|
Други почитани празници са [[Бабин ден]] и Петльовден.
{{Мъниче селища в България}}
== Разказ от първо лице единствено число на местен жител Неделчо Петров Петров ==
'''Кратки сведения за село Гюльовца'''
Село Гюльовца, община Несебър, област Бургас.
Селото се намира в полите на Източна Стара Планина, от южната страна на Дюленския проход, в долината на река Хаджийска.
Според разкази, чути и записани от мен, в средата на 50 години на двадесети век, от устите на хора над 80-годишна възраст към онзи момент, както и според други местни предания, селото съществува от 16 – 17 век. момент (Сведенията са получени през 1956 г. от Васил Димитров, Горан Демирев и Неделчо Петров Янев – мой дядо по бащина линия. Всички на възраст около 80 години към онзи момент. Записани са и други сведения от моите баби и родителите ми). Долината на река Хаджийска е заселена от дълбока древност. Свидетелство за това са могилните гробници, разположени по цялото протежение на долината. Намират се останки от
керамични съдове в местността Деляните, източно от селото и в началото на
Дюленскя проход. В някои от старите къщи до скоро е можело да се намерят големи каменни съдове – деляни или кюпове. В тях са съхранявали зърното.
През
16 век в Планината в началото на прохода, от източната страна, започва строеж
на две укрепления – Малкото Кале и Голямото Кале. Според някои тези укрепления
са съществували от римско време и само са били ремонтирани. Работници на
строежа са били поробени българи, насилствено събрани от Северна България.
Строежите продължили няколко години, но не били завършени, защото беят, който
ръководи строежът, умира внезапно. Някои считат, че беят бил убит и цялата
стража от еничари била избита, след което работниците се разбягали. Някои се завърнали
по родните си места, други слезли в полето, където имало голям турски чифлик и
там се заселват, с което и слагат начало на селото. Започнали да го наричат
село Кюлелер от турската дума „кюле“ (köle), която означава роб или
„село на роби“. Трябва да отбележим, че повечето от тези пришълци в
чифлика, не са били случайни хора и доста от тях са владеели по няколко
занаята: зидарство, дърводелство, железарство и др. Това било добре дошло за
бея-господар на чифлика. Доволен от новите си работници, им позволил да се задомят
и създадат свои семейства, като им раздал по едно парче земя, за да си построят
свои къщи.
Заселели
се и други семейства от по-далеч като семейството на Иван Терзията. От прякора
му можем да направим извода, че е бил шивач. Викали му още Коджа Иван, защото
бил едър и снажен човек. Той сложил началото на един от големите родове в
селото. Оформили се и още два големи рода. С времето трите рода се омесили до
толкова, че почти всички били роднини. В така създаденото неголямо село с
население от около 200 души, най-много били българите. Останалите били турци и
цигани. Имало и гърци.
Основен
поминък били земеделието и животновъдството. Отглеждали се всички стопански
видове животни (овце, кози, говеда, биволи, коне и птици). От земеделските култури
основно зърнените – ръж, ечемик и просо. Водоснабдяването било проблемно. Използвали
се кладенци, но когато добитъкът се
увеличил значително, намерили решение, като променили течението на река '''Ак
дере '''(Бяла ряка). До тогава реката се е вливала в Хаджи Дере (р. Хаджийска)
до с. '''Татаркьой '''(с. Гълъбец). Направили бент под '''Къшла баир '''и с
един голям плуг, теглен от четворка биволи, направили голяма вада от бента до
селото и покрай него. Това просто хидроинженерно решение значително улеснило
живота на селяните. След всеки по-обилен дъжд, вадата ставала все по-голяма,
по-широка и по-дълбока. В началото се късала и заливала околностите, но с
упоритост и постоянство, успели да накарат реката да тече там, където било
необходимо. Днес реката има достатъчно дълбоко и широко корито и село Гюльовца
никога не е наводнявано за разлика от съседното село Оризаре. Старото корито на
реката е изличено изцяло. Само на няколко места из полето могат да бъдат видени
отделни струпвания на камъни и чакъл. Когато реката се стабилизирала, на
няколко места били построени воденици (караджейки). В наше време вече няма
следи от тях. Знаем само приблизителните им места. Най-голямата воденица била в
местността Бяла ряка в началото на прохода, построена от Щерион Янев. Ползвана
е до 50-те години на XX в. В горния край
на селото, където сега се намира Казанлъшката махала е имало керемидчийница.
