Тамплиери: Разлика между версии

Изтрито е съдържание Добавено е съдържание
м Премахнати редакции на 95.111.40.185 (б.), към версия на Denis Marinov
Пр.
Ред 24:
}}
 
'''Тамплие́риТамплиери''' ({{lang-fr|templiers}} от "temple" – храм, "''храмовници''") или ''Бедните рицари на Христа и [[Соломонов храм|Соломоновия храм]]'' ({{Lang-la|Pauperes commilitones Christi Templique Solomonici}}) са членове на духовно-[[рицарски орден]], основан в [[Светите земи]]{{hrf|Bériou|Josserand|2009|?}}<ref name=burman-13-19>Burman, с. 13-19.</ref> през [[1119]] г. от група [[рицар]]и, начело с [[Юг дьо Пайен]], след [[Първи кръстоносен поход|Първия кръстоносен поход]]<ref>[http://www.templiers.info/historical_materials/index.php?id=sources_translation&sources_translation=walter_map-about_the_basis_of_templars_01 "За основаването на Ордена на ТамплиеритетеТамплиерите" Уолтър Мап]</ref><ref>{{cite book |title= The Crusades: The Story of the Latin Kingdom of Jerusalem |last= Archer |first= T.A. |authorlink= |coauthors= |year= 1894 |publisher= |location= |isbn= |pages= 176 |url= |accessdate=}}</ref>
 
== История ==
Ред 70:
{{цитат|Светата Дева – постановява Уставът на Ордена – е в началото на нашата вяра, и ради нея, и в нейно име, ако такава е волята Божия, ще бъде свършекът на същата тази вяра.|}}
 
Десет години по-късно рицарите на Храма вече са триста на брой. Те предвождат три хиляди мъже. Скоро „Орденът на Храма“ вече разполага с добре подготвена, много смела и, което е най-забележителното за онези времена, невероятно дисциплинирана армия. „Новото рицарство“ влиза от сражение в сражение, без да щади кръвта си и да изменя на своята „повеля“ – рицарите тамплиери никога да не се отказват от битка. От [[1119]] г. до [[1291]] г., когато след падането на Иерусалимското кралство християните завинаги загубват Светите земи{{hrf|Bériou|Josserand|2009|?}}<ref name=burman-13-19/>, се сменят двадесет и един Велики магистри на „Ордена на Тамплиеритете“Тамплиерите“. Техният живот и дела са всъщност израз на върховете и паденията в историята на самия [[Орден]]. При втория Велик магистър, [[Робер дьо Краон]] (1136 – 1147) Братството получава най-големите привилегии и свобода на действие. Третият Велик магистър, [[Еверар дьо Бар]] (1149 – 1151), се връща във [[Франция]] с [[Луи VII]], отива в [[абатство]]то [[Клерво|Клерво]] и приема пълното [[монашество]]. Седмият, [[Филип дьо Мили]] (1169 – 1170), се отказва след една година. Осмият, [[Йод дьо Сен Аман]] (1170 – 1180), умира като затворник след като отказва да заплати откуп. Деветият, [[Арно дьо Торож]] (1180 – 1184), е заловен и освободен срещу обещанието вече никога да не вдига оръжие срещу мюсюлманите. Петнадесетият, [[Пиер дьо Монтегю]] (1218 – 1232), подава оставка или е принуден да го направи. Петима загиват по време на сражения: [[Бернар дьо Трамле]] (1151 – 1153), [[Жерар дьо Ридфор]] (1184 – 1189), [[Арман дьо Перигор]] (1232 – 1247), [[Гийом дьо Сонак]] (1247 – 1251) и [[Гийом дьо Божьо]] (1273 – 1291). Двадесет и вторият Велик магистър [[Тибо Годен]] (1291 – 1292) организира отстъплението на тамплиерите към [[Кипър]]. Последният, [[Жак дьо Моле]] (1292 – 1314), двадесет и трети Велик магистър на „Ордена на Тамплиерите“, умира на кладата, осъден от [[Филип IV (Франция)|Филип ІV Хубави]], и се превръща в символ на трагичната съдба на рицарите тамплиери<ref name="Science">{{cite journal|title=Les derniers jours des Templiers|journal=Science et Avenir|date=юли 2010|pages=52–61}}</ref>.
 
