Розовец: Разлика между версии
Изтрито е съдържание Добавено е съдържание
Редакция без резюме |
Ollo~bgwiki (беседа | приноси) |
||
Ред 393:
От разказаното за праисторическото минало, за античността и за средновековието става съвсем ясно, че районът на Розовец е едно истинско Елдорадо за археолозите. За съжаление, като изключим братя Шкорпил, Иван Велков и до известна степен Богдан Филов, който обаче борави само с намиращите се в Археологическия музей в София находки, без да е посещавал селото, а също така В. Миков и Люба Огненова, които също не са били в Розовец, все още никой друг археолог не е надзърнал в това Елдорадо. Чакат вещата ръка на учените градищата и калетата, опасали като венец розовецкото землище. Недопроучени са все още двайсетината могили, разкрили през миналия век само частица от своите тайни. Чакат разкопки останките на трите манастира. Чака своето окончателно и категорично обяснение и кутелът.
== Селото през османското владичество ==
Не е известно през коя точно година селото е било завладяно от турците. Знае се, че битките за покоряването на българската държава са продължили няколко десетилетия. Нашествието започва през средата на XIV век.
В „Летописи на българското кпижовно дружество за 1899—1900 година“<sup>15</sup> Васил Кънчев пише, че през 1362 г. пълководецът Лала Шахин превзел Пловдив, след това Стара Загора и „цяла Тракия до Стара планина“. Според други данни Пловдив и Стара Загора са били завладени през 1364 година. И едната, и другата година да приемем, това ще рече, че селото е било под турско цели три десетилетия преди падането на Търново и че робството за него е продължило повече от пет века. От друга страна пък, легендата за манастира „Св. Никола“ и данните, които се съдържат в „Царствепика“ на Отец Паисий, свидетелству- ват, че манастирът, а твърде вероятно и районът около него, се е съхранил като свободиа българска територия до 1454 година — близо век след като турците били уж завзели „цяла Тракия до Стара планина“ и цели шест десетилетия след падането на Търново. Това е твърде вероятно, като се има предвид, че през тези няколко десетилетия Турция е имала да решава немалко свои и вътрешни междуособни, и военни проблеми на запад. Знае се, че от началото завоевателите са държали немногобройни гарнизони само в големите градове и по проходите, а останалите райони са били фактически само формално под турско робство.
Не е известно какво е било положението на селото през периода на турското владичество. Може да се предполага, че дълго време то е било от привилегированите села и задължението на неговите жители е било да пазят проходите през Средна гора, сиреч, били са дервенджии. На пътя от Розовец за Турия, близо до Братан стоят още останки от една кула, дала наименование на местността — Кулата, предназначението на която е било да пази пътя през Средна гора. Пътят за Чирпанския район се е охранявал от друга кула, наречена Стражата, за която съобщава Иван Велков.
Съвсем сигурно е, че в селото не е имало турски чифлици, че в него турци не са живели, макар и в топонимията му да е съхранено названието „Турската река“. Това може да се обясни с обстоятелството, че годни за чифликчийство земи в селото няма. Експлоатацията на розовчани от турските властници се е извършвала не чрез чифликчийството, а посредством да- нъчната система, чрез ангариите и ратайството из турските чифлици в полските райони, а също така и чрез откритите грабежи.
Преданията разказват, че селото не е било от много покорните. Редица наименования в розовецкото землище свидетелствуват, че то е било съпричастно с хайдутството.
Многобройните кърджалийски, еничерски и башибо- зушки набези връз Розовец са принуждавали жителите му да търсят много пъти спасение и убежище в далечни краища. Според твърденията на стария учител, вече покойник, Стефан Дончев, дългогодишен директор на училището в Розовец, розовчани са се изселвали на няколко пъти. Той твърди, че в резултат на непрестанните кърджалийски набези и по време на руско-турските войни от началото на миналия век на два пъти значителна част от жителите на селото са търсили спасение и поминък в други краища на страната, а и вън от нея. Част от тях достигнали чак до Бесарабия. Други били забягнали в нявгашната Карнобатска околия, където основали две нови села.
