Шарл дьо Гол: Разлика между версии

'''Шарл-Андре-Жозеф-Мари дьо Гол''' ({{lang-fr|Charles-André-Joseph-Marie de Gaulle}}) е френски [[генерал]] и [[политик]], [[президент на Франция]] в периода 1959—19691959 – 1969 г.<ref>

Шарл дьо Гол е роден на [[22 ноември]] [[1890]] година в град [[Лил]] ([[Франция]]) в аристократично семейство на [[Католицизъм|католици]]. Баща му — – Анри дьо Гол е бил [[професор]] по [[философия]] и [[литература]] в [[йезуити|йезуитско]] училище, което оказва силно влияние на Шарл. Още от ранно детство той много обича да чете. Още от дете проявява огромен интерес към военното дело, затова не е изненада постъпването му в най-известната френска военна школа в Сен-Сир.

От началото на [[Първа световна война|Първата световна война]] на [[12 август]] [[1914]] г. [[лейтенант]] дьо Гол взема участие във военните действия, като е раняван 3 пъти. В [[Битка при Вердюн|битката при Вердюн]] получава последната си рана, изоставен е от [[рота]]та си, тъй като е смятан за мъртъв и посмъртно му е връчен [[Орден на Почетния легион|Орденът на Почетния легион]]. Въпреки това Шарл остава жив и попада в плен на немците, където прави пет опита за бягство. Заедно с него в плен е и [[Михаил Тухачевски|М. Н. Тухачевски]], бъдещ [[маршал]] на [[Червена армия|Червената армия]]. Докато е в плен, дьо Гол чете немски автори, научава повече за [[Германия]] и в бъдеще това ще му помогне във военното командване. Именно тогава той пише и първата си книга — – „Смут в противниковия лагер“ (публикувана през [[1916]] г.)

Дьо Гол е освободен чак след мира от [[11 ноември]] [[1918]] г. От [[1919]] до [[1921]] година дьо Гол е в [[Полша]], където преподава военно дело, а през юли и август [[1920]] година взима участие в полско-съветската война (1919—19211919 – 1921 г.) с чин [[майор]], а войските на [[Руска съветска федеративна социалистическа република|РСФСР]] тогава по ирония на съдбата командва неговият съкилийник от Първата световна — – Тухачевски. След като отказва предложението за постоянно място в полската войска, той се връща в родината, където на 6 април 1921 се жени за Ивон Вандру. На 28 декември следващата година се ражда синът му Филип, кръстен на неговия командир и до голяма степен кумир — – [[маршал]] [[Филип Петен]]. [[Капитан]] дьо Гол преподава в школата в Сен-Сир, а през [[1922]] е допуснат във Висшата военна академия. На [[15 май]] [[1924]] се ражда по-голямата му дъщеря Елизабета, а през [[1928]] година — – по-малката и негова любимка Анна, която страда от [[синдром на Даун]] (след смъртта и&#768; през [[1948]] г. дьо Гол става попечител на Фонд за деца със синдром на Даун).

В началото на [[Втората световна война]] дьо Гол е със звание полковник. На [[14 май]] [[1940]] г. му поверяват командването на новия 4-ти полк (5000 войници и 85 [[танк]]а). От 1 юни той е временно изпълняващ длъжността [[бригаден генерал]]. На 6 юни премиерът [[Пол Рейно]] назначава дьо Гол за заместник-министър на външните работи. В тази си длъжност той не приема условията на мира, а на 15 юни, след идването на власт на маршал Петен, емигрира във [[Великобритания]]. Именно тогава се разделят пътищата на двамата. В „Мемоари на надеждата“ той пише: „18 юни 1940 г., в отговор на призива на родината, лишен от всякаква помощ за спасяването на душата и честта си, дьо Гол, сам, неизвестен, е трябвало да поеме отговорността за Франция“. На този ден [[BBC]] предава радиоизявлението на дьо Гол, в което призовава за създаване на Съпротивата. Скоро след това се разпространяват листовки, в които генералът се обръща „Към всички французи“( A tous les Français) с призива:

Генералът обвинява правителството на Петен в предателство и заявява, че „с ясно съзнание за дълг ще застане начело на Франция“. Така дьо Гол застава начело на „Свободна“ ( а по-късно — – „Сражаваща се“ Франция), организация, чиято цел е да оказва съпротива на окупантите, а и на колаборационисткия режим във [[Виши]]. Емблема на тази организация става древният символ на мощта на Франция — – лотарингският кръст. Единственият, който признава дьо Гол като лидер на французите и по този начин му помага, е [[Уинстън Чърчил]]. След 22 юни 1940 г. дьо Гол установява тясна връзка със [[Съюз на съветските социалистически републики|СССР]], което предизвиква недоволството на Рузвелт, подсилено още повече от липсата на поддръжка от страна на генерала след десанта в [[Мароко]] и [[Алжир]] на 7 ноември 1942.