През
17 в. на много места из страната са засети маслодайни рози пренесени от
Анадола. Най-подходящи се оказват задбалканските полета и долината на река
Хаджийска. Полето около селото се изпълнило с розови насаждения и започнало
производство на розово масло. Селото се замогва и става едно от най-хубавите в
околността. Особено красиво било в края на пролетта, когато розите цъфтят и
цялата околност се изпълвала с аромата им. Названието Кюлелер вече не
подхождало на това красиво село и започват да му викат '''Гюллелер'''.
Това продължава до времето, когато започват
кърджалийските грабежи. Нямало населено място в Османските владения на
Балканския полуостров, което да не е многократно ограбвано, опожарявано, а
населението насилвано и избивано. Цялата страна била тотално разорена. Това
продължава около 80 години. ''( http://bg.wikipedia.org/wiki/Кърджалии ''''<nowiki/>''''<nowiki/>''''<nowiki/>''''<nowiki/>''''<nowiki/>''''<nowiki/>''
Село
Гюллелер не било изключение. Многократно било ограбвано, опожарявано,
населението избивано. Казаните за розово масло били разграбени. Само розовите
храсти още дълги години останали да дивеят из полето. Когато всичко било
ограбено и опустошено, разбойниците започнали взаимно да се избиват. Има една
местност, южно от селото, наречена Джамалските гробища. Там две рзбойнически
банди се сблъскват и битката се превръща в масово клане до последния оцелял
разбойник. Мястото било осеяно с трупове на убитите, от където идва и името на
местността.
След
кърджалийските грабежи селото много трудно се възстановява, розите били
занемарени, а и не е имало средства за възстановяване на розоварните казани, с
които да се приготвя розовото масло. Обработвала се е малка част от земята, толкова,
колкото да не умрат от глад.
През
1828 г. Русия за пореден път води война срещу Османската империя.
Направлението на главния удар бил през източна България. Когато войските на
генерал Дибич минали през Ак боаз (Дюленския проход) в посока Айтос и
продължили през полето на село Гюллелер. Мундирите им станали на дрипи от розовите
храсти, с които било обрасло полето. Войските стигнали до Одрин, където е
подписан мирен договор. Турция прави много отстъпки, Гърция и Сърбия получават
независимост, а България още 50 години продължава да чака своето освобождение.
При изтеглянето на руснаците много българи, заедно със семействата си, се изселват от родните си места. http://www.celokupnabulgaria.eu/?p=1244
От
село Гюллелер и от околните села, тези които активно са помагали на руснаците, били
принудени да бягат, за да избегнат отмъщението на местните власти. Заселват се
в Бесарабия, където основават български села. Те съществуват и до днес.
След войната селото бавно се възстановява. Розовите храсти за изкоренени и
населението се връща към обичайните земеделски култури: пшеници, ръж, просо,
ечемик и овес. Царевицата и слънчогледът идват много по-късно.
Възраждането на българското
самосъзнание не отминава селото и още през 1870 г. в селото се открива училище.
Първият учител е даскал Стойо. Сведения за училището има в Априлската гимназия
в Габрово и в Регионален музей Бургас.
След
Освобождението село Гюллелер възприема българското звучене '''Гюльовци '''т.е.
село на хора, които се занимават с рози (гюл).
През годините името на селото е
изписвано по най-различен начин. Така например проф. Константин Иречек в
книгата си „Пътувания по България“ от 1883 г. записва името Гюлевца.
До скоро официално беше Гильовци, в момента е Гюльовца. Названия лишени от
смисъл. Правилното е Гюльовци. Така се е наричало през по-голямата част от
съществуването си до 70-те години на XX в. (тоест, на
български би звучало Розари)
В
горе посочената книга Иричек споменава, че на път от Бургас за Варна минава
през село „Гюлевца“ и спира за почивка и обяд на края на селото. При него
идва младият даскал на селото, който бил родом от гр. Преспа Македония. Не
споменава името му.
От
1885 г. даскал на училището става Слави Маринов Костов, родом от с.Медово
Чирпанско. Завършил педагогическа гимназия в гр. Казанлък през 1877 г. Участвал
в боевете на връх Шипка заедно със свои съученици, но не е бил опълченец.
Учителства в селото дълги години. Той дава названието на училището „Св.
св. Кирил и Методий“. Селяните събрали пари за построяването на църква.