За това, че жителите на селото са оказвали съпротива на кърджалийските набези и че част от тях са търсили спасение чак в Бесарабия, свидетелствуват много факти. В обяснителна бележка към своята поема „Сирак Алн“<sup>16</sup> Цани Гинчев разказва:
„Дядо Генчо от Карагач в Бесарабия, преселец от Пловдивското село Рамалий, в 1863 г. ми е разказвал, че баща му, като се бил цял ден зад една канара при Рамалий с кърджалиите, най-после, като му се свършил барутът, двама бошнаци свили конете върху му и го съсекли.'Когато отишъл да вземе на баща си тялото, той намерил цял куп хартия от късаните върхове на фишеците, дето ги късал баща му, кога си пълнел пушката.“
Известни са и досега съществуващи родове, пръснати из селата на Молдавската съветска социалистическа република, които водят началото си от изселили се жители на селото. Най-много са изселените в с. Ба- иовка. Знае се например за потомци от рода Бачуро- впте. Известен е фактът, че непосредствено след 9 септември 1944 г. някакъв съветски офицер в Пловдив е разпитвал за Чипилския род, от който той произхождал. Известен е Хаджи Мартин Стоянов, преселник в Бесарабия, завърнал се впоследствие в родното си село, за когото ще стане дума в по-нататъшния ни разказ. Известно е, че розовецкият опълченец Гена Чакъров е посочил за свое родио място гр. Болград,. тъй като родителите му са се били изселили от Розовец в този град.
Последното масово изселване на розовчани е станало непосредствено след завършването на освободителната Руско-турска война през 1878 година. За това изселване ще разкажем по-нататък.
В Розовец, като тнпично планинско село, земеделието никога не е могло да осигури изцяло поминъка на неговите жители, въпреки непрекъснатото усвояване на по-равните места от горския фонд. Част от жителите па селото умело са съчетавали земеделието със скотовъдството, главно с отглеждането на овце и кози. Много розовчани са прекарвали топлото и удобно за земеделска работа време по своите летни кошари, пръснати из цялото землище — по Тънки рът, Бакаджнците, Шипковец, Кув-дере и т. н. Това са били
обикновено родови имоти, където са били устройвани и кошарите за добитъка, и примитивни постройки за хората. Летните поселища са били и една удобна форма за защита от турските набези.
Значителен източник за препитание е било горян- ството. Розовчани са снабдявали с дървен строителен материал — греди, мартаци, кейове, а също така и с дърва за огрев полските села. Те са били също така главният доставчик на пармаци, опциди и дървени въглища (кюмюр) за коларо-железарскитс работилници на юг от Средна гора, чак до Марица.
В селото било доста развито и занаятчийството — не само за нуждите на селото, по и за нуждите иа околните села. От тези занаяти са се родили и много- фамилни имена на редица родове, съществуващи и досега — Кацарови, Обущарови, Коларови, Кюркчиеви..
След пренасянето на маслодайната роза (края на XV в. и началото на XVI в.) от земите на Сирия, която· е била в пределите на Турската империя, в земите на поробена България, тук, отначало около Казанлък, а след това от двете страни на Източна Средна гора, тя сякаш намира своята истинска родина. За жителите· на Розовец маслодайната роза или гюлът става постепенно главен поминък, става тяхна съдба. От година па година повечето годни за отглеждането на розата площи се превръщат в китни розови градини.
Производството па розово масло е ставало по пай- примитивен начин, в така наречените полници, построени по поречията на двете реки и притоците им. Този начин на изваряване на розовия цвят се е запазил чак до края на двайсетте години на нашия век.
От годините на турското робство се е съхранила една· легенда, свързана с маслодайната роза.