Противоречието между патриотическите идеали на дьо Гол и безразличието на [[Франклин Рузвелт]] при избора на съюзници („подхождат ми всички, които могат да ми помогнат да разреша проблемите си“, както сам открито заявява) става едно от най-съществените препятствия за провеждането на координирани действия в Северна Африка. След като вишисткия командващ на [[Алжир]] адмирал Дарлан става жертва на [[терористичен акт]], ръководството на съюзниците назначава за „граждански и военен главнокомандващ“ генерала от армията [[Анри Жиро]]. През януари [[1943]] г. на конференцията в [[Казабланка]] дьо Гол разбира за плана на съюзниците: да го сменят като лидер на „Сражаваща се Франция“ с безличния и послушен Жиро. В перспектива това би довело до хегемония на [[Съединени американски щати|САЩ]] над [[Франция]] в послевоенния период. В Казабланка дьо Гол проявява неочаквана непримиримост към този план — – той настоява за безответствено съблюдаване на националните интереси на страната. Това води до разделянето на „Сражаваща се Франция“ на две части: националистическа, начело с дьо Гол и проамериканска, изградена около Анри Жиро.

На 27 май 1943 на учредително конспиративно заседание в [[Париж]] се събира Националният Съвет на Съпротивата, който (под егидата на дьо Гол) приема множество пълномощия по организацията на вътрешната борба в окупираната страна. Позицията на дьо Гол става все по-стабилна и Жиро е принуден да направи компромис: почти синхронно с откриването на НСС той кани генерала в управляващите структури в Алжир. Дьо Гол изисква моменталното подчинение на Жиро (командващия войските) на гражданската власт. Ситуацията се нажежава. Накрая, на 3 юни 1943 година, се създава френският комитет за национална освобождение, начело на който, като равни, застават дьо Гол и Жиро. Обаче мнозинство в него получават голистите, а някои от привържениците на съперника му (в т. ч. Кув-дьо-Мюрвил — – бъдещ премиер на Петата република) — – преминават на страната на дьо Гол. През ноември 1943 г. Жиро е изгонен от комитета. Историята с Жиро е именно този момент, когато военачалникът дьо Гол става политик. За първи път той си поставя въпрос, свързан с политическа борба: „Или аз, или той“. На [[4 юни]] [[1944]] г. дьо Гол е извикан от [[Уинстън Чърчил]] в [[Лондон]]. Британският премиер го осведомява за предстоящия десант на съюзническите войски в [[Нормандия]] и, заедно с това, за пълната подкрепа за решението на Рузвелт за тотално налагане на волята на САЩ. На дьо Гол става ясно, че вече никой не се нуждае от услугите му. В проекта на обръщението, написано от ген. Д. Д. Айзенхауер, френският народ е трябвало безпрекословно да се подчинява на командването на съюзниците до избора на законни органи на властта, за какъвто очевидно не бил смятан комитетът на дьо Гол. Единствено острият протест на дьо Гол принуждава Чърчил да му даде право на отделно изявление по радиото, в което генералът обявява правителството си за легитимно и се обявява против американските планове.

