Върховен македоно-одрински комитет: Разлика между версии

| членове = 50 - – 60 000 души към 1900 г.

'''Върховният македоно-одрински комитет''' е ръководният орган на '''Македоно-одринската организация''' - – революционна организация на [[Македонци|македонски]] и [[тракийци|тракийски]] емигранти и български общественици, която съществува от 1895 до 1905 година в [[България]] и [[Османска империя|Османската империя]]. Целта на ВМОК и МОО е реализиране на предвидената в [[Берлински договор|Берлинския договор]] от 1878 година [[Автономия за Македония и Одринско|широка автономия]] на останалите в границите на Османската империя [[Македония (област)|Македония]] и [[Одринска Тракия]]. Комитетът организира [[Четническа акция на Македонския комитет|Четническата акция]] в 1895 година и [[Горноджумайско въстание|Горноджумайското въстание]] в 1902 година, а негови чети участват в [[Илинденско-Преображенско въстание|Илинденско-Преображенското въстание]] в 1903 година. След първоначално добро сътрудничество с [[Вътрешна македоно-одринска революционна организация|Вътрешната македоно-одринска революционна организация]], Върховният комитет влиза постепенно в конфликт и с нея, и с българското правителство и в 1903 година организацията е забранена в България, а в 1905 година се разпуска. Военното крило в организацията продължава да се занимава с революционна дейност до 1912 година, а след [[Балкански войни|Балканските]] и [[България в Първата световна война|Първата световна война]] част от тях се вливат в десницата на [[Вътрешна македонска революционна организация|ВМРО]], докато част от легалните дейци формират [[Съюз на македонските емигрантски организации|Съюза на македонските емигрантски организации]].

=== I конгрес ===

Организацията е основана на конгрес, който заседава от 19 до 28 март 1895 година в [[София]] и събира представители на легалните [[Македонска емиграция в България|македонски емигрантски дружества в България]] и [[Румъния]], които искат да създадат обща организация.<ref>Билярски, Цочо. Княжество България и македонският въпрос, т.1. Върховен македоно-одрински комитет 1895 - – 1905 (Протоколи от конгресите), Българска историческа библиотека, 5, Иврай, София, 2002, стр. 7- – 8.</ref> На практика основите на организацията са поставени чрез сливане на централните и провинциални дружества на двете основни емигрантски организации - – [[Млада македонска книжовна дружина|Младата македонска дружина]], представител на еволюционната линия и на [[Братски съюз|Братския съюз]], представител на революционната тенденция.

На конгреса, известен като Първи македонски конгрес, присъстват 61 представители на македонски дружества. В Дневния ред на конгреса влизат въпросите за положението на немюсюлманските народи в Турция след Берлинския конгрес, задълженията на Османската империя и Великите сили и дали вдигането на всеобщо въстание в Македония, Одринско и Албания е легално средство за подобряване на участта на немюсюлманите и ако да&nbsp;— – кой трябва да го подготви и предприеме.<ref>Билярски, Цочо. Княжество България и македонският въпрос, т.1. Върховен македоно-одрински комитет 1895 - – 1905 (Протоколи от конгресите), Българска историческа библиотека, 5, Иврай, София, 2002, стр. 44- – 45.</ref> Конгресът решава всички съществуващи македонски дружества да се слеят в единна '''Македонска организация''', начело на която е '''Македонски комитет'''. Комитетът се състои от петчленно бюро и 15 съветници. Пръв председател на комитета става бившият председател на Братския съюз [[Трайко Китанчев]], подпредседател е [[Наум Тюфекчиев]], а секретар е [[Тома Карайовов]]. Членовете на Комитета са предимно представители на русофилската опозиция от [[Демократическа партия|Демократическата]] и [[Прогресивнолиберална партия|Цанковистката партия]]. Изготвени са устав и програма за действие. Комитетът е длъжен всяка година да свиква редовен конгрес на дружествата.

е) изобщо прилагане на мероприятия, диктувани от силата на обстоятелствата.<ref>Билярски, Цочо. Княжество България и македонският въпрос, т.1. Върховен македоно-одрински комитет 1895 - – 1905 (Протоколи от конгресите), Българска историческа библиотека, 5, Иврай, София, 2002, стр. 49.</ref><ref>Георгиев, Величко, Стайко Трифонов, История на българите 1878 - – 1944 в документи, том 1 1878 - – 1912, част втора, стр. 360 - – 361.</ref>}}

Това е най-ранният документ, в който се говори за автономия на Македония и Одринско.<ref>Бурилкова, Ива, Цочо Билярски. От София до Костур. Освободителните борби на българите от Македония в спомени на дейци на Върховния македоно-одрински комитет, Синева, София, 2003, стр. 6.</ref> Този принцип на автономията е приет почти единодушно от делегатите&nbsp;— – само трима делегати, между които [[Димитър Македонски (Емборе)|Димитър Македонски]], гласуват за приемане на цел [[Велика България (политическа концепция)|„присъединяване към България“]] - – и остава непроменен във всички статути на организацията до края на съществуването и&#768;. Освен легалната дейност&nbsp;— – въздействие чрез печатно слово, агитации и митинги, организацията от самото начало допуска и въоръжената борба като средство за постигане на тази цел&nbsp;— – формулировката и на този член остава непроменена в следващите статути, а последвалите събития показват, че на практика революционната тенденция напълно надделява над еволюционната.

През лятото на 1895 година мнозинството от българските политици&nbsp;— – и управляващи, и опозиция&nbsp;— – смятат, че въоръжена акция на територията на Османската империя би направила османските власти по-отстъпчиви по отношение на осигуряване на правата на българските поданици на империята. Така със знанието на [[Правителство на България (17)|правителството]] на [[Константин Стоилов]] и при отсъстващ „по семейни причини“ в Карлсбад български владетел, Македонският комитет организира въоръжено нахлуване на няколко чети, съставени предимно от български военнослужещи, на територията на Османската империя. Опожарено е помашкото градче [[Доспат]] и за кратко е превзет град [[Мелник]], но четите са отблъснати от османските части и не успяват да предизвикат всеобщо въстание в Македония.<ref>Енциклопедия България, том 7, Академично издателство „Проф. Марин Дринов“, София, 1996.</ref>

За българската външна политика Четническата акция е успех&nbsp;— – тя показва на Османската империя, че македонското революционно движение е под контрола на София и може да бъде използвано при продължаващ османски отказ за признаване на легитимността на българския владетел, отпускане на берати за български владици и административни реформи. За Македонския комитет обаче Четническата акция е очевиден неуспех, който предизвиква разногласия в организацията.