Междувременно броят на децата в училището се увеличил и старото училище вече не
ги побирало. Поради тази причина даскал Слави предложил да се отложи строежът
на църквата и да се построи ново училище. Първенците на селото възприели
предложението и скоро било построено ново училище. Било най-хубавото в цялата
Анхиалска околия, но вече повече от 100 години селото продължава да е без
църква. Едва преди десетина години започва изграждането на православен храм в
пределите на парка, който към този момент 17.04.2014 година, все още не е
завършен. Постройката е изградена, голяма част от довършителните работи също,
но все още няма готовност да се извършват Богослужения. Дай Боже това да стане
колкото се може по-скоро!
Самият
даскал Слави по-късно бил назначен за околийски инспектор по просветата.
Успоредно с това активно се занимава и с политическа дейност като основава
първите организации на БЗНС в околията. През 1925 г. се заселва в Бургас, а
през 1930 е избран за депутат в Народното събрание. Умира през 1932 г. при
трагични обстоятелства.
Редно е да се каже, че след
Освобождението на България от Турско иго, първите години са били изключително
тежки. Из цялата страна върлуват разбойнически шайки, които непрестанно
тероризират малките населени места. В този край най-много поразии са правили
черкезите от село Балджикьой (сегашното с. Медово) и харамиите на Чобан Хасан.
Със закон черкезите са били принудително
изселени от българските земи. Това облекчило до някъде положението, но отделни
банди продължили да безчинстват. Тогавашния министър председател ген. Ернрот
(финландец на руска служба) въоръжил контрачети, чиято задача била да
унищожават разбойниците. За две години страната била прочистена. Само Чобан
Хасан продължавал да вилнее из Айтоска и Анхиалска околии. Тогава областният
управител на Сливен Иларион Драгостинов му предложил да се срещнат. Срещата се
осъществява в село Калгамач (с. Доброван), което днес не съществува.
Драгостинов рискувал живота си, отивайки сам и невъоръжен в бърлогата на
разбойниците. Не се знае какво са говорили, но след срещата Чобан Хасан
прекратил разбойническата си дейност и се преселил в Турция. Хората най-после
си отдъхнали. Богатите турци разпродали земите и имотие си и се изселили.
Селяните се сдобили със своя земя. Балкана се напълнил с добитък. Последвалите
години са най-добрите в цялата ни най-нова история. Край на благоденствието
слагат последвалите големи войни.
През есента на
1912 г. започва Първата Балканска война. Село Гюльовци не остава встрани от
тези събития. Всички годни да носят оръжие мъже и момчета са били мобилизирани
и изпратени да воюват за освобождението на поробените им братя.
Малкото
тогава село, с население не повече от 500 жители, след края на двете Балкански
войни е със седем убити мъже и много ранени с трайни последици, довели до
инвалидност. В памет на жертвите гильовчани съграждат чешма със седем корита.
На всяко от коритата е сложен надпис с името на войника паднал за Отечеството.
Чешмата се намира в местността Кокарджа. От там идва и името ѝ Кокарджа чешма.
В днешни времена чешмата стои с ново голямо корито. Някога на всеки кръстопът
по главната улица на селото е имало чешми – общо десет на брой. Коритата от
Кокарджа чешма са били пренесени и поставени на чешмите в пределите на селото.
През 70-те години на XX в. селото е
канализирано и водоснабдено, а чешмите са рзрушени. Две от коритата се намират
на Ловджийската чешма в местността Синия вир. На едното едва се разчита името
на Иван Добрев на 25 години, убит в 1913 година. На другото корито надписът е
нечетлив.
Година
след първата национална катастрофа България отново е въвлечена във война.
Първата световна война е най-ужасната, която държавата ни води. Резултатът е нова
катастрофа, 105 000 убити, а също и много инвалиди. Освен жертвите от бойното
поле, много са и жертвите на глада, мизерията и болестите.
Когато
Румъния влиза във войната и нейните въоръжени сили нахлуват в нашите земи, от
Македонския фронт спешно са прехвърлени войскови части в помощ на малобройни
части, намиращи се на север от Стара планина, за да спрат румънското нашествие.
Един от полковете, изпратен за
добруджанския фронт, минава през нашето село. Пътят за Варна през Дюленския
проход тогава минавал по коритото на Бяла Ряка. Месец ноември на тази година
бил необичайно студен и много дъждовен. В момента, когато войниците се намирали
в коритото на реката, поради обилните дъждове, водата приижда и разбеснялата се
стихия повлича хора, коне и снаряжение. Премръзнали, мокри до кости и гладни
войниците отсядат в селото. Населението от жени, старци и деца ги приютява.
След няколко дни, когато водата се отича, продължили пътя си. За съжаление из
между войници имало болни от коремен тиф (тифус). В селото пламва епидемия и
голяма част от хората измират. Селото било почернено. Есента на 1918 г.