На [[6 юни]] [[1944]] г. съюзническите войски осъществяват успешен десант в [[Нормандия]], с което откриват втория фронт в [[Европа]]. След като за известно време е на освободената територия, дьо Гол заминава за [[Вашингтон]] за среща с президента Рузвелт, чиято цел продължава да е същата — – да се възвърне самостоятелността и величието на [[Франция]] (ключов израз в политическия речник на [[генерал]]а). „Докато слушах американския президент, окончателно се убедих, че в деловите отношения между двете страни логиката и чувствата означават много малко в сравнение с реалната сила, че тук се цени този, който може да граби и да запази заграбеното; и ако Франция иска да си възвърне предишното място в света, то тя трябва да разчита само на себе си“, пише дьо Гол. След като поддръжниците на съпротивата, начело с полковника от [[танк]]овите войски Рол-Танги и един от най-приближените хора на дьо Гол — – губернатора на [[Чад]] — – [[Филип дьо Отклок]] (влязъл в историята под името Леклерк), освобождават пътя за [[Париж]], дьо Гол влиза тържествено в освободената [[столица]]. На грандиозното шествие през едни от най-свещените места на французите са посветени много части от „Военните мемоари“ на генерала: „С всяка стъпка по едни от най-прославените места на света ми се струва, че отминалата слава се присъединява към славата на днешния ден“. Дьо Гол никога не се е смятал за политик само на своето време, не се е поставял под общ знаменател с такива фигури като Чърчил или Рузвелт, а е съзнавал своята мисия в контекста на многовековната френска история.

Но за сметка на стабилното външнополитическо състояние, самата страна е в тежка икономическа и социална криза — – запазва се ниският стандарт на живот, увеличава се броя на безработните. Даже не се определя с точност политическото устройство на страната. Изборите за Учредителното събрание не дават мнозинство на нито една партия и се сформира трипартийна коалиция (относително мнозинство получават комунистите, [[Морис Торез]] става вицепремиер), проектът на [[Конституция]]та е отлаган неведнъж. След един от поредните сблъсъци по повод разширението на военния бюджет дьо Гол, на 20 януари 1946 г., напуска поста си и се оттегля в провинциалното семейно имение Коломбе-дьо-дез-Еглиз (Colombey de deux Eglises). Той сравнява сегашното си положение с изгнанието на [[Наполеон]], но за разлика от своя кумир той следи отблизо политическите действия в страната и запазва надеждата да се завърне.

По-нататъшната политическа кариера на генерала е свързана със „Съюз на френския народ“ (Rassemblement du Peuple Francais, RPF), с чиято помощ дьо Гол смята да се върне на власт по парламентарен път. RPF организира шумна агитационна кампания. Лозунгите продължават да са същите: национализъм (борба с влиянието на САЩ), спазване на традициите на Съпротивата (емблема на RPF става отново Лотарингският кръст), борба срещу голямата комунистическа фракция в Националното събрание. Успехът сякаш съпътства дьо Гол. През есента на [[1947]] г. RPF печели местните избори, а през [[1951]] година взима 118 места в [[Национално събрание|Националното събрание]]. Но има още много време до така мечтаната от генерала победа. RPF не взима пълно мнозинство на тези избори, за сметка на все по-стабилните позиции на комунистите. Известният английски аналитик [[Александър Верт]] пише: „Той не е бил роден за демагог. Тогава, през 1947 година, се създава впечатлението, че той е решил да бъде такъв, като използва всички позволени трикове и уловки. Това е било неприемливо за хората, уважаващи в миналото дьо Гол за неговото сурово достойнство“. Действително, генералът обявява война на Четвъртата република, като постоянно отбелязва, че като освободител на страната той трябва да я управлява, разпространява навсякъде оскърбителни антикомунистически лозунги и т.н. Към него се прилепят множество кариеристи, както и отхвърлени от режима на Виши хора — – всичко това логично води до разпада на партията на [[6 май]] [[1953]] г. След това той прекарва пет години в уединение в своето имение и се отдава на работа над своите знаменити „Военни мемоари“ — – един от най-ярките символи на Втората световна война, в три тома („Призив“, „Единство“ и „Спасение“). Генералът не просто излага на показ историческите събития, но и се опитва да намери отговор на въпроса: как става така, че от на никого не известен бригаден генерал, той се превръща в национален лидер? Единствено дълбокото убеждение, че „нашата страна пред лицето на другите страни трябва да се стреми към велики цели и да не се прекланя пред никого, защото в противен случай може да се окаже в смъртна опасност“.

[[1957]] — – [[1958]] са години на дълбока политическа криза в IV Република. Войната в [[Алжир]] (която се пренася и на територията на съседен [[Тунис]]), безуспешните опити да се състави Правителство и накрая — – икономическата криза. Активизират се т. н. „ултра“ — – полуфашистски групировки, които оказват силно влияние на алжирското военно ръководство. На [[10 май]] [[1958]] г. четирима алжирски генерали се обръщат към президента [[Рене Коти]] с ултиматум — – да не се отказва от Алжир. На [[13 май]] въоръжените формировки „ултра“ завладяват сградата на колониалната администрация в гр. Алжир. Генералите телеграфират в [[Париж]] с искането към Шарл дьо Гол да „наруши мълчанието си“ и да се обърне към цялата страна с цел да се създаде „правителство на общественото доверие“.