==== Бойната слава и политическото могъщество ====
За по малко от век тамплиерите постигнат могъщество на два [[континент]]а, каквото никога и никой религиозен орден след тях няма да постигне, а множество днешни международни организации с пълно право ще им завиждат. Това могъщество, което в крайна сметка ще причини тяхната гибел, се заражда в [[Азия]], а след това се разпростира и в Европа; от военната сфера тази мощ скоро е пренесена и в сферите на [[политика]]та и [[финанси]]те, тъй като монасите-воини, които преждевременно стават като [[йезуити]]те, ще предпочетат за методи на действие [[дипломация]]та и сделките.
 
Силата на тамплиерите се изразява в това, че успяват да овладеят по-бързо и по-основно, отколкото останалите кръстоносци, тази непредвидено усложнена ситуацията. В началото, когато само армиите имат думата, тамплиерите са в първите редици. Тяхната [[йерархия]] е стриктна, а дисциплината им – твърда; във военно отношение и особено във времена, когато битките често прерастват в объркано меле, това е особено важно. Построените от тях по пътищата на [[Изток]]а укрепени замъци са истинско предизвикателство към вековете – тези крепости носят поетични имена: ''le Krak'' ([[Твърдина]]та, днес [[Крепост]]), ''le Château de la Fève'' (Замъкът на погачата на късмета), ''le Gué de Jacob'' ([[ДванайсеттеДванайсете израилски племена|Бродът на Иаков]]), ''La Pierre du Désert'' ([[Пустинен камък]]), ''la Terre Rouge'' ([[Червена земя|Червената земя]]), ''la Blanche-Garde'' ([[Бял страж|Белият страж]]), ''le Château-Pèlerin'' ([[Замък на пилигримите|Замъкът на пилигримите]]), le Château de l’Oeuf ([[Яйце]]то), le Château de Sel ([[Солни чертог]]). Повечето са все още непокътнати. Винаги и навсякъде тамплиерите влагат много [[жар]] в битките, а понякога плащат за това със сериозни загуби. При това самите Велики магистри не остават назад: тринадесет от тях падат в битка. Кралят на Франция Луи VІІ пише в едно свое писмо:
 
{{цитат|Ние не виждаме и не можем даже да си представим, как бихме могли да просъществуваме и един момент в тези страни без помощта и подкрепата на тамплиерите.|}}
Ред 117:
Рицарите тамплиери установяват основното си седалище във Франция – там, където възниква Ордена им и където те не подозират, че ще намерят гибелта си. След загубата на Светите земи именно оттам, от командорията Храм в [[Париж]] – новата „щаб квартира“ на тамплиерите – тръгват всички нишки, заплетени от Великите магистри<ref>{{икона|en}} {{cite web|last=Selwood|first=Dominic|title=The Knights Templar 4: St Bernard of Clairvaux|url=http://www.dominicselwood.com/the-knights-templar-4-st-bernard-of-clairvaux/|accessdate=29 май 2013}}</ref><ref>{{икона|en}} {{cite book|last=Selwood|first=Dominic|title='Quidam autem dubitaverunt: the Saint, the Sinner and a Possible Chronology', in Autour de la Première Croisade|year=1996|publisher=Publications de la Sorbonne|location=Paris|isbn=2859443088|pages=221–230}}</ref>.
 
==== Натрупване на богатсвобогатство и банкова система ====
През [[1247]] г. владенията на тамплиерите се простират отвъд [[Сена]] и покриват една трета от днешен Париж, от [[Сорбона|Сорбоната]] до мястото, където днес е Площадът на Републиката. Но тези парижки владения са само скромна част ота богатствата, натрупани от „Ордена на Тамплиерите“, тъй като той притежава десет хиляди [[замък]]а, пръснати из цяла Европа, и стойността на това имущество може да бъде оценено на около дванадесет милиарда днешни [[долар]]а. Тази цифра е удивителна за епохата си, а освен това трябва да се помни, че през [[Средновековие]]то индустрия практически не съществува, а националният доход на всяка от европейските страни е около хиляда пъти по-малък от днес.
 
Ред 138:
През 1285 г. Филип ІV Хубави, внукът на Луи ІХ Свети, наследява [[Крал на Франция|трона на Франция]]. В продължение на цели двадесет години отношенията между Филип и „Ордена на Тамплиерите“ са добри. Но богатството на „Ордена на Тамплиерите“ предизвиква завист от много дълго време. Абатства и епархии остават измамени от всяко завещание, което някой богат рицар прави в полза на тамплиерите. Още в средата на [[12 век]] започват да се надигат гласове, които препоръчват изземване на всички богатства, придобити от Ордена през изминалите десет години. На първия ред сред тези завистници е вечният му противник – „Орденът на хоспиталиерите“, който неуморно плете интриги пред папите с цел да постигне сливането на двата ордена, като изтъква отрицателните последствия на техния ендемичен конфликт. А подобно сливане ще обогати значително хоспиталиерите, чиито, най-вече поземлени, имоти не вдигат цената си със същия ритъм както движимите имущества на тамплиерите, пионерите на [[капитализъм|капитализма]]; именно затова, тамплиерите не искат обединение, което е разбираемо.
 