[[Румъния]] използва Четническата акция за разтуряне на македонските дружества и за ограничаване на дейността на българските обществени и културни институции в страната.<ref>Елдъров, Светлозар. „Върховният македоно-одрински комитет и Македоно-одринската организация в България (1895 - – 1903)“, Иврай, София, 2003, стр. 27 - – 29.</ref>

== Под контрола на Демократическата партия (1896 - – 1899) ==

След неуспеха на Четническата акция и смъртта на Трайко Китанчев през август същата година Македонският комитет навлиза в период на криза. В Македонската организация се оформят две основни групи дейци&nbsp;— – едната са представителите на русофилската опозиция, предимно дейци на Демократическата партия на [[Петко Каравелов]], които искат използване главно на легални средства, а втората са военните, които следват правителствената политика на Константин Стоилов и двореца и искат поддържане на постоянен курс към въстание.

През декември 1895 година се свиква II извънреден конгрес, който заседава от 3 до 6 декември.<ref>Елдъров, Светлозар. Организации, идеологии и програми на македоно-одринското движение в България (1895 - – 1899), във: Върховният македоно-одрински комитет и Македоно-одринската организация в България (1895 - – 1903), Иврай, София, 2003, стр. 70- – 72, 82- – 85.</ref> Конгресът разглежда Решенията на Първия македонски конгрес и на тяхна база на 15 декември приема нови Статути на македонските дружества, в които целта на организацията и средствата за постигането и&#768; остават непроменени&nbsp;— – автономия за Македония и Одринско чрез легални политически средства и „прилагание мероприятия, диктувани от силата на обстоятелствата“, които в тайните протоколи са наречени „терор и въстание“. Комитетът се преименува на '''Върховен македонски комитет''', а членовете му са намалени на 12, като бюрото отпада. На последното заседание на 16 декември е избран нов състав на комитета - – [[Йосиф Ковачев]], [[Пантелей Урумов]], [[Александър Радев]], [[Данаил Николаев]], [[Илия Георгов]], [[Георги Паунчев]], Тома Карайовов, [[Андрей Ляпчев]], [[Димитър Ризов]], [[Димитър Матов]], [[Васил Диамандиев]] и [[Алеко Константинов]].<ref>Билярски, Цочо. Княжество България и македонският въпрос, т.1. Върховен македоно-одрински комитет 1895 - – 1905 (Протоколи от конгресите), Българска историческа библиотека, 5, Иврай, София, 2002, стр. 73- – 74.</ref> На 17 декември на първото си заседание новият комитет избира за председател запасния генерал Данаил Николаев, който остава на поста до 6 март 1897 година, а подпредседател е Йосиф Ковачев.

Делегатите [[Антон Бозуков]], [[Спиро Петков]] и [[Никола Наумов]] отказват да участват в избора на нов комитет в знак на протест към недопускането на офицерите, участвали в Четническата акция, като делегати на конгреса.<ref>Билярски, Цочо. Княжество България и македонският въпрос, т.1. Върховен македоно-одрински комитет 1895 - – 1905 (Протоколи от конгресите), Българска историческа библиотека, 5, Иврай, София, 2002, стр. 72- – 73.</ref> На 21 декември 1895 година 31 дейци, предимно военни, поддържащи революционната тактика, изпращат окръжно до македонските дружества от името на Изпълнителното бюро на Македонския комитет. Окръжното е с № 330, като с това се заявява претенция за приемственост със стария комитет и непризнаване на избрания Върховен комитет. Изпълнителното бюро е в състав Антон Бозуков (председател), Йордан Венедиков (подпредседател), [[Наум Тюфекчиев]] (член), [[Димитър Жостов]] (касиер) и [[Георги Влахов]] (запасен член). Почти всички провинциални дружества обаче подкрепят Върховния комитет и единствено Софийското дружество взима страната на отцепниците. След връщането на действителна служба на офицерите и арестуването на Тюфекчиев по делото за [[Убийство на Стефан Стамболов|убийството на Стефан Стамболов]], Македонският комитет постепенно запада, като дори вярното му Софийско дружество се разцепва, като неговите поддръжници са около крилото „Св. Стефанска България“ на Спиро Петков и вестник [[Македония (1896 - 1897)|„Македония“]].

В края на февруари 1896 година, вследствие на българо-турските преговори от началото на годината, Върховният комитет изработва проект за реформи в Османската империя. Проектът заедно с карта и обяснителни бележки е връчен през март на министър председателя Стоилов и изпратен на ЦК на ВМОРО в Солун, както и до настоятелствата на македонските дружества в страната. Проектът предвижда обособяване на Македония и Одринска Тракия в отделни административни единици в рамките на Османската империя, по примера на [[Източна Румелия]], със собствен законодателен орган, занимаващи се с вътрешната административна уредба и управител, принадлежащ към преобладаващата народност с мандат от 5 години. В проекта се предвижда чиновниците и жандармерията да се избират пропорционално от населението, а официалните езици да са турски и езикът на мнозинството на населението.<ref name="Елдъров 73">{{cite book |title= Организации, идеологии и програми на македоно-одринското движение в България (1895 - – 1899), във: Върховният македоно-одрински комитет и Македоно-одринската организация в България (1895 - – 1903)|last=Елдъров |first=Светлозар |authorlink= |coauthors= |year=2003 |publisher=Иврай |location=София |isbn=954-91210-6-2 |pages=73 |url= |accessdate=}}</ref>

Проектът за реформи на Върховния комитет е възприет и от ВМОРО като основа на нейните политически искания, но е пренебрегнат и от Великите сили и от българското правителство. През май 1896 година султанът издава ираде, с което в европейските вилаети се въвеждат козметични реформи и това кара Върховния комитет да организира вълна от протестни митинги в България.<ref name="Елдъров 74">{{cite book |title= Организации, идеологии и програми на македоно-одринското движение в България (1895 - – 1899), във: Върховният македоно-одрински комитет и Македоно-одринската организация в България (1895 - – 1903)|last=Елдъров |first=Светлозар |authorlink= |coauthors= |year=2003 |publisher=Иврай |location=София |isbn=954-91210-6-2 |pages=74 |url= |accessdate=}}</ref>

