Николо Макиавели: Разлика между версии

'''Николо̀ Макиавѐли''' ({{lang-it|Niccolò di Bernardo dei Machiavelli}}) е [[Италия|италиански]] [[философ]], държавник и [[историк]] от епохата на [[Ренесанс]]а. Дълги години е бил служител във Флорентинската Република, с дипломатически и военни отговорности. Той е основател на модерната политическа наука, и по-конкретно на политическата етика. Той също така е писал комедии, карнавални песни и поезия. Неговата лична кореспонденция е известена в италианския език. Макиавели е бил секретар на Втората Канцелария на Република Флоренция ( 1498-1512), когато Медичите не са били на власт. Написва своя шедьовър – „Владетелят”, след като Медичите възстановили своята власт и Николо вече нямал задължения и отговорности във Флоренция. Той е смятан за родоначалник на идеята за модерната [[държава]] и модерния владетел.

Съчиненията на Макиавели по теория на политиката са интерпретирани противоречиво в историята на политическото мислене и са използвани за противоположни политически цели. Според някои той е истински републиканец, който иска да предупреди народа за машинациите на владетелите и с това дава указания за защита на свободата. За други той е съветник на безскрупулни силови политици и един от теоретичните бащи най-напред на абсолютизма, а след това и на тиранията, който разрушава етическите обвързаности на класическата политика и поставя политиката само под максимата зана непосредствения успех и дългосрочното увеличаване на властта. В Западна и Средна Европа през ранното Ново време той е бил четен като първия представител на теорията за държавния интерес, с която се изтласква класическата аристотелианска представа за политиката, а политическата теория се ориентира към разширяване и гарантиране на характерната за Новото време властова държава. Приблизително по същото време представителите на републиканизма в английската революция и по-късно отците — основатели на САЩ, го смятат за поддръжник на едно политическо партиципативно мислене, който с най-голяма яснота и изключителна острота е премислил основните принципи на една република, механизмите за нейното обновяване и предпоставките за нейното запазване. Проблемът пред всяка модерна интерпретация на Макиавели е, че една до друга съществуват две противоположни рецепции, които се позовават или на "Владетелят", или на "Размишленията".

Николо Макиавели е роден на [[3 май]] [[1469]] г. във [[Флоренция]], която по това време е практически независим град-държава, управляван от фамилията [[Медичи]]. Произхожда от старо, но не много богато семейство, произлизащо от някогашните маркизи на [[Тоскана]]. През годините негови членове са тринадесет [[гонфалниер на правосъдието|гонфалниери на правосъдието]], {{hrf|Benigni|1913}} членове на градското правителство. Баща му, Бернардо ди Николо Макиавели, е юрист и умира, когато синът му е на 16 години,. а майкаМайка му се казва Бартоломеа ди Стефано Нели.

Въпреки военните успехи на флорентинската милиция, през август 1512 г. родът Медичи, подпомаган от своя роднина папа [[Юлий II]] и от испански войски, възстановява властта си във Флоренция. Макиавели е освободен от постовете си, а г. по-късно е обвинен в заговор срещу властта и е арестуван. Въпреки мъченията, той отказва да се признае за виновен и е освободен. След това се оттегля в своето имение в [[Сант Андреа ин Перкусина]], недалеч от Флоренция, където се отдава на литературна дейност. Освен най-известните си произведения „[[Владетелят]]“ и „Беседи върху първата декада на Тит Ливий“, той пише още няколко книги, между които „Военното изкуство“, „История на Флоренция“ и „Мандрагора“ (пиеса, която се играе и днес).

През 16-ти век, веднага след публикуването на „Принцът”, „Макиавелизмът”„макиавелизмът” се разглежда като епидемия, заразяваща северноевропейската политика, произхождаща от Италия, заразила първо Франция. Именно в този контекст, клането през 1572 в Париж започва да се разглежда като продукт на макиавелизма, - мнение, силно повлияно от [[Хугеноти|хугенота]] Innocent Gentillet, който публикува своя “Discours Contre Machievel” през 1576, която е отпечатана в десет издания на три езика през следващите четири години. Gentillet казва, погрешно според Сидни Англо, че „книгите на Макиавели са най-ценени от нашите италиански и италианизирани придворни " във Франция (в думи на първия му превод на английски език ), и така (в перифраза на Anglo) „в основата на настоящата деградация на Франция, чиято кулминация била не само в клането през 1572, но и в радостта на извратени почитатели”. В действителност има малка следа от Макиавели във френски писания преди клането, не че политиците записват намеренията си на хартия, до книгата на Gentillet, но тази концепция е използвана при от много съвременници и играе ключова роля в създаването на дълготрайна популярна концепцията за Макавелианизма.