войната приключва. Войниците се завръщат по домовете си – много от тях
инвалиди. Една голяма част трябвало да останат пленници, според клаузите на
примирието до седем, осем години. Тези, които били откарани във Франция имали
възможност да работят срещу възнаграждение, но оставените на
„милостта“ на гърците са изтърпели нечовешки изпитания и много от тях
изобщо не доживяват освобождението си. Трифон Колев (Дядо Трънул) се завърнал
след пет години. Жельо Славов се завърнал след седем години и е бил в толкова
окаяно състояние, че дори и родната му майка не го познала. Мильо Статев се
завърнал след много години от Франция. Разказва за живота си там с искрено
съжаление, че се е завърнал. Работил, спестил пари и тръгнал за България след
изтичането на срока му като пленник. На границата на Югославия митничарите
сърби го свалят от влака, събличат го и му вземат парите, двата куфара с багаж
и го пускат. Минал цялата страна пеш, гладен и бос. Едва се добрал жив до
България.
Първите години след войните са били
изключително тежки за предимно селското население на България. Впрегатният
добитък след военните реквизиции силно намалял, а съюзническите комисии
буквално от полето са откарвали малкото оцелели животни. Неизмеримо е теглото,
което българите изтърпяват. След близо век от края на големите войни никой не
знае колко точно са жертвите, дадени от село Гюльовци.
Макар,
че нашите противници са дали многократно повече жертви на бойното поле,
благодарение на численото си превъзходство в жива сила и въоръжение успяват да
надделеят над България и ние губим войната. За чест и гордост на българския
войн не е допуснато нито едно българско бойно знаме да попадне в плен, а нашите
военни музеи са пълни с пленени противникови знамена. Не знам каква утеха може
да е това за останалите живи, между които много инвалиди, завърнали се от
фронта – гладни, измъчени, дрипави и боси. Семействата им съвсем обедняват в
изнемогата през дългите години на воюване. Цялата тежест по обработването на
земята и осигуряване на продоволствия за войската и средства за оцеляване пада
върху крехките плещи на жените, старците и децата. С невръстните си деца жените
са орали, сяли и върхали. Гладът и болестите са взели не по-малко жертви от
куршумите.
Сегашното население на село Гюльовци
се състои предимно от преселници от двете, вече несъществуващи села Рапица
(Казанлъшко) и с. Морско, също и преселили се от околни села. Тези малки селца
също са дали жертви през войните, но никъде няма паметници или възпоменателна
плоча, от където да се видят имената на падналите за България.
Първите
години след войните са били изключително тежки. Страната е изтощена до краен
предел. В допълнение на теглото, по силата на наложеният от победителите
Ньойски мирен договор от България са откъснати големи територии с компактно
българско население. На страната са наложени репарации в огромни размери. За
предимно селското население предстояли нови изпитания. След военните
реквизициии впрегатният добитък силно намалял, а съюзническите комисии буквално
полето са откървали малкото оцелели животни. Неизмеримо е теглото, което нашите
предци изтърпяват. Последвалите преврати, въстания, природни бедствия, пряко
или косвено засягат цялото българско население. Село Гюльовци не е изключение.
Следвоенното тегло е главната причина да бъде забравен героизма на българските
войни, били се и дали в жертва живота си за Отечеството. Това трябва да бъде
поправено. От Централния военен архив във Велико Търново могат да се вземат
сведения за убитите, за датите и местата, където са загинали. Това е работа на
кметската управа. Време е да се направи един скромен паметник на загиналите в
Балканските войни, Първа и Втора световна война, произхождащи от трите села
Морско, Рапица и приемното с. Гюльовца.
С
много труд и упоритост животът след войните се нормализира. Следват
управлението на БЗНС, деветоюнският преврат през 1923 г., Септемврийското
въстание от същата година и последвалият политически терор от 1925 година.
Трите големи войни и последвалите след тях политически събития, слагат дълбок
отпечатък върху българското общество. Самочувствието и самосъзнанието на гордия
българин сериозно са разколебани за много дълъг период, та дори и до днес.
Малкото
село Гюльовци бавно се съвзема от дълбоките физически и психически травми. С
цената на много лишения събират пари и купуват още една парна вършачка (
първата е закупена непосредствено преди Балканските войни). Постепенно животът
се нормализира и започват отново да събират пари за църква. В съществуващото
училище децата учат до четвърто отделение, а в съседните села Горица и Оризаре,
вече има класни училища (прогимназии). Големите деца ходят на училище в
Оризаре. Отново, вместо църква, се построява училище – по-голямо от предишното.