Постепенно дейността на Македонската организация е значително ограничена, като организацията преживява криза. От около 40-те македонски дружества в страната западат и не развиват дейност. Организацията среща и големи финансови трудности, тъй като дружествата имат големи дългове към банки и частни лица, направени за финансиране на Четническата акция. Единствената стабилна новосъздадена организация са [[Български освободителни братства|Българските освободителни братства]]&nbsp;— – офицерски братства, имащи за цел да подпомагат с пари, оръжие и хора освободителната борба в Македония и Одринско. През май 1896 година емигрантите от Одринско се отделят в самостоятелно дружество [[Странджа (организация)|„Странджа“]], което съществува до 1900 година.<ref>Дружество „Странджа“ и македоно-одринското революционно движение (1896 - – 1900), в: Елдъров, Светлозар. Върховният македоно-одрински комитет и македоно-одринската организация в България (1895 - – 1903), Иврай, 2003, стр. 157- – 190.</ref> Външнополитическата конюнктура също не е благоприятна за Македонската организация, тъй като след възстановяването на българо-руските отношения България се съобразява с Русия, която ангажирана в Далечния изток, няма изгода от повдигане на македонския въпрос.

На III македонски конгрес през ноември 1896 година в отчета на комитета се казва, че „Комитетът счита дипломатическата страна на освободителното дело за изчерпана, като с това делото е поставено на конкретна основа“.<ref>Билярски, Цочо. Княжество България и македонският въпрос, т.1. Върховен македоно-одрински комитет 1895 - – 1905 (Протоколи от конгресите), Българска историческа библиотека, 5, Иврай, София, 2002, стр. 93- – 94.</ref> Комитетът също така влиза в конфликт с министър-председателя Стоилов, който не благоволява да приеме делегацията му. В новоизбрания комитет влизат Данаил Николаев, Йосиф Ковачев, Пантелей Урумов, [[Христо Станишев]], Александър Радев, капитан [[Атанас Дуков]], [[Никола Червениванов]], [[Димитър Ляпов]], Андрей Ляпчев, Алеко Константинов, [[Любомир Милетич]] и [[Георги Георгов]].<ref>Билярски, Цочо. Княжество България и македонският въпрос, т.1. Върховен македоно-одрински комитет 1895 - – 1905 (Протоколи от конгресите), Българска историческа библиотека, 5, Иврай, София, 2002, стр. 104.</ref> Председател е генерал Николаев, а подпредседател е Йосиф Ковачев. Комитетът губи някои от основните си дейци&nbsp;— – Димитър Матов (†1896), Алеко Константинов (†1897), Димитър Македонски (†1898), а Димитър Ризов, Тома Карайовов и Никола Наумов пък заминават на дипломатически служби, което още повече задълбочава кризата в Македонската организация.

Комитетът постепенно губи позиции и във войската&nbsp;— – правителството на Стоилов връща на служба офицерите, дезертирали за да вземат участие в Четническата акция, генерал Николаев подава оставка през март 1897 година, а капитан Дуков не взима участие в работата на комитета. Постепенно организацията е овладяна от дейци на Демократическата партия, което кара [[Коста Шахов]], Васил Диамандиев, Пантелей Урумов и други да се оттеглят от работата на Върховния комитет.

От март до юни 1897 година председател на комитета е Йосиф Ковачев. След оставките на четирима от дванадесетте членове на ВМК, както и на [[Гръцко-турска война (1897)|Гръцко-турската война]], от 15 до 21 юли 1897 година се провежда IV извънреден конгрес, на който са представени едва половината от дружествата на Македонската организация.<ref>Елдъров, Светлозар. Организации, идеологии и програми на македоно-одринското движение в България (1895 - – 1899), във: Върховният македоно-одрински комитет и Македоно-одринската организация в България (1895 - – 1903), Иврай, София, 2003, стр. 105- – 116.</ref> Конгресът намалява членовете на Върховния комитет на 6 плюс 2 резервни и избира нов състав с председател Христо Станишев, подпредседател Андрей Ляпчев, касиер Георги Георгов и секретар Димитър Ляпов и членове [[Атанас Казанджиев]] и [[Гоце Делчев]]. Резервни членове са Коста Шахов и [[Полихрон Нейчев]].<ref>Билярски, Цочо. Княжество България и македонският въпрос, т.1. Върховен македоно-одрински комитет 1895 - – 1905 (Протоколи от конгресите), Българска историческа библиотека, 5, Иврай, София, 2002, стр. 116.</ref> Решава се да започне издаването на вестник. Гоце Делчев и Андрей Ляпчев обаче отказват мястото в комитета и окончателният му вариант от декември е Станишев председател, Гергов подпредседател и касиер и Ляпов секретар. Така комитетът продължава да е в ръцете на Демократическата партия и не успява да преодолее обхваналата го идейна, организационна и кадрова криза.

Петият македонски конгрес, който заседава от 26 до 29 юли 1898 година,<ref>Елдъров, Светлозар. Организации, идеологии и програми на македоно-одринското движение в България (1895 - – 1899), във: Върховният македоно-одрински комитет и Македоно-одринската организация в България (1895 - – 1903), Иврай, София, 2003, стр. 117- – 130.</ref> се опитва да централизира работата на комитета, да изправи на крака финансите и да съживи дипломатическата дейност. Конгресът преизбира комитета, който се конституира в състав председател Христо Станишев, подпредседател Андрей Ляпчев, касиер Александър Радев, секретар Димитър Ляпов, членове [[Христо Попов (юрист)|Христо Попов]], Георги Георгов. Резервни членове са Коста Шахов, Александър Людсканов и Полихрон Нейчев.

През октомври 1898 година умира старият авторитетен деец Йосиф Ковачев, което е нов удар върху организацията. Единственото сериозно дело на новия състав на комитета е стартирането на вестник „[[Реформи]]“ на 9 януари 1899 година, който бързо достига 8000 бройки тираж.<ref>Елдъров, Светлозар. „Върховният македоно-одрински комитет и Македоно-одринската организация в България (1895 - – 1903)“, Иврай, София, 2003, стр. 37.</ref> Комитетът изработва и меморандум до Великите сили, в който отново прилага Проекта за реформи от 1896 година.