Не се помни кога точно, по вероятно ще да е било в началото на XIX век, поробените българи били вече· силно развили розопроизводството, били постигнали такива големи резултати, че па турците започнало да се зловиди. Не могли те да се помирят, че раята е похлупила по майсторство и в розопроизводството правоверните мюсюлмани от Мала Азия, които също изкарвали прехраната си с това занятие, но били вече здравата конкурирани от гяурите. И султанът, който бил на трона по онова време, издал ферман. С него·
той нареждал розите в земите па българите да бъдат изкоренени, да бъдат затрити до стрък. Едно било наказанието за непокорство — на бесилото или под ятагана.
Хората се свили в уплаха. Те ронели горчиви сълзи и изкоренявали гюла. Сами, със собствените си ръце посягали на най-свидното — иа поминъка си, на хубостта ма имота си.
Но намерил се в Розовец един корав българин, някой си дядо Доньо, който пе бил от много покорните. И неговото сърце се свивало от мъка, като гледал, че се затрива поминъкът на хората, че изчезва „семето на цветето“ (споменахме, че в Розовец казват иа розовия цвят „цветето“). И този корав и буден балкан- джия решил да надхитри турските властници. Вместо да изкорени розовите храсти, както повелявал ферманът, той ги само изсякъл, а мястото взел, че засял с жито. Няколко години дядо Доньо изрязвал покаралите филизи и все засявал нивата ту с жито, ту с ечемик. Дорде султанският ферман бил отменен.
Ферманът бил отменен, но гюлът изчезнал от земите на розовчани. Ала предвидливият дядо Доньо бил запазил „семето“ му. И от неговото „семе“ полека-лека розите пак се ширнали в землището на селото.
Народът не забравил доброто и за отплата нарекъл целия дядов Доньов род - Цветанските (от цвете). Да се знае и да се помни от поколенията за смелостта и съобразителността на този родолюбец. И до ден днешен потомците на дядо Доньо носят фамилното име Цветанските, име, което той с право е заслужил и им е завещал.
Разказахме тази легенда, разказахме за примера на дядо Доньо, защото този пример свидетелствува и за нещо друго. Той е красноречиво доказателство, че в селото са живеели и поминували корави българи, пламенни родолюбци, които не винаги са превивали безропотно врат пред поробителите. И когато биват хвърлени семената на Българското възраждане, в Розовец те намират най-благодатна почва.
Част от жителите на селото са изкарвали прехраната си по гурбетите. Най-много са били чобаните из Анадола. Дори една местност в землището се е именувала Анадолите. Сега тя се нарича Голата черква. От там са тръгвали гурбетчиите за Анадола, изпровожда- ни от близките си. Пътят им очевидно е вървял през Чехларе за Медово, а оттам — през чирпанските села към Марица и по-нататък — за Анадола. Това е бил най-прекият и най-удобен по онова време път за тези гурбетчии. На същото това място цяло село е очаквало гурбетчиите на уречения ден да се завърнат от Ана- дола. При изпращането и при посрещането на гурбетчиите (анадолите) тук е било извършвано молебствие с водосвет.
Значителна част от безимотните и малоимотни жители на селото са аргатували при едрите оризари край Марица и из бейските чифлици в полето. Знае се например, че осиовната част от ратаите на асъкъровския бей Асан Коруто, за когото в нашия разказ ще стане дума по-нататък, са били розовчани. Мъжете са се гла- вявали обикновено за кръгла година като ратаи в бей- ския чифлик, а жените са били повече сезонни работнички — главно по жътва и вършитба. Те са отивали на работа в чифлика, водени от бейски драгомани. Много често момците ратаи са си харесвали по някоя розовецка мома жътварка, вдигали набързо сиромаш- ка сватба и някои оставали да живеят в с. Асъкърово (днешното село Опълченец, Старозагорски окръг).
== Културни и природни забележителности ==
| |||