Вярно е, че един от съветниците на Филип, [[Пиер Дюбоа]] , измисля следния хитър план: след тяхното обединение, тамплиери и хоспиталиери да бъдат учтиво, но твърдо изпратени обратно към Изтока, а различните страни да си присвоят техните европейски богатства. Дюбоа изчислява печалбата от операцията на осемстотин хиляди френски златни ливри годишно. Вярно е и това, че Филип, измъчван от бюджетни затруднения, е двоен длъжник на тамплиерите – през [[1297]] г. той получава от тях заем от две хиляди и петстотин златни ливри; само година по-късно взема заем от двеста хиляди златни флорина без знанието на Великия магистър, който, разярен, прогонва своя непредпазлив ковчежник. През [[1300]] г. следва нов заем от петстотин хиляди франка, предназначен за зестра на сестра му. Освен това кралят има и морални задължения към Ордена, което със сигурност тежи много повече от всички други дългове в неговото гордо сърце: през [[1306]] г. има повишение на цените вследствие на [[девалвация]] от цели 65 % – третата поред, която предизвиква масов [[бунт]], който го принуждава бързо да потърси подслон в командорията Храм в Париж. Този спомен е двойно по-унизителен за Филип, тъй като известно време преди това той предлага на тамплиерите да бъде приет като почетен член на Ордена, с цел да ги оплете в мрежите си, но му отказват. А всъщност кралят е наясно, че именно тамплиерите помагат тайно за избухването на бунта: точно те правят девалвацията неизбежна, забавяйки обращениетообръщението на парите. Така, че дори да има икономически подбуди в действията на Филип срешусрещу „Ордена на Тамплиерите“, излиза, че те не са породени от обикновена алчност.
 
Но това не са единствените подбуди. Как да стане така, че дълго време Филип да може да толерира един рицарски и религиозен орден, освободен от данъци и упражняващ собствено правосъдие, в момент, когато намалява финансовите привилегии на аристокрацията и съдебните привилегии на духовенството. В момент, когато кралят води борба срещу Англия, Орденът дори засилва своите отколешни симпатии към нея. В момент, когато Филип превръща държавата в [[абсолютна монархия]], Орденът разполага с войска от тридесет хиляди воини в страната, а Великите магистри претендират като самия него, че упражняват властта си по „Божие благоволение“. В момента, когато кралят обединява страната, Орденът я разделя на части, които официално нарича самостоятелни провинции.
Ред 224:
Всъщност на Събора наистина има изненада, но не такава, каквато множеството очаква: още на първото заседание Климент V става и започва да чете булата „[[Vox Clamantis]]“, която е съставена току-що. Ако заглавието е игра на думи, то текстът е истински пирует:
 
{{цитат|Ние премахваме, не без горчивина и вътрешна мъка, не заради юридическо решение, а по силата на апостолическо предписание, Ордена на ТамплиеритетеТамплиерите и всичките му институции.|}}
 
Публичният дебат е претупан набързо и Съборът започва да разисква други теми: тревожното увеличаване на броя на публичните домове в близост до Ватикана, назначението на епископ в [[Пекин]] и др.
Ред 327:
 
== Тамплиерите в литературата ==
За Ордена на ТамплиеритетеТамплиерите има изписано значително количество литература поради факта, че цялата му история и дейност са обвити в тайственосттайнственост и легенди. "Фактите" около тамплиерите са често резултат на легенди и мистификации. През [[1982]] г. в [[Англия]] е издадена книгата "Светата кръв и Свещеният Граал" ("The Holy Blood and the Holy Grail", London 1982 г.), базирана на документалното изследване на трима британски журналисти – М. Бейджънт, Р. Лий и Х. Линкълн. В нея се подкрепя идеята, че вдействителноств действителност Орденът на тамплиерите действа още от 1114 г. и е бил въоръжено подразделение на Ордена на Сион. Според авторите двата ордена се отделят през 1188 г. и в книгата се среща идеята, че може би Орденът на Сион по-късно подкрепя и одобрява действията на Филип Хубави срещу тамплиерите.
 
== Филми за рицарите тамплиери ==