Ако това изявление беше прозвучало преди година, в разгара на икономическата криза, то би се приело като подстрекателство за държавен преврат. Сега, пред реалната заплаха от преврат, на дьо Гол се надяват и центристите на Пфилимлен, и умерените социалисти на Ги Мо Ле, и — – преди всичко — – алжирските бунтовници. Везните се накланят в полза на дьо Гол, след като бунтовниците за броени часове завладяват остров Корсика. Генерал дьо Гол твърдо апелира към метежниците да изпълняват заповедите на своето командване. На [[27 май]] „призрачното правителство“ на Пиер Пфилимлен подава оставка. Президентът Рене Коти в обръщение към Националното събрание предлага дьо Гол за министър-председател, както и за предоставянето на генерала на извънредни пълномощия, включително до промяна в Конституцията. На [[1 юни]] с огромно мнозинство от 329 гласа дьо Гол утвърден за министър-председател. Яростни противници срещу идването му на власт са радикалите на Мендес-Франс, левите социалисти (в това число бъдещият президент [[Франсоа Митеран]]) и комунистите начало с Торез и Дюкло. Всички те настояват за безусловно спазване на демократическите основи на държавата, които дьо Гол смятал да промени в близко време.

Само след два месеца — – през август на бюрото на премиера вече е проектът за нова Конституция, която действа във Франция и днес. Пълномощията на парламента значително са ограничени, като е запазена принципната отговорност на правителството пред Националното събрание (то може да гласува вот на недоверие на правителството, но президентът, който назначава премиера, не е длъжен да внесе неговата кандидатура за утвърждаване от парламента). Президентът, съгласно чл.16, в случаите, когато „независимостта на Републиката, нейната териториална цялост или изпълнението на международните и&#768; задължения са под пряка и сериозна заплаха, а нормалното функциониране на държавните институции е в колапс“ (като какво се разбира под тази фраза, никой не уточнява) може временно да вземе в свои ръце абсолютно неограничена власт. Коренно се променя и принципът за избор на президента. Държавният глава изразява вече не волята на парламента, а на целия народ. Отначало се предвижда президентът да бъде избиран от разширена колегия на избирателите, а в перспектива — – от целия народ.

На [[21 декември]] [[1958]] г., след по-малко от три месеца, 76&nbsp;000 избрани представители от всички населени места на Франция избират президента. 75,5% от тях дават своя глас за министър-председателя и на [[8 януари]] [[1959]] г. е официалната [[инаугурация]] на първия президент на Петата Република — – генерал дьо Гол.

На [[8 септември]] [[1961]] г. е извършен атентат срещу дьо Гол — – първи от петнадесет, които са дело на дясната „Организация на секретната Армия“ (Organisation de l’Armée Secrète) — – съкратено OAS (ОАС). Историята на атентата е в основата на световно известната книга на Ф.Форсайт „Денят на чакала“. Алжирската война завършва с подписването на двустранните споразумения в Евиан ([[18 март]] [[1962]] г.), довели до създаване на независимата алжирска държава. Потресаваща е декларацията на дьо Гол: „Епохата на независимите континенти идва на смяна на епохата на колониализма“. И наистина дьо Гол е основоположник на новата постколониална политика на Франция: политика на културни връзки между франкофонските (т.е.френскоговорещите) държави и територии. Алжир не беше единствената страна, напуснала „Френската империя“, за която дьо Гол се бореше още в 40-те години. Само през 1960 г. („Годината на Африка“) станаха независимо повече от двадесет африкански държави. [[Виетнам]] и [[Камбоджа]] също станаха независими. В тези държави останаха много хиляди французи, които не скъсаха своите връзки с метрополията. Наивно е да се мисли, че те не служеха на целта на дьо Гол — – велика Франция, като алтернатива на двуполюсния модел (САЩ — – СССР), който вече съществуваше.