Кмет на селото тогава е Стоян Димитров Балабана, а Главен учител е Тодор Спасов
Тодоров от с. Врабево Троянско. Роден е през 1894 г., участник в трите войни
като в Първата е доброволец. След войните довършва образованието си и става
учител. Заедно със съпругата му – Жейна от с. Ичера, учителстват на различни
места, но най-дълго в нашето село. Даскал Тодор е бил мой учител до четвърти клас.
Беше строг, но справедлив. Не съм забравил похвалите му, нито тънката
показалка, която понякога се счупваше на някоя от дебелите ни глави, за което
съм му безкрайно благодарен. От 1953 до 1959 г. учител, а по-късно и директор
на училището е запасният офицер Георги Маринов Николов. Високоинтелигентен,
много енергичен млад човек, който прави много за училището. За жалост загива
при катастрофа на 34 години. Все в този период, от 1955 г. в училището са
назначени нови, млади учителки. Моя класна беше Руска Стоянова Василева от с.
Оризаре. През 1956 година тя организира кръжок по история и благодарение на нея
имам сведенията за селото. Другите млади учителик бяха Денка Войнова Михайлова;
Иванка Желязкова Димитрова; Василка Демирева Николова и Стоянка Иванова Жечева
– всички родом от с. Гюльовци.
Много
години учителстваха в селото Мильо Чуканов – участник в Септемврийското
въстание и съпругата му Мара.
И
Втората световна война не подминава селото. България отново е на страната на
губещите. Обявяваме война на САЩ и Ангиля. Реални военни действия не се водят,
но столицата и някои от градове са бомбардирани.
За
с. Гюльовци първото значително събитие е идването на германците. В нощта срещу
3-ти март 1941 година в селото се установява голяма войскова част. Днешният парк
на селото тогава е бил едно голямо празно пространство с няколко вековни дървета и цялата тази територия е била заета от немските военни палатки. По-късно немските войници са разквартирувани по
селските къщи срещу заплащане. За това, че са предоставили къщите си за
квартири на немските войници е било заплатено с фалшиви пари. Германците
остават в селото до края на м. май 1941 г. като за довиждане правят голям
военен парад. Населението на село Гюльовци и околните села присъстват на
парада. Слушал съм разказите на родителите ми и на други очевидци. На
импровизирана трибуна са застанали висши военни, присъстват и представители на
областната управа. След внушителната демонстрация на германската мощ, следват
речи и приветствия. Един немски генерал държи пламенна реч, силно акламиран от
войниците. Изрежда имената на държавите, завладени със силата на немското
оръжие. След всяка спомената държава, следват бурни овации. Накрая споменава
Югославия и Гърция, които до тогава не воюват с Германия. Това видимо смутило
войниците, които говорели, че до лятото ще си бъдат в къщи. Предстояли още цели
четири години жестока война. В началото на м. септември 1944 г. населението на
с. Гюльовци посреща войските на Червената армия. Посрещат ги като освободители
с цветя и знамена. В селото за няколко дни отсяда малка войскова част с танкове
и камиони.
След
9 септември 1944 г. в България се установява властта на ОФ. Постепенно властта
минава изцяло в ръцете на комунистите. От с. Гюльовци преди това не е имало
партизани, а след 9 септември 1944 г.не е имало репресирани. Първото значимо
събитие след войната е оземляването на семействата без или с малко земя,
случило се през 1946 година. След това събитие в селото не е имало семейство с
по-малко от 30 декара земя. През 1949 година селото е електрифицирано. През
същата година 45 семейства основават земеделска кооперация (ТКЗС). За
председател на ТКЗС е избран Жельзко Хрусафов. Членове на кооперацията са
предимно средно заможни семейства и няколко по-бедни, включително и няколко
цигански семейства. Преди 9 септември 1944 година в страната е имало около сто
земеделски кооперации. Ръководството на кооперацията обменя опит с някои от
по-развитите като тази в село Грозден. Още първата година кооперацията постига
голям успех, което е причина по-голямата част от населението доброволно да се
включи в кооперацията още на следващата година. Това, обаче, не дава желания
добър резултат. Ръководителите нямат опит в правилната организация на едно
такова начинание. Материално техническата база е твърде бедна и недостатъчна.
Почти всичко се е вършило ръчно помощта на конски и волски впрягове. Имало е и
множество злоупотреби.
През
1951/52 година кражбите в селото силно ескалират. Буквално всяка сутрин се
обсъжда коя къща как е пострадала от набезите. Всичко, което може да бъде
носено на гръб е било потенциална жертва на кражба – животни, дърва, храни,
оръдия на труда.
