академия на науките]]. От 1872 Бекерел е студент в Политехническото училище в Париж, през 1874 се прехвърля в Училището за мостове и пътища, където учи [[инженерство]], преподава и прави самостоятелни изследвания. От 1875 започва да изучава линейната [[Светлина#Поляризация|поляризация]] на светлината[[светлина]]та.<ref name="НЛ"/>

От 1876 преподава и в Политехническото училище, а през следващата година е назначен в Националното управление на мостовете и пътищата. От 1878 Бекерел е асистент на баща си в Музея за естествена история. През 1882 завършва изследванията си върху линейната поляризация на светлината и продължава работата на баща си върху [[луминесценция]]та. През 1888 година защитава докторат в [[Парижки университет|Парижкия университет]] върху [[абсорбция]]та на светлината в [[кристал]]и. През 1892, една година след смъртта на баща си, Бекерел заема неговото професорско място в Музея за естествена история, след 2 години става главен инженер в Националното управление на мостовете и пътищата, а през 1895 поема катедрата по физика в Политехническото училище.<ref name="НЛ"/>

Антоан Анри Бекерел умира на [[25 август]] [[1908]] г. в Льо Кроази.<ref name="НЛ"/>

През 1895 [[Вилхелм Рьонтген]] открива високоенергийно и проникващо лъчение, първоначално наречено [[Х-лъчи]], а по-късно – [[Рентгеново лъчение|рентгенови]]). Заинтересован от откритието му, Бекерел решава да провери дали луминесцентни вещества, облъчени със светлина, излъчват рентгенови лъчи. Той излага за няколко часа на [[слънчева светлина]] фотографска плака, обвита в дебела черна хартия, поставена до луминесцентен материал, за който ползва ураниева сол. Установява, че плаката е просветлена, т.е. ураниевата сол, облъчена със слънчева светлина, излъчва лъчение, което преминава през черната хартия и въздейства върху плаката. За изненада на Бекерел същото се случва и когато плаката и ураниевата сол са на тъмно. Бекерел стига до извода, че е наблюдавал нов тип проникващо лъчение, което се проявява без външно въздействие върху източника. През следващите няколко месеца Бекерел повтаря експеримента си с други луминесцентни материали и установява, че само при ураниевите смеси се наблюдава спонтанното лъчение, което е открил. Нещо повече, нелуминесцентни ураниеви смеси произвеждат същия ефект. Следователно новооткритото лъчение не е свързано с луминесценцията. През май 1896 Бекерел експериментира с чист уран и констатира от 3 до 5 пъти по–интензивно излъчване, отколкото от ураниевата сол. Това лъчение, явно свързано с вътрешните свойства на урана, е наречено лъчение на Бекерел. По–нататъшните изследвания на Бекерел и на негови колеги показват, че интензитетът на лъчението не намалява с времето.<ref name="НЛ"/>

През 1903 Бекерел получава половината от Нобеловата награда за физика „за„''за изключителните му заслуги за откриването на естествената радиоактивност''". Другата половина от наградата получават Мария и [[Пиер Кюри]] за изучаването на естествената радиоактивност.<ref name="НЛ"/>