1965 г. — – годината на преизбирането на дьо Гол за втори президентски мандат — – е година на два мощни удара по политиката на Северно-Атлантическия съюз. На 4 февруари генералът обявява, че отказва да използва долара в международните сделки като единна парична единица. На 9 септември президентът съобщава, че Франция не се смята за обвързана със Северно-Атлантическия блок. На 21 февруари 1966 година идва развръзката на седемгодишната борба на дьо Гол с чуждото военно присъствие във Франция. Републиката излиза от военната организация на [[НАТО]]. В официална нота правителството на Помпиду обявява евакуацията на 29 бази с 33 хиляди души личен състав от територията на страната, както и преместването на централата на НАТО от Париж в Брюксел.

Голям скандал се разразява през 1967 по време на визитата в Квебек (франкофонската провинция на Канада). Президентът на Франция, в края на речта си пред огромна публика възкликва: „Да живее Квебек!“, а после добавя знаменитите думи: „Да живее свободният Квебек!“ (фр. Vive le Québec libre!). Дьо Гол и официалните му съветници впоследствие предлагат множество версии, които да парират обвиненията в сепаратизъм, сред които — – това, че се е имала впредвид свободата на Квебек и цяла Канада от чуждестранните военни блокове (т.е. отново НАТО). Така или иначе, този инцидент много дълго е бил в основата на исканията за независимост на Квебек.

Първият компромис на дьо Гол се отнася до създадената през 1949 г. Федеративна Република Германия. Тя бързо възстановява своят икономически и военен потенциал, като силно се нуждае от политическо признание, постигнато с договора със [[Съюз на съветските социалистически републики|СССР]]. Дьо Гол обещава на канцлера Аденауер да се застъпи против английския план за „европейска зона за свободна търговия“, в замяна на посредничество в отношенията със СССР. Визитата на дьо Гол във ФРГ шокира целия свят — – човек, воювал в две войни срещу Германия е първият, който и&#768; подава приятелска ръка; но всичко това е само първата стъпка към създаването на [[Европейския съюз]].

Вторият компромис е свързан с това, че в борбата срещу НАТО, генералът се нуждае от подкрепата на СССР — – страната, която за него е не просто „комунистическа тоталитарна империя“, а по-скоро — – „вечната Русия“. Личната неприязън на дьо Гол към комунизма минава на заден план заради националните интереси на страната. През 1964 година двете страни сключват търговски договор, по-късно — – договор за научно-техническо сътрудничество. През 1966 г. по покана на Председателя на Президиума на ВС на СССР Николай Викторович Подгорни дьо Гол е на уникална по продължителността си официална единадесетдневна визита в Съветския Съюз. Президентът посещава, освен столицата, Ленинград, Киев, Волгоград и Новосибирск, където е в току-що създадения Сибирски научен център. Политическите успехи на посещението включват договори за разширение на политическите, икономическите и културните връзки. И двете страни осъждат американската намеса във вътрешните работи на Виетнам, създават особена политическа франко-руска комисия. Даже е подписано съглашение за създаване на директна връзка между Кремъл и Елисейския дворец.

Непопулярен е наложеният държавен монопол върху телевизията и радиото (свободни са само печатните медии). Съществена причина за загубата на доверие към дьо Гол става неговата социално-икономическа и аграрна политика, както и рязкото спадане на качеството на живота. Накрая, все по-голямо раздразнение предизвиква самата личност на дьо Гол — – за някои, най-вече за младите, той е неадекватно авторитарен и несъвременен политик. За падането на дьо Гол пряка причина стават [[Май 68 във Франция|Майските събития във Франция от 1968]].

Съдбата на генерала е предрешена. Като последен опит да се задържи на власт се счита замяната на [[Жорж Помпиду]] с Кув-дьо-Мюрвил и планът за реорганизацията на Сената — – горната камара на парламента — – в икономически и социален орган, защитаващ интересите на [[предприемач]]ите и [[профсъюз]]ите. През февруари 1969 година генералът предлага тази реформа на [[референдум]] и обявява, че ако тя не бъде приета, ще си подаде оставката. В навечерието на референдума дьо Гол се оттегля в Коломбе и очаква резултатите, спрямо които няма никакви илюзии. След като в 10 часа вечерта на [[27 април]] [[1969]] година поражението е очевидно, след полунощ на [[28 април]] президентът по телефона предава на Кув-дьо-Мюрвил следният документ: „Аз преставам да изпълнявам задълженията на президент на Републиката. Това решение влиза в сила от днес в 12 часа.“

{{Личности на годината на Тайм|51- – 75}}