== Възход при Сарафов (1899 - – 1900) ==

[[Файл:Vmk Sarafov.jpg|дясно|мини|250п|Върховният комитет около 1899 - – 1900. Седнали [[Тома Давидов]] (подпредседател), [[Борис Сарафов]] (председател), [[Георги Петров (революционер)|Георги Петров]] (касиер). Прави [[Владислав Ковачев]] (член), [[Георги Минков]] (член). Фото [[Иван Карастоянов]]]]

Така Върховният комитет е овладян от офицерите от Българските освободителни братства, които са за по-активна дейност и в България, и в чужбина, и във вътрешността, и които имат подкрепата на Централния комитет на ВМОРО. Между двете революционни организации се установява добро сътрудничество. Върховният комитет подпомага Вътрешната организация с пари и особено с подготвени кадри, организира прехвърлянето на хора и оръжие в Македония и Одринско. След създаването на [[Задгранично представителство на ВМОРО|представителство]] на ВМОРО в София в края на 1896 - – 1897 година членовете му [[Гоце Делчев]] и [[Гьорче Петров]] са по право членове на комитета. През май 1900 година МО и ВМОРО подписват съвместен протокол, с който офицерите от българската армия се допускат във всички нива на структурите на ВМОРО. Върховният комитет оказва значителна помощ на вътрешната организация при изграждането на четническия институт. Двете организации правят общи постъпки пред Екзархията за назначаване на учители в Македония и Одринско по списък, представен от Централния комитет на ВМОРО. Върховният комитет набавя и складира в пограничните пунктове оръжие, което предава на Вътрешната организация.<ref>Пандев, Константин. Национално-освободителното движение на българите в Македония и Одринско. 1878 - – 1903, Издателство „Наука и изкуство“, 1979, стр. 214.</ref>

Офицерските братства разширяват организацията си като след 1899 година в 16 български гарнизона има такива братства, обхващащи около 1000 души&nbsp;— – половината от българските офицери на редовна служба. В Швейцария, Франция, Белгия, Русия и Австро-Унгария и САЩ също се появяват нови македоно-одрински дружества. В САЩ през 1899 година [[Станислав Шумков]] е представител на първото регистрирано емигрантско българско дружество „Васил Левски“. Шестият конгрес упълномощава Шумков да представлява Върховния комитет в Америка. Три тайни дружества възникват и в Румъния. На [[3 октомври]] 1899 година в София е създадено и първото женско македоно-одринско благотворително дружество, което носи името на българската героиня [[Екатерина Симидчиева]]. Само самостоятелните македоно-одрински дружества според спомените на Сарафов са 250.

На 19 февруари 1900 година дружество „Странджа“ се саморазпуска и на VII конгрес, който заседава от 30 юли до 5 август, организацията приема името '''Македоно-одринска организация''', а комитетът - – '''Върховен македоно-одрински комитет''', като съставът му е от 6 души.

{{цитат|Македоно-одринската организация се превръща в най-голямата обществено политическа сила в страната... Общо членовете на МОО заедно с помощните и&#768; структури достигат до 50 - – 60&nbsp;000 души...<ref>Елдъров, Светлозар. Върховният македоно-одрински комитет и Македоно-одринската организация в България (1895 - – 1903), Иврай, София, 2003, стр. 36.</ref>}}

Комитетът развива и широка културна дейност&nbsp;— – финансира издаването на книги и брошури, субсидира театралната група на [[Войдан Чернодрински]], организира сказки, вечеринки и театрални представления.

Едновременно с това нарасналата мощ на Македоно-одринската организация започва да плаши и властите в София, имащи пред себе си примера на въвляклата Гърция в злощастната [[Гръцко-турска война (1897)|Гръцко-турска война]] [[Етники Етерия]]. [[Правителство на България (21)|Служебното правителство]] на [[Рачо Петров]], както и следващото [[Правителство на България (22)|коалиционно правителство]] на Демократическата и Прогресивнолибералната партия предприемат действия по ограничаване на влиянието на МОО&nbsp;— – още през януари са забранени стрелческите дружества; забранено е събирането на пари и помощи в полза на МОО; военният министър [[Стефан Паприков]] забранява на офицерите на редовна служба да участват в МОО под страх от уволнение, а министерският съвет забранява на държавните служители да участват в насрочения конгрес на МОО. Така част от най-активните кадри на МОО&nbsp;— – офицерите и учителите, са възпрепятствани в дейността си в македоно-одринското движение.

През нощта на 23 срещу 24 март 1901 година председателят на ВМОК Борис Сарафов е арестуван, заедно с другите членове на комитета. На следващия ден има голям митинг на софийското македоно-одринско дружество, но друга реакция от готвещата се за конгрес МОО, временно оглавявана от [[Георги Минков]] и [[Димо Хаджидимов]], няма.<ref name="blagov"/><ref>Билярски, Цочо. Протоколите на Върховния македоно-одрински комитет между VII и VIII конгрес (1900- – 1901), ИДА, кн. 51, 1986, стр. 107- – 167.</ref>

На VIII извънреден конгрес, който заседава от 4 до 8 април 1901 година, за председател на ВМОК е избран [[Стоян Михайловски]], а в новия състав на комитета са представени трите идеологически течения в македоно-одринското дело. За подпредседател е избран [[Владимир Димитров (ВМОК)|Владимир Димитров]], секретар [[Иван Кепов]] и членове&nbsp;– доктор [[Димитър Владов]] и Георги Минков и [[Георги Петров (революционер)|Георги Петров]].<ref>Георгиев, Величко, Стайко Трифонов, История на българите 1878 - – 1944 в документи, том 1 1878 - – 1912, част втора, стр. 377.</ref> Михайловски и Владов са привърженици на крилото на Цончев, Кепов и Димитров на ВМОРО, а Минков и Петров са сарафисти.<ref>Силянов, Христо. Освободителните борби на Македония, том 1, София, 1933, стр. 154.</ref> За редактор на „Реформи“ е избран [[Никола Харлаков]].

В МОО постепенно се оформят две основни крила&nbsp;— – към това на генерал Цончев, ползващо се с подкрепата на двореца, принадлежат предимно офицерите Стефан Николов, Антон Бозуков, [[Анастас Янков]], [[Александър Протогеров]], [[Владимир Каназирев]], Христо Саракинов, [[Юрдан Стоянов]], [[Димитър Думбалаков]], както и войводите [[Дончо Златков]], [[Васе Пехливана]] и други.<ref>[http://www.vi-books.com/vis/vis8/vis8.1/VS-1_08.pdf Чалгънова, Елена. Владимир Николов Каназирев (1879 - – 1962), в: Военно исторически сборник, 2008, стр. 39.]</ref> Другото крило се състои от сарафистите, анархистите и привържениците на съвместните действия с ВМОРО. Това крило се ползва с подкрепата на управляващата Прогресивнолиберална партия. Дружествата на МОО по места също се разделят, като оглавявания от Михайловски-Цончев Върховен комитет започва да изключва опозиционните дружества. През март 1902 година задграничните представители на ВМОРО отново изпращат писмо до македонските дружества, в което се описва конфликтът с върховистките чети, и се призовава да не се пречи на делото на македонските българи.<ref>{{cite book|first=Мерсия|last=Макдермот|title=За свобода и съвършенство: биография на Яне Сандански|year=1987|publisher=Наука и изкуство}}, стр. 90 - – 91.</ref>

{{цитат|Ожесточението на борбата отвѫдъ, стигнало до кръстосване на братското орѫжие и до братоубийства, изроди и тукъ уличната и печатна борба до степень, че изчезна взаимното уважение между еднитѣ и другитѣ борци. Еднитѣ и другитѣ се рисуваха взаимно по-черни, отколкото бѣха. Въ свояг най-вулгаризиранъ видъ — – въ оня видъ, който най-силно действува върху проститѣ и неосведомени хора — – междуособицата представляваше върховиститѣ като слѣпи проводници на честолюбивитѣ, егоистични и династически попълзновения на князъ Фердинанда въ ущърбъ на македонския робъ, „блюдолизци”„блюдолизци“ и „лакеи”„лакеи“ на българския Дворецъ, а вѫтрешнитѣ — – като сборище отъ „мафиоти”„мафиоти“, „даскали”„даскали“ и „коцкари”„коцкари“, които експлоатиратъ тукъ и тамъ свещеното освободително дѣло, безъ да мислятъ — – и безъ да сѫ кадърни — – да направятъ нѣкога възстание.<ref>Силянов, Христо. Освободителните борби на Македония, том 1, София, 1933, стр. 157.</ref>}}

== При генерал Цончев (1902 - – 1905) ==

Комитетът Михайловски-Цончев, въпреки съпротивата на българското правителство, на монарха и на Вътрешната организация, пристъпва бързо към организиране на въстание с цел да привлече вниманието на международното обществено мнение.<ref>Билярски, Цочо. Върховният македоно-одрински комитет в навечерието на Горноджумайското въстание, Македонски преглед, кн. 4, 1992, 110- – 116.</ref> През септември 1902 година избухва неуспешното [[Горноджумайско въстание]].<ref>[http://promacedonia.org/obm1/4_4.html Силянов, Христо. Освободителните борби на Македония, том I, София, 1933, стр. 178.]</ref> След неговия разгром и последвалите репресии срещу ВМОРО в цяла Македония общественото мнение в България се настройва негативно към фракциите на ВМОК, организацията губи всебългарската подкрепа и на практика се затваря в средите на емиграцията.

На 30 януари 1903 година [[Правителство на България (24)|правителството]] на [[Стоян Данев]] под европейски натиск поставя МОО извън закона. Ръководителите и на двата Върховни комитета са арестувани и интернирани извън столицата, архивите им са конфискувани, а офисите&nbsp;— – запечатани.

Крилото на генерал Цончев, имащо стабилни основи сред патриотично настроеното българско офицерство, продължава да съществува като нелегална организация и на територията на България, и на територията на Османската империя, като се опитва да изгради паралелна на Вътрешната организация революционна структура в Източна Македония. Дейците от другото крило на ВМОК започват да гравитират около Задграничното представителство на ВМОРО, което се оформя като организационен център на емиграцията.<ref>Енциклопедия Пирински край, том 1, Благоевград, 1995, стр. 222 - – 223.</ref>

[[Солунски конгрес на ВМОРО (1903)|Солунският конгрес на ВМОРО]] от януари 1903 година, взел решение за курс към въстание, на практика решава основния разделителен проблем между дейците на ВМОК&nbsp;— – да има или да няма незабавно всеобщо въстание. След като ВМОРО приема тактиката на ВМОК на Цончев между централисти и върховисти отново се установява сътрудничество. Основен поддръжник на примирението от страна на ВМОК е капитан Александър Протогеров, защото, както казва той в писмо до Цончев

Успоредно на това ВМОРО съживява и конкурентния Върховен комитет на Станишев&nbsp;— – Карайовов като му отпуска заем от 5500 златни лева и той също се опитва да създаде благотворителни дружества в страната. Кръгът македонски интелектуалци около [[Любомир Милетич]] и [[Иван Георгов]] се опитва да доведе до обединение, но не постига успех.

В навечерието на въстанието четите на Върховния комитет, начело с генерал Цончев, полковник Янков и подполковник Николов се съсредоточават по границата на [[Серски революционен окръг|Серския революционен окръг]], като между двете организации е постигнато неписано споразумение за взаимопомощ. Във Валовищко върховистката четата на [[Любомир Стоенчев]] заедно с вътрешната чета на [[Илия Кърчовалията]] води бой на 9 септември в местността Ливадата в Пирин. На 12 септември тя отново се сблъсква с османски части в местността Мали пресек, Кърчовско и след еднодневен бой се оттегля в България. В Мелнишко върховистките чети на Юрдан Стоянов, [[Петър Дървингов]] и [[Димитър Зографов (офицер)|Димитър Зографов]] се обединяват с вътрешните на [[Яне Сандански]], [[Михаил Чаков]] и [[Стоян Мълчанков]] в отряд от 160 души и на 30 август водят [[Бой при оброчището „Света Троица“|бой]] край оброчището „Света Троица“. На 31 август отряд от 400 души, под общото командване на полковник Янков и генерал Цончев и на войводите на ВМОК [[Христо Танушев]], [[Иван Ботушанов]], [[Никола Лефтеров]] и Димитър Атанасов се сражава в местността Гарваница, а на 1 септември води [[Бой при село Пирин|бой]] при село [[Пирин (село)|Пирин]]. На 4 септември четите на войводата на ВМОРО [[Спиро Петров]] и тази на ВМОК, начело с [[Константин Настев]] водят общ [[Бой при връх Кукла|бой]] с турски части на връх Кукла, в който загива Спиро Петров.<ref>Енциклопедия Пирински край, том 1, Благоевград, 1995, стр. 381 - – 382.</ref>

{{цитат|...офицерството е било тук душата на освободителното дело. Офицерството е дало най-много и най-скъпи жертви – било в пари, било в материали, било в свои другари. В офицерството е била и ще бъде едничката надежда, към него днес са обърнати погледите на целия свят, към него преди всичко македоно-одринският роб протяга ръка за помощ.<ref>Елдъров, Светлозар. Офицерските братства и освободителната борба. – в: Национално-освободителното движение на македонските и тракийските българи 1878- – 1944, том 3 (Македонски научен институт, София 1997, стр. 124. ISBN 954-8187-32-9</ref><ref>[http://www.vi-books.com/vis/vis8/vis8.1/VS-1_08.pdf Чалгънова, Елена. Владимир Николов Каназирев (1879 - – 1962), в: Военно исторически сборник, 2008, стр. 39- – 40.]</ref>}}

През август и септември 1904 година офицерски върховистки чети отново навлизат в Източна Македония, най-вече в Горноджумайско, Петричко и Малешевско и в по-малка степен в Поройско и Гевгелийско, където позициите на организацията са отслабени след смъртта на войводите [[Алексо Поройлията]] и [[Иванчо Карасулията]]. При опитите да се проникне и в Разложко, Мелнишко и Струмишко между върховистките и вътрешните чети отново започват сблъсъци, които не са големи до 7 април 1905 година, когато Яне Сандански прави засада на четата на Юрдан Стоянов при село [[Кашина]] и в сражението загиват 9 души. На 23 май става сражение и в Струмишко между районната чета на ВМОРО и върховистките чети на Константин Настев, Александър Протогеров и Никола Лефтеров, в което също загиват 8 души. Тези и последвалите ги братоубийствени сражения имат крайно негативни последици върху общественото мнение в страната.<ref>[http://www.promacedonia.org/obm2/33.html Силянов, Христо. Освободителните борби на Македония, том II, София, 1993, стр. 383 - – 389.]</ref>

Неуспешните опити от пролетта на 1905 година на капитан Протогеров и поручик Настев да преминат Вардар и да проникнат в Западна Македония, ги карат да помислят за по-активно привличане на местното население и дават идея за изграждането на нова '''Македоно-одринска тайна революционна организация''', приета от генерал Цончев. Основната идея е да се привлече по-пряко местното население като се копира структурата и методите на Вътрешната организация&nbsp;— – избиране на местни ръководители и провеждане на районни конгреси. Начело на организацията е Централно ръководно бюро с председател подполковник Николов и членове капитан Протогеров и войводата Дончо Златков. Организационната територия е разделена на пет района&nbsp;— – Джумайски, Малешевски, Петрички, Мелнишки и Поройски, всеки със свое ръководно тяло, началник и войвода. Районите пък се поделят на участъци, начело с участъкови комисии, избирани от местните дейци, които дават по един представител в районното ръководно тяло. За поддръжка на структурата и за купуване на оръжие се налага революционен данък.

През лятото на 1905 година дейците на ВМОК активно изграждат новата организационна структура, като свикват местни конгреси и утвърждават управителните тела.<ref>Елдъров, Светлозар. Офицерските братства и освободителната борба. – в: Национално-освободителното движение на македонските и тракийските българи 1878- – 1944, том 3 (Македонски научен институт, София 1997, стр. 125 - – 127. ISBN 954-8187-32-9</ref>

След 1905 година много от дейците на Върховния комитет&nbsp;— – предимно офицерите, разочаровани от решението на Цончев се отказват от революционна дейност и се връщат в армията. [[Младотурска революция|Младотурската революция]] в 1908 година води до временен застой в революционното движение на емиграцията и офицерството. В групата на офицерите върховисти след смъртта на Янков и Цончев изпъкват по-млади дейци като подполковник Протогеров, майор Дървингов, майор [[Борис Дрангов]], майор [[Климент Кръстев]].

След възстановяването на революционното движение в края на 1909 - – началото на 1910 година част от върховистите като Антон Бозуков подкрепят [[Българска народна македоно-одринска революционна организация|БНМОРО]], а други като Александър Протогеров и Дончо Златков&nbsp;— – ВМОРО на Христо Матов.<ref>Първанова, Зорка. Възстановяване на въоръжената борба и възстановяването на ВМОРО, в: Национално-освободителното движение на македонските и тракийските българи (1878 - – 1944). Том 3, Освободителното движение след Илинденско-Преображенското въстание 1903 - – 1919, МНИ, София, 1997, стр. 251, 253.</ref>

През март 1911 година, след обединението на ВМОРО и БНМОРО, при което Протогеров е избран за пръв запасен член на ЦК, покана за обединение е отправена и към привържениците на бившия ВМОК. На 15 март върховистките дейци, наричащи себе си „групата от бившата организация на Върховния МО комитет“, се срещат в София и подписват протокол&nbsp;— – последният върховистки програмен документ. Протоколът се състои от осем точки&nbsp;— – подновяване на революционната борба (точка 1) с общи усилия, тъй като противниците са по-добре организирани и по-силни, отколкото в миналото (т. 2) с цел „придобиване автономията на Македония и Одринско в тяхната цялост“ (т. 3), „създаване на една тайна, немногобройна, но здрава революционна армия“ (т. 4), независимост (т. 5) и централизация на организацията с доминация на нелегалните дейци и съответно ликвидиране на Задграничното представителство (т. 6), разчитане на малко количество от най-предани и свободни от зависимост борци, макар и организацията да трябва да се „разпростира между всички българи“ (т. 7), евентуален ЦК при обединение в състав председател подполковник Николов и членове Протогеров, [[Тодор Лазаров]], [[Тодор Александров]] и [[Павел Христов (революционер)|Павел Христов]] (т. 8). Протоколът е подписан от Стефан Николов, Александър Протогеров, Димитър Думбалаков, Петър Дървингов, Димитър Владов, Борис Стрезов и [[Георги Белев (революционер)|Георги Белев]]. Макар възгледите за целите и задачите на двете групи дейци да съвпадат, поради условията за овладяване на председателското място в бъдещия Централен комитет и за закриване на Задграничното представителство, протоколът е отхвърлен от Тодор Лазаров и така до пълно обединение не се стига.<ref>Първанова, Зорка. Възстановяване на въоръжената борба и възстановяването на ВМОРО, в: Национално-освободителното движение на македонските и тракийските българи (1878 - – 1944). Том 3, Освободителното движение след Илинденско-Преображенското въстание 1903 - – 1919, МНИ, София, 1997, стр. 255.</ref><ref>Думбалаковъ, Михаилъ. През пламъцитѣ на живота и революцията, том II, София, 1937, стр. 135 - – 139.</ref>

От май 1911 година върховистите отново започват да изпращат чети и да развиват паралелни революционни структури в Македония.<ref>Първанова, Зорка. Възстановяване на въоръжената борба и възстановяването на ВМОРО, в: Национално-освободителното движение на македонските и тракийските българи (1878 - – 1944). Том 3, Освободителното движение след Илинденско-Преображенското въстание 1903 - – 1919, МНИ, София, 1997, стр. 256.</ref> [[Албанско въстание (1912)|Албанското въстание]], [[Щипско клане|Щипските]] и [[Кочанско клане|Кочанските събития]], [[Итало-турска война|Итало-турската война]] раздвижват революционните дейци в България. Раздвижват се и благотворителните братства, които отново излизат от контрола на Вътрешната организация и се свързват с групата на офицерите върховисти.

Битолско и Солунско) и [[Константин Дзеков]] е в [[Гевгели|Гевгелийско]]йско (Кожух), [[Воден|Воденско]]ско и [[Енидже Вардар|Ениджевардарско]]. Към тях започват да гравитират и дейците на комитета „Автономна Македония“ около Коста Шахов. През юни 1912 година, след пропадането този път по вина на вътрешните дейци на поредния опит за обединение, върховистите на конференция в София решават да създадат тайна революционна организация, която до месец да подготви въстание, което да предизвика българо-турска война. Избрано е управително тяло&nbsp;— – Народно бюро, начело с подполковник Николов. За трети път са възстановени тайните офицерски братства и са затегнати редиците на благотворителните братства. Така за няколко месеца отново се създава стройна организация, напомняща на МОО от 1903 година, която има за цел въздействие върху българското правителство за започване на война под лозунга „сега или никога“.<ref>Елдъров, Светлозар. ''Македоно-одринското движение в България.'' – в: ''Национално-освободителното движение на македонските и тракийските българи 1878- – 1944'', том 3 (Македонски научен институт, София 1997, стр. 242 - – 249. ISBN 954-8187-32-9</ref>

Върховният македоно-одрински комитет получава твърде разнородни оценки за цялостната си дейност и постигнатите резултати. Разминаването е резултат на еволюцията в политическото гледище за разрешаване на македонския въпрос, в личностни и политически различия, както между дейци на организацията, така и сред лица, чужди на ВМОК. Върховният комитет традиционно има добри отношения с Вътрешната македоно-одринска революционна организация до избухването на [[Горноджумайско въстание|Горноджумайското въстание]]. Новината за създаването на Македонския комитет през 1895 година е приета на първо време негативно от основателите и членовете на ЦК на ВМОРО в Солун. Въпреки това един от тях - – [[Христо Татарчев]], пише в спомените си:

{{Цитат|Главната задача на тоя Върх<nowiki>[овен]</nowiki> комитет бе да се вдигне въстание, колкото бе възможно по-скоро, обаче на пътя на това замислено от него дело се изпречваше Вътрешната организация. Нужно бе за това да бъде Вътрешната организация под негово разпореждане. Наистина Външната и Вътрешната организация, при все че действаха всяка една при специални условия, имаха и съща цел&nbsp;— – свободата на Македония.<ref>Колектив. ВМОРО през погледа на нейните основатели, Военно издателство, София, 2002, стр.75.</ref>}}

Още преди потушаването на [[Илинденско-Преображенско въстание|Илинденско-Преображенското въстание]] между двете организации започват търкания за начините и ръководството на борбата срещу Османската империя. Периодът след въстанието се характеризира с взаимни обвинения между дейците на двете организации за това кой носи основната вина за понесените загуби. Още през 1903 година Яне Сандански казва пред [[Георги Белев (революционер)|Георги Белев]]:

{{Цитат|.. ние решително се противопоставихме на вашите другари-офицери.., защото знаем техното възпитание, техните интимни замисли. Те са хора, които клетва са дали за верност на българския Княз и на Българската държава, те не могат да бъдат друго, освен техни слепи и послушни оръдия. А пък ние не искахме да заменим турската тирания, турските султани с други такива и с българската тирания и Българския княз: ние искаме Македония да бъде автономна, независима, свободна: Македония&nbsp;— – на македонците... Виждате ли сега?.. вие искате свободна Македония и Одринско като средство, като етап за бъдещи завоевания и присъединявания, когато у нас свободата, автономията на Македония е легнала <nowiki>[''легалната'' в оригинала]</nowiki> в основата, като цел. Ето де е големото различние между нас&nbsp;— – вътрешните и вас&nbsp;— – върховистите. Ако допуснехме вашите другари-офицери, те щеха да водят въоръжената борба, те щеха да имат в свои ръце четите, бойните ядра, организацията и като така, при свободна Македония, те щеха да наложат на македонското население, те щеха да му диктуват да иска то присъединяването на Македония и Одринско към България, както това стана с Източна Румелия през 1885 година. Ние месихме питата, вие щехте да я ядете. Ето кое ни плашеше, едно защо се противопоставяхме ние левичарите срещу офицерите-националисти.<ref>Белев, Г. Из живота на четите&nbsp;— – На гости у Сандански (спомени), Илюстрация Илинден, 1933, бр.6 (46), стр. 4- – 6.</ref>}}

Въпреки привидното примирие ВМОРО претърпява [[Разкол в македонското освободително движение след Първата световна война|разкол]] и в организацията се оформят три основни групи&nbsp;— – на централистите около Груев, на сарафистите около Сарафов и на санданистите около Сандански. Последната група е в особено изострени отношения спрямо ВМОК още от началото на 1902 година, когато се стига до сражения между чети на двете течения, в които са убити революционери и от двете страни. След фактическото разцепване на ВМОРО през 1906 година ръководствата едно на друго си издават смъртни присъди и в резултат през 1907 година са убити Борис Сарафов и Иван Гарванов от Тодор Паница, приближен на Яне Сандански. Този акт допълнително фрагментира революционното движение и последиците от него указват влияние десетилетия по-късно.

