|
== Идеология ==
{{факт|Идеите на историческата школа са изложени от [[Йохан Хердер]], а сред последователите ѝ са цяла редица известни “хайделбергски” имена, т.е. възпитаници на [[Хайделбергски университет|Хайделбергския университет]] и представители на [[хайделбергска школа|хайделбергската школа]], като [[Братя Шлегел]], [[Братя Грим]] и др.|2016|4|9}}
{{факт|Изходната позиция на представителите ѝ е, че “настоящето е продължение на миналото”. Призивът им е “да се върнем назад към идеята, която ще даде ключ за обяснение на настоящето”. [[Идеология]]та им е, че движещата сила на идеята за правото не е някаква мистична същност, като субстанция на духа на индивида, а общността за индивида, т.е. човекът като социално животно със своя среда - [[общество]]то, прераснало в една по-висша форма на организация - [[цивилизация]]та. Школата е насочена срещу преекспонирането на индивидуализма и вярата в човешкия разум (това схващане се отстоява и от [[Школа на естественото право|естествено-правната школа]]). Тази позиция на поддръжниците на [[концепция]]та за историцизма, дава основание те да бъдат причислени към изразителите на политическата идеология на [[Консерватизъм|консерватизма]].|2016|4|9}}
== Същност на правото ==
{{факт|За да докаже тезата си за историческото начало и битие на правото, [[Карл Савини]] предприема изучаване на идеята на правото. Той достига до извода, че още в [[древност]]та правото е присъщо на всеки народ, както и неговите език, нрави и организация. Това се различни прояви на народния живот и те произтичат от едно общо убеждение на народа за необходимостта им. Затова Савини изключва възможността за случаен произход на всяка от тези форми и следователно и на правото. Правото е продукт на обективните условия на живот на всеки отделен народ. Истинското право трябва да се открие от историческата наука, защото то не се създава от законодателя. Савини приема, че действащото право има основание в историческото минало на народа и за да се опознае сегашното право, трябва да се изследва зародиша на идеята му. Тя води до [[обичаи]]те, следователно истинското право е [[обичайно право|обичайното право]].|2016|4|9}}
{{факт|Следвайки тази [[логика]], Савини приема, че всеки народ имайки свое историческо минало, има и собствен самобитен характер със свой дух, който поражда и собствено право. Това твърдение обаче налага необходимостта Савини да обясни защо в началото на [[XIX век]] в Германия се прилага повече реципираното [[римско право]], отколкото немските обичаи отразени в [[Салически закон|Салическия закон]] и [[Варварска правда|Варварската правда]]. Отговорът на Савини е, че римското право много плътно приляга на германския дух. Той изследва римското право, издава съчиненията “[[Идея и система на римското право]]” и “[[Система на съвременното римско право]]” в 5 тома. Неговите правни възгледи могат да бъдат разпознати и в съчинението “[[Размисли за революцията във Франция]]”. Критичното отношение на [[Едмънд Бърк]] към идеите на Френската буржоазна революция, поражда идеята в последователите му, сред които са и историко-правниците, да заменят идеалите на естественоправната идеология - с реалните закономерности на историческото развитие на обществото.|2016|3|26}}
== Значение на школата за германското обществено развитие ==
{{Основна|Особен път на Германия}}
{{факт|В Германия конституционно-политическата концепция намира израз в историческата правна школа. Теоретичните ѝ възгледи и разработки привличат интереса на немските юристи, които се насочват към възприемане на тази идеология за обяснение на правото. Предвестник на историческата школа е [[Густав фон Хуго]]. През 1789 г. той издава “[[Институциите на римското право]]”, излагайки своя оригинална [[концепция]], основана на [[Исторически метод|историзма]]. За начало на школата се приема възникналия [[спор]] през 1814 г. между [[Антоан Тибо]] и Фридрих Карл Фон Савини. Тибо предлага да се създаде един граждански кодекс, който да е общ за всички немски княжества, следвайки примера на [[Code de Civil]] от 1804 г., в който с помощта на естественото право се формулират [[Правна норма|правните норми]]. Савини е на противното становище - [[Позитивно право|позитивното право]] не може, и не трябва да се извежда произволно от човешкия разум, предоверявайки му се, защото то произтича от народния дух, а не от разума, и следователно правото не трябва да се официализира, за да не се ограничи развитието му. Савини изхожда от [[постулат]]а, че в основата на правото са правните обичаи, които се пораждат от народния дух, който е истинският законодател. Идеята на Савини и последователите му е, че законодателят не може да измисля законите, а само да ги формулира. Идеята за [[Нормотворчество|правотворчеството]] носи риска от законодателен произвол. В този спор се заключава противоречието между поддръжниците на естественото право и историческата школа.|2016|3|26}}
== Постижения на историко-правниците ==
{{факт|Интересът, който пораждат мислителите от школата, води до възникването на нова школа сред немските юристи - на изследователите на [[Дигеста|дигестите]], народните “[[Пандекти|пандектисти]]”. Именно те изработват [[Германски граждански законник|Германския граждански законник]], в сила за [[Германска империя|Германската империя]] от 1 януари 1900 г. Историческата школа в правото заема изключително важно и централно място и в [[естествени науки|естествените науки]] през XIX век, при това не само в Германия, но и в целия развит свят. Именно тя налага историзма като [[метод]] в изучаването на правото и като критерии за научната стойност на и при изследванията му. Правото започва да се изучава като част от историята на човешката култура и познанието за него вече не може да се ограничава до познанието на закона. Идеята ѝ, е че правото е развиващо се, т.е. динамично, а не статично [[обществено явление]], което променя и същността на [[юриспруденция]]та в края на 19 и през 20 век. От анализа на [[Юридическа техника|техниката върху същността на закона]], юриспруденцията се превръща в истинска наука за правото.|2016|3|26}}
== Източници ==
|
