Алфонс дьо Ламартин: Разлика между версии

Изтрито е съдържание Добавено е съдържание
мРедакция без резюме
Klarkz (беседа | приноси)
мРедакция без резюме
Ред 51:
През 1820 г. излиза неговият първи сборник със стихове: „Поетически съзерцания“, посрещнат е веднага с огромен успех. Следват произведенията: „Нови поетически съзерцания“ (1823), „Хармонии“ (1835), „Жослен“ (1835), „Падането на един ангел“ (1838) и „Поетически сборници“ (1839). През 1829 г. Ламартин е избран за член на [[Френска академия|френската академия]]; в 1832 г. той извършва голямо пътешествие на Изток. Минава през [[Пловдив]], където отсяда за 3 дни в [[Ламартинова къща|къщата на Георги Мавриди]] и описва това в „Пътувание на Изток“ (1835). Годините от 1839 до 1849 са период на разцвет на политическата дейност на Ламартин.
 
Неговият талант в много отношения не отстъпва на [[Виктор Юго]], но по своя артистичен темперамент Ламартин не е водач на школа; това го отличава от Юго и определя неговото положение към романтизма. Той е стоял извън литературните разпри на своето време и сам е наричал себе си дилетант. В своите първи стихотворения Ламартин подражава на [[Волтер]], Парни и на смехотворния жанр на [[Гресе]]. Големите негови философски поеми в александрински стихове, „Човекът“, „Молитвата“, „Безсмъртието“, неговите оди, например „Въодушевление“ и някои от строфите повтарят маниера на Жан Батист Русо и други поети от XVIII в. [[Франсоа Рене дьо Шатобриан|Шатобриан]], [[Гьоте]] и [[Ан дьо Стал|Мадам дьо СтаелСтал]] са го приобщили към духа на времето; под тяхното влияние е укрепнал лирическият талант на Ламартин, търсейки само рамка за отразяване на вътрешния мироглед.
 
Тема на неговата поезия, субективна и отчасти ораторска, е станала набелязаната още преди него от Мадам дьо Стал „загадъчна човешка съдба“; нейното главно съдържание е „тъжното съзерцателно настроение, уединението в горите, безпределността на хоризонта, звездното небе, вечността и безкрайността, таящи се в душата на християнина“. Шатобриан внася идеята за християнството в художествената проза, Ламартин внася дълбоко християнско настроение в поