|
В творбата се дава отговор на хулниците срещу българския език.
== Текст ==
Език свещен на моите деди, <br>език на мъки, стонове вековни, <br>език на тая, дето ни роди, <br>за радост не – за ядове отровни.
Език прекрасен, кой те не руга <br>и кой те пощади от хули гадки? <br>Вслушал ли се е някой досега <br>в мелодьята на твойте звуци сладки?
Разбра ли някой колко хубост, мощ <br>се крий в речта ти гъвкава, звънлива – <br>от руйни тонове какъв разкош, <br>какъв размах и изразитост жива? <br>
Не, ти падна под общия позор, <br>охулен, опетнен със думи кални: <br>и чуждите, и нашите, във хор, <br>отрекоха те, о, език страдални! <br>
Не си можал да въплътиш във теб <br>създаньята на творческата мисъл! <br>И не за песен геният ти слеп – <br>за груб брътвеж те само бил орисал! <br>
Тъй слушам сè, откак съм на света! <br>Сè туй ругателство ужасно, модно, <br>сè тоя отзив, низка клевета, <br>що слетя всичко мило нам и родно. <br>
Ох, аз ще взема черния ти срам <br>и той ще стане мойто вдъхновенье, <br>и в светли звукове ще те предам <br>на бъдещото бодро поколенье; <br>
Ох, аз ще те обриша от калта <br>и в твоя чистий блясък ще те покажа, <br>и с удара на твойта красота <br>аз хулниците твои ще накажа.
Пловдив, 1883 година
== Външни препратки ==
|
