Отваря главното меню

Промени

редакция без резюме
След края на [[Втората световна война]] под ръководството на СССР на Балканите се установяват просъветски режими на управление. В края на август [[1944]] г. в [[Румъния]] с преврат, ръководен от краля, е свалена диктатурата на [[Антонеску]], страната е окупирана от настъпващите съветски войски, с чиято помощ румънската комунистическа партия овладява властта през [[1947]] г. На [[9 септември 1944]] г., с помощта на [[Червената армия]], властта в [[България]] е завзета от [[Отечествения фронт]], доминиран от [[БРП]](к). В [[Албания]] партизаните, ръководени от местната комунистическа партия, улеснени от изтеглянето на [[Вермахта]] от Балканите, завземат централната власт през ноември 1944 г. Към май [[1945]] г. властта в цяла [[Югославия]] също преминава в ръцете на [[ЮКП]] с помощта на български и съветски войски. В [[Гърция]] силната антихитлеристка съпротивителна организация [[ЕЛАС]], доминирана от комунистите, завзема голяма част от страната, включително столицата [[Атина]], след изтеглянето на войските на [[Третия райх]].
 
Тази обстановка подтиква българския министър-председател и водач на БРП (к) [[Георги Димитров (политик)|Георги Димитров]] да смята, че е настъпил момент за осъществяването на проекта за Балканска федерация. Димитров се ориентира най-вече към Югославия, тъй като смята, че възможността за обединение на България с тази страна е най-голяма. За спойващо звено трябва да послужи [[Социалистическа република Македония]], която трябва да се влее във федерацията като единна федеративна република от [[Пирин]] до [[Шар планина]] (в замяна България ще получи обратно [[Западните покрайнини]]). За целта е стартирана политика на агресивна [[Македонизация в Пиринска Македония|македонизация на българското население в Пиринско]] чрез принудителна смяна на етническото самоопределение, достигнала до регистриране като "македонци" дори на част живеещите в този район български евреи и руснаци-белогвардейски емигранти.
 
[[Македонизация]]та е проведена с помощта на административни принуда и масирана пропаганда, като вината за нея основно се хвърля върху Георги Димитров. Според отделни данни от мемоаристиката насилията са предимно по инициатива на местните дейци на [[БКП]], а Георги Димитров замисля кампанията само като вълна от културна и политическа пропаганда. В резултат, през 1947 г. между България и Югославия е подписан договор за дружба и сътрудничество. Скоро след това — през [[1948]] г., поради разрива в отношенията между [[Тито]] и [[Сталин]] договорът е разтрогнат. Известно време [[БКП]] и българската държава запазват противоречивата си, противобългарска, политика по македонския въпрос — до [[1963]] г., когато на специален пленум на [[ЦК на БКП|ЦК на партията]] [[Тодор Живков]] се обявява в полза на българския характер на Пиринския край.
Въпреки ударите, които понася на два пъти идеята за Балканска федерация, след 1947 г. и след разпадането на Югославия, тя отново започва да се появява в общественото пространство, поднесена от различни източници.
 
Така например гръцкият премиер [[Георгиус Папандреу]] през 2003 г., тогава министър на външните работи, в интервю за германския в. „[[Зюддойче цайтунг]]“ говори за съживяването на идеята за балканска федерация сред гръцката общественост. Това негово изказване предизвика бурни реакции в [[Република Македония|Македония]] и [[Хърватия]].<ref>http://www.novinar.net/news/gartciia-gotvi-balkanska-federatciia_Nzk4OzMx.html</ref>
 
Френският професор [[Жорж Кастелан]] твърди: „Пътят към Европа минава през „Балканска федерация““<ref>http://www.segabg.com/online/new/articlenew.asp?issueid=583&sectionid=6&id=00001</ref>. Той издава история на балканските народи, която се радва на популярност в България.