Никифор Фока: Разлика между версии

Никифор II влязъл в сериозен конфликт и с църквата, сле поставил за цел да сложи ръка върху част от нейните богатст; но недоволство сред монашеството предизвикала неговата но; то забранявала завещаването на имоти-и пари в полза на маг църкви. Той постановил редица ограничения за основаванет< манастири, особено във и около градовете. Императорът сил нал висшето духовенство с издаването на т. нар. „Томос", спор всички църковни актове подлежали на санкция от него. На i дори утвърждаването на епископи не можело да стане без съгласие. Истинско неподчинение сред църквата предизвика, нието му да бъде канонизиран всеки загинал воин на бойнс Върхът на неговата антицърковна политика били гоненията \ нията на много представители на висшето духовенство, несм действията на императора.

Външната политика на Никифор II всъщност била ярко продт. на военната му кариера и довела до още по-голямо засилване i нополитическата мощ на Византия. Източната граница била npi на значително напред, особено след като Империята успяла да < важната планинска област Киликия. През 965 г. ромеите успелк ладеят важните крепости Tape и Мопсуестия, а флотът извърг сант на остров Кипър. Това дало възможност на василевса да ь към Сирия. Още през октомври 966 г. неговите войски достигнал] охия, макар че скоро трябвало да се оттеглят. През 968 г. импер организирал сериозна експедиция, която извършила десант на с кото крайбрежие, завладяла няколко крайбрежни крепости и об Антиохия. Самият той трябвало да се върне в Константийопол, г. повече от едногодишна обсада - на 28 октомври 969 г. бившата а на Сирия паднала в ръцете на ромеите. Емирът на Халеб/Алеп ледникът на Саиф ал-Даула) бил принуден да признае зависимос от василевса. Тези успехи му дали възможност да основе две нов] в Източното Средиземноморие - Кипър и Антиохия.

за зестра - византийските владения в Южна Италия. Нйкифор Фока обаче приел всичко това с присмех, нарекъл западния император „варварин" и задържал пратениците. В отговор войските на Отон I обсадили Бари през март 968 г. Отново се проявили едни от най-големите недостатъци на василевса - липсата на дипломатичност, на умение да води мирна външна политика, на изключителната му способност да си създава и да предизвиква врагове на Империята.

Особено драматично се развили отношенията с България. През 965 г., след бляскавите победи в Киликия и Кипър, Нйкифор II надменно и арогантно прогонил българската мисия, която дошла да прибере редовния годишен данък от Константинопол, с което фактически отказал ia спазва повече договора от 927 г. Това тласнало българите оконча-гелно към съюз с маджарите, насочен срещу Византия. Императорът >ешил да реагира с военен поход през 967 г., който стигнал обаче само ;о югоизточния граничен окоп на България и представлявал повече емонстрация на сила, отколкото началото на истинска война. След ато получил отрицателния отговор на своя ултиматум към цар Петър I, з скъса съюза си с унгарците, василевсът се отказал да води пряка >йна с България и изпратил с мисия при русите патриция Калокир, за привлече с подаръци и обещания киевския княз Светослав за съюз-•к. През 968 г. русите нападнали България, но скоро трябвало да се рнат, тъй като българите пък насочили към Киев своите съюзници тенезите. През 969 г. Светослав отново настъпил срещу България, ^вземайки последователно Дръстър и Велики Преслав. Междувре-гао цар Петър I починал (969 г.) и престолът бил зает от сина му >ис II. През есента на 969 г. съюзът между Византия и България бил възстановен, като в Константинопол пристигнали дори две българ-принцеси, които трябвало да бъдат сгодени за малолетните багре-здни василевси, а в замяна ромеите се задължавали да помогнат на ^арите срещу Светослав. Тези уговорки обаче не били осъществе-от една страна, поради бързото настъпление на русите; от друга -ди промяната на престола в Константинопол. о това време било създадено значително обществено недоволство у Нйкифор II поради продинатската вътрешна политика, както и и неумелата външна политика към франки, българи, маджари, пе-и и руси, която застрашавала сигурността на Империята от Запад ^евер. Особено съдбоносен се оказал конфликтът му е известния талник Йоан Цимиски, който изпаднал в немилост, както, и непри-гте му отношения с царица Теофано. Това послужило като основа яжение между двамата и организирането на заговор с цел сваля-1 Фока. През нощта на 10 срещу 11 декември 969 г. той бил убит от щмиски и неговите поддръжници в собствената си спалня, ифор II нямал деца от втория, си брак с Теофано, а от първия Щя син - Варда, който пострадал смъртоносно при една детска /мрял малък, още преди баща му да стане император.