Тогавашната
милиция разкрива извършителите – десетина човека, все преселници от Рапица и
Морско. Осъждат ги с ефективни присъди на по няколко години затвор и за много
дълъг период от време кражбите в селото рязко спират.
За
последвалите години от 1958 г. до към 1976 г. не мога да свидетелствам, тъй
като в това време не съм живял в селото. Но има още живи хора, които могат да
дадат данни за този период.
Една
от забележителностите на селото е намиращият се в пределите на парка голям
вековен дъб. На ствола му е закачена табела, на която се посочва възраст от 200
години. Това не може да е точно. От моя дядо, който е роден преди повече от 130
години, знам, че крайните къщи на селото са били до сегашния парк. От там
започвала кория с много вековни дървета. Питал съм дядо ми колко голямо е било
въпросното дърво, а той отговаряще, че така си ги помни тези дървета – все
толкова големи.
Виждал
съм дърветата на Дебелата кория Сливенско, където все още има близо 200 броя
вековни дъбове, от които най-младият е на повече от 600 години и този дъб не е
по-голям от дървото в село Гильовци.
Селото е на територията на България от [[1885]] г. Други негови
стари имена са Кьоллери, Гюлевца, Гюлювца. Името му идва от [[Турски_език|турски]] „гюл“
- роза или гьол езеро. Най-старота име на селото е Кьоллер, но още преди
Освобождението българите го наричали Гюльовца или Гюлювца.Възникнало е на
територията на стар турски чифлик. В чифлика имало няколко колиби, където
живеели турски селяни, обработващи чифлишките имоти, наричани
„кюллета“. Постепенно те се събрали на едно място и основали село,
наречено Кьоллер. След Освобождението турсото му население се изселва в Турция
и тук пристигат българи, предимно от старопланинските села. От старото му
мюсюлманско население остават само циганите.В землището на Гюльовца през
античността е имало укрепени селища и укрепителни съоражения като част от
отбранителната система по пътя Анхиало- Марционопол.. На много места в
землището на селото се среща късноантична и ранносредновековна керамика.
Северно от Гюльовца се издига покрит с гора хълм- Калето, на който личат
следите от крепост. Има предание което е характерно за редица села по долно
течение на Хаджийска река, че там се намирал някога голям древен град Чешнигер.
Населението на Гюльовца е смесено. През 1890 г. в селото живеят 80 семейства,
от които 30 са български. През следващите године част от мюсюлманското
население се изселва и на негово място идват българи от планинските села и от
други краища на страната. До 1928 г. в селота са настанени и оземлени5 бежански
семейства от Източна Тракия. '''Жители'''
1890 г.-427 1900 г.-433 1910 г.-511 1920 г.-646 1926 г.-608 1934 г.-828 1946
г.-1017 1956 г.-1085 1965 г.-1226 1975 г.-1210 1981 г.-1134 1985 г.-1102 1992
г.-1063 2001 г.-1052
ДОПЪЛНЕНИЕ
.============
от Васил Киров бивш жител на селото, към написаното от Недялко Петров за село Гюльовца..
Преди всичко поздравление, голяма благодарност и признателност на Недялко Петров, за толкова интересните бележки свързани с историята на селото. Добавям следното:
<nowiki>*</nowiki> * * Изселените българи в Южна Бесарабия след Руско-Турската война през 1928 година от Бургаски окръг са от 36 населени места. В това число от бившата Поморийска околия са изселени от 7 населени места. Това са: Еркеч – Козичено, Инджекьой – Тънково, Копаран – Порой, Месемврия – Несебър, Анхиало – Поморие, Османкьой – Дъбник, Пандаклия – Лесково, днес не съществува, било е между селата Оризаре и Кошарица. Данните са от Академията на Молдовската ССР института по история за периода 1828 -1834 година. Личен архив
. * * * Има конкретни сведения за участници в Септемврийското въстание през 1923 година от село Гюльовца. Това са Божил Неделчев, Неделчо Чавдаров, Стоян Петров-" Пикьора"... Сведенията са от сборник 50 години борба против капитализма и фашизма 1964 година. След убийството на водача на въстанието в Поморийско Янко Андонов през 1925 година, вдовицата му Стефана става учителка в Гюльовца. Омъжва се за Божил Неделчев с доведени деца Андон и Радка, Преражда им се син Неделчо Божилов..