Антагонизмът между вътрешни и върховисти е преекспониран и допълнително подклаждан след края на Първата световна война. Затихналите по време на войните за национално обединение различия и вражди избухват с нова сила, подкрепяни от политическите централи в следвоенна България. Голяма част от бившите дейци на ВМОРО и ВМОК се обединяват във Вътрешна македонска революционна организация, но традиционно левите дейци в македонското освободително движение се противопоставят на възстановяването на организацията. Фактическите ръководители на ВМРО Тодор Александров и Иван Михайлов са директно набеждавани от лявоотляво за продължители на върховизма. Късният идеолог на лявото движение и участник в управлението на комунистическа България [[Христо Калайджиев]] пише:

{{цитат|Искаха да убият или най-малко да парализират нашето македонско съзнание или чувство, да убият в нас идеите на Гоце, да ни обвържат с тяхната завоевателна политика, да обвържат македонското дело за тяхната колесница, да ни направят мост, през който да мине великобългарската идея за създаване на Велика България и хегемония на Балканите... Кои са печалните герои в тая печална картина? Те са същите, които обявиха Гоце за предател, Яне&nbsp;— – за турчин, Хаджията&nbsp;— – за родоотстъпник. Те са същите, които предизвикаха Мелнишкото и Горноджумайското въстание, които предизвикаха преждевременното Илинденско въстание, по чиито внушения станаха Магарешките атентати в навечерието на Балканската война, които сключиха договора за [[подялба на Македония|подялба на Македония]], които си играеха с автономния принцип... Фердинанд [...] бе душата на тая политика.<ref>Калайджиев, Христо. Федерална Македония и великобългарският шовинизъм, Издателство на Българската работническа партия (комунисти), София, 1945, стр. 4- – 5.</ref>}}

{{цитат|Разликата е в това, че между тогавашните върховисти имаше плеяда личности със здраво национално чувство, хора, които всяка минута бяха готови да умрат с оръжие в поробена Македония, хора с интелект, култура и голямо родолюбие.<ref name="Свобода или смърт 2">{{Цитат уеб| уеб_адрес=http://www.strumski.com/books/5_144SvobodailiSmrtTomalevski.pdf | заглавие= „Свобода или смърть. Революционенъ листъ“ |достъп_дата =2015-10-11 |фамилно_име= |първо_име= |дата= |труд= |издател=Година V, брой 114, декемврий 1930, с. 2 |език= |цитат= }}</ref>}}

Скопската историография не променя като цяло тази си теза и след обявяването на независимостта на [[Република Македония]] през 1991 година, макар и да реабилитира част от дейците на Върховния комитет. Българската историческа наука обаче след демократичните промени през 1989 година преразглежда ролята на ВМОК и приносът и&#768; в освободителното движение се обявява за равностоен на този на ВМОРО.<ref>Елдъров, Светлозар. „Върховният македоно-одрински комитет и Македоно-одринската организация в България (1895 - – 1903)“, Иврай, София, 2003, стр. 9.</ref>

{{цитат|Българската историография, особено в последните двадесетина години, направи много за изясняване на мястото и ролята на Върховния комитет и неговата организация в освободителните борби на Македония и Одринска Тракия. Най-важният резултат беше, че понятието „върховизъм“, запечатано дотогава в народната памет и в историческата наука като символ на братоубийства и кръвопролития, получи реабилитация<ref>Елдъров, Светлозар. „Върховният македоно-одрински комитет и Македоно-одринската организация в България (1895 - – 1903)“, Иврай, София, 2003, стр. 23.</ref>... историята на Върховния македоно-одрински комитет и Македоно-одринската организация в България [...] преминава през периоди на подем и спадове, има своите сенчести и светли страни, ражда герои и отваря дълбоки рани, но освен всичко друго има и съществен принос в развитието на националноосвободителните борби на македонските и тракийските българи.<ref>Елдъров, Светлозар. „Върховният македоно-одрински комитет и Македоно-одринската организация в България (1895 - – 1903)“, Иврай, София, 2003, стр. 49 - – 50.</ref>}}

{{цитат|Целта... е... да се види истината за дейността на тази българска национално-патриотична организация на българската емиграция от Македония и Одринско... преплетена и допълваща се с политиката на българското княжество и на Вътрешната македоно-одринска революционна организация, които през това десетилетие са в повечето случаи в синхрон помежду си.<ref>Билярски, Цочо. Княжество България и македонският въпрос, т.1. Върховен македоно-одрински комитет 1895 - – 1905 (Протоколи от конгресите), Българска историческа библиотека, 5, Иврай, София, 2002, стр. 6.</ref> ...истината най-после ще излезе на преден план и отрицателният смисъл, който се влагаше и влага и днес в понятието „върховизъм“, най-после ще отпадне.<ref>Билярски, Цочо. Княжество България и македонският въпрос, т.1. Върховен македоно-одрински комитет 1895 - – 1905 (Протоколи от конгресите), Българска историческа библиотека, 5, Иврай, София, 2002, стр. 27.</ref>}}

* Билярски, Цочо. Княжество България и македонският въпрос, т.1. Върховен македоно-одрински комитет 1895 - – 1905 (Протоколи от конгресите), Българска историческа библиотека, 5, Иврай, София, 2002.

* Билярски, Цочо. Отношенията на Вътрешната македоно-одринска революционна организация и Върховния македоно-одрински комитет до 1902 г., ИДА, кн 59, 1990, стр. 233- – 291.

* Билярски, Цочо. Протоколите на Върховния македоно-одрински комитет между VII и VIII конгрес (1900- – 1901), ИДА, 1986.

* Билярски, Цочо, И. Бурилкова, Писма от дейци на Върховния македонски комитет и на Българските македоно-одрински революционни комитети в архива на д-р Константин Стоилов (1895- – 1898 г.), Македонски преглед, кн. 4, 1996, стр. 101- – 128.

* Георгиев, Георги. Македоно-одринското движение в Кюстендилски окръг (1895- – 1903), Македонски научен институт, София, 2008.

* Елдъров, Светлозар. Върховният македоно-одрински комитет и Македоно-одринската организация в България (1895 - – 1903), Иврай, София, 2003.

* Елдъров, Светлозар. Кореспонденцията между генерал Иван Цончев и капитан Александър Протогеров за македоно-одринското революционно движение (октомври 1901 - – юли 1903 г.), ИВИНД, 1991, кн. 52, стр. 118- – 143.

* Елдъров, Светлозар, Т. Петров. Офицерите от Българската армия на Княжество България в Илинденско-Преображенското въстание 1903 година, ВИС, 1988, кн. 4, стр. 137- – 146.

* Николов, Б. Протоколи от районните конгреси на Върховния македоно-одрински комитет през 1905 г., ВИС, 1984, кн. 3, стр. 164- – 179.

* Пандев, К. Вътрешната организация и Върховният комитет 1899- – 1901, Етюд историк, 1973.