Английският драматург [[Кристофър Марлоу]] бил ентусиазиран поддръжник на този възглед. В „Евреинът от Малта” (1589-1590) "Макиевел" говори Прологът, твърдейки, че не е мъртъв, но притежавал душата на (херцог) Гиз, "А, сега Гиз е мъртъв, дошъл от Франция / Да види тази земя, и да се весели с приятелите си "(Prologue, линии 3-4). Последната му пиеса, „Клането в Париж” (1593) взима клането и годините след него като негова тема, с херцога на Гиз и Катерина Медичи и двамата изобразени като „Макиавелиани”„макиавелиани”,заразени със зло още от самото начало.

Погрешно често се смята, че „[[Владетелят]]“ (на тоскански ''Il Principe'', превеждано на български и като „Принцът“ или „Князът“), най-известното произведение на Макиавели, разкрива идеите му за управлението на държавата. В действителност, отпъдения от властта Макиавели, посвещава трактата си на новия владетел на Флоренция, [[Лоренцо Медичи]]. Макиавели се надявал Лоренцо да го вземе на работаслужба и целия трактат има за цел да покаже в един подреден и конкретен стил, че авторът знае как се управлява държава и би бил един много добър държавен съветник. Макиавели не е взет на работаслужба, но произведението му остава в историята като първия подробен анализ на изкуството на властта и най-вече на нейното запазване. Затова и Макиавели се смята за родоначалник на модерната политическа наука. От принципите на грубата сила и пренебрежението на моралните норми, изложени във „[[Владетелят|"Владетелят]]“, идва и понятието ''макиавелизъм''. Макиавели използва парадоксален подход към политическите проблеми, чрез който прави две важни открития. Първото от тях е свързано с идеята на разума, която ни казва, че държавата не трябва да се идеализира, тя е такава, каквато е, и само реалният поглед върху нея може да ни помогне за упражняване на властта по правилен начин. Второто откритие представлява всъщност оценката, която Николо Макиавели дава на историческите владетели, а именно — притежаването както на положителни, така и на отрицателни качества. С това той ни показва, че тези исторически фигури също не трябва да бъдат идеализирани, а оценени напълно реално.

Чрез своят политически трактат "Владетелят", Николо Макиавели напълно отрича отдавна господстващата идея за божествения произход на държавата и държавното управление. Той смята, че властта произтича от властолюбивите хора. Именно хората са тези, които определят същността на държавата. Разглеждайки съдбата на владетеля, Макиавели стига до извода, че добрите закони и войската стоят в основата на всеки вид държава. Той сравнява и човешкото поведение с това на животните: "''На владетеля е необходимо да владее добре похватите на звяра. Той трябва да вземе пример от лисицата и лъва, защото лъвът е беззащитен срещу примката, а лисицата е беззащитна срещу вълците.''". Според Макиавели владетелят трябва да използва всякакви средства за постигане на своята цел: "''Лъжата, вероломството, жестокостта са добри, когато са необходими за укрепването на властта.''". Той е привърженик на хитростта, ловкия разум. Оттам идва и понятието "макиавелизъм", което не е пряко употребено от Николо Макиавели никъде в неговото произведение, но е символ на коварството, хитростта и деспотизма. Исторически нерелевантно би било да се поддържа, че "макиавелизъм" е равнозначно на аморализъм в политиката по две съображения: първо, Николо Макиавели разграничава основателно личния морал от политическия морал (вж "Беседи за първата декада на Тит Ливий") и второ, конкретната историческа ситуация по негово време предполага много по-различни от днешните политически прийоми за защита и развитие на държавата.