<nowiki>*</nowiki> * * За германците в селото в летописната книга на училището е записано дословно цитирам: – " На 6.ІІІ.1941 година, училището се зае от германски войски, и на 2 .ІV.41 г. го освободиха, като заминаха за Гръцко- Югославския фронт и заплатиха наем на училището 19 000 лева."
" На 16 ноемврий 1943 г. дойдоха германски войскови части на квартира в училището и квартируваха до 16 декемврий 1943 година" Това бяха инженерни войски, които обновяваха и прекарваха нова телефонна линия Бургас-Варна. Телефонните жици бяха складирани в двора на училището, до оградата. Ние децата и някои възрастни успявахме да си вземем тънки жици за синджгирчета, а възрастните по дебела за поводи на животните. Заради войната живота в селото бе труден, беден, липсваха много неща по магазините
<nowiki>***</nowiki> През лятото на 1944 годна в двора на училището и класните стаи бе настанена жандармерия, конна кавалерийска част. Сред населението не беше известно нейното предназначение. През деня, тя изчезваше от селото и привечер се прибираше. Ден два преди 9.ІХ. 44 г. същата се изтегли от селото ; Ние децата бяхме много впечатлени, от стройните кавалеристи, със шпопиге на ботушите и красивите коне. Наблюдавахме истегленето на кавалерийската част и се втурнахме в училищния двор, да търсим гилзи и забравени вещи. Не след дълго един подофицер на кон се върна в двора, обиколи го и на излизане на портата с тебешир написа : "Да живее СССР, , нарисува петолъчка ". За нас тогава това нищо не значеше, но само след няколко дни тези инициали и петолъчката излъчваха богато съдържание. Тогава стана известно, че тази военна част е претърсвал гората за издирване на партизани, а можех би и участвала в сражения с тях в тази час на Стара планина.
<nowiki>***</nowiki> На 9 септември 1944 година, личен спомен, бях на 11 години. Около 9 – 10 часа по главния път Варна – Бургас, който минава през Гюльовца, няколко джипа с бясна скорост прекосяват селото. След време се появяват съветски- руски войски натоварени на открити коли, на танкове, самоходни артилерийски установки, " Катюши" покрити с брезент непознати до тогава. От този поток от техника селото се тресеше, шосето се изравяше, облаци прах се издигаха обилно в небето. Този поток продължаваше много денонощия. По някога от спрели коли слизат леко въоръжени цивилни хора. Разбираме, че това са партизаните от отряда " Народен юмрук. Събират се на поляната " корията" в центъра на селото, отправят се към училището. Там научаваме, че им е дадена импровизирана вечеря и подслон. На сутринта на 10 септември групата потегли за Бургас.
Малки войскови части от Червената армия отсядаха за кратко в селото и отново продължаваха за Бургас.
<nowiki>***</nowiki> През Втората световна война от село Гюльовца загиват пет души. На 9 10 1944 г. на връх Чука Югославия загива Киряк Петров Георгиев роден на 9.ІХ.1923 година; На Драва-Соболч Унгария загиват : на 8.ІІІ.1945 г. Яни Георгиев Янев р. на 14.ІІІ.1920 ,; на10.ІІІ.1945 Г. Кирил Желязков Георгиев р. на 24.5.22 г.,; . на 14.ІІІ.1945 г. Тодор Петров Тодоров р. на 25.10.15 гадина,; на 13.ІV.1945 г. Панайот ПЕТКОВ Стоянов р. на 27.VІІІ. 1915 г. В парка на селото през осемдесетте години на 20 век е поставен паметен знак.
<nowiki>***</nowiki> На 15 август 1945 година е учредена кредитна кооперация " Бяла река" с председател Марин Николов и чбенове на управителния съвет: Петър Калудов, Кирил Димов, Тодор Георгиев, Янко Атанасов, , касиер счетоводител Калчо Цонев. Освен тях активно участие в подготовката вземат Иван Андреев, Андон Янков, Христо Костадинов, Желязко Хрусафов, , Петър Бончев. Тя изиграва важна роля за търговията в селото и изкупуване на селскостопанската продукцшия. По късно тя се обединява с тази в Оризаре, Каблешково, Несебър и през 1989 година изчезва.
<nowiki>***</nowiki> През 1948 година селото се електрифицира чрез потребителната кооперация " Бяла река". За набиране на средтсва е изсечена на доброволни начала, долната кория на юг от селото. Доброволно са предавани непотребни съдове и предмети от мед. Първоначално уличната мрежа в селото се е водела собственост на кооперацията. По късно е прехвърлена на Енергоснабдяване Поморие
<nowiki>***</nowiki> През петдесетте години на 20 век селото се радиофицира. От радиоуредба в центъра на селото по домовете са монтирани радио-точки. Сред село бе монтиран мощен високоговорител, който се чуваше ез цялото село. Това бе ценна придобивка за излъчва на новините, народната музика, информация и предавания по важни въпроси, за живота на хората, поздравления и др.
<nowiki>***</nowiki> В началото на 1949 година започва подготвителна работа за образуване на ТКЗС. Тя продължава последователно през много събрания на партийната организация, на потребителната кооперация, тъй като първоначалният план е то да бъде като отдел към кооперация " Бяла река". Този подготвителен период е съпроводен с много ентусиазъм, но и колебания между комунистите, земеделците, селените. Водеща роля играят ентусиастите Калчо Цонев и Иван Андреев.
На 19 юни 1949 година е първото учредително събрание. За председател е избран Желязко Хрусафов Георгиев. За членове на стопанския съвет са, гвърдени Христо Костадинов, Пенчо Неделчев, Желязко Желев, Войно Михалев, . Подгласници са Хрусаф Христов, Димитър Парушев, . Членове на контролния съвет са Мильо Златев, Слави Тодоров, Киро Митрев с подгласници Никола Друмев, и Стоян Димитров. Счетоводител е Калчо Цонев. Същият предвижва въпроса за утвърждаване на ТКЗС от София. На 16 октомври се приема наименованието ТКЗС " Сталин" и регистрирането му в Окръжния съд.
По късно председатели стават Хрусаф Христов, Петър Калудов, Калчо Цонев, Христо Димитров до обединяването в ОТКЗС-Несебър. през есента на 1958 година. Там председатели са Яни Николов и по късно Кирил Добрев.
Учредителите от начало са 52 кооператори, през следващата година 176 . Окончателно масовизацията е през 1956 година, когато почти цялото село членува в ТКЗС. След 1989 година е назначен Ликвидационен съвет, дейността на стопанството се преустановява. През 1979 година се провежда честване 30 години ТКЗС с докладчик Калчо Цонев
<nowiki>***</nowiki> Младежка бригада " Янко Андонов" в селото се сформира през 1950 година към ТКЗС, съгласувано с Околийския комитет на СНМ.- Поморие.
Бригодата е за произвеждане на тухли за нуждите на стопанството. Командир на бригадата е Стоянка Георгиева учителка от селото. Помощник командири са Сава Джендов от Каблешково и за втора смяна Васил Киров. За ръководител на производството е определен Желязко Желев с двама секачи. Готвач е Георги Михалев. Настаняване и храна в училището, работен обект в горния край на селото наречен " тухларницата".
Младежката бригада работи на две смени по 45 дни от 1 юни до 15 юли и втора смяна от 15 юли до 31 август 1950 година. Първа смяна бе от местни младежи, а втора смяна от местни ученици, някои току що завършили прогимназията.
За 90 дни са произведени 500 000 хиляди тухли с които са построени 2 нови обора и други стопански постройки.
<nowiki>***</nowiki> ЗКПУ " Прогрес" с. Гюльовца е създадена през 1993 година. Първият председател е Иван Великов. През първите години тя укрепна и разви значителна производствено-стопанска дейност. След това по разли(чни обективни и субективни причини занемари дейността си. През 2006 година за председател бе избран Димитър Тодоров Христов, който занемари още повече работата. Избраният ликвидатор Кънчо Ламбринов също не заопочна принципно и правилно да предвижва въпросите по ликвидацията. По тези причини на общо събрания той бе сменен.. Избраният нов ликвидатор Йордан Лефтеров не оправда възложеното му доверие и още по небрежно и безпринципно изпълнява задължението си. Дори до 2016 година, той все още не е провел събрание за отчет и окончателно ликвидиране на кооперацията. Това е престъпление и обида за цяло село и десетките кооператори. Интересно е защо цяло село не се вдигна на бунт за прекратяване на това престъпление?!?
<nowiki>***</nowiki> Голяма част от фактите в този материал са от доклада на Калчо Цонев за 30 годишнината на ТКЗС с. Гюльовца. и от мой личен архив.
Васил Киров юни 2016 година.
Външни препратки:
Вера Мутафчиева „Летопис на смутното време“ http://bg.wikipedia.org/wiki/Вера_Мутафчиева
Константин Иречек „Пътувания по България“ http://bg.wikipedia.org/wiki/Константин_Иречек
"
{{Община Несебър}}
[[Категория:Села в област Бургас]]
{{Мъниче селища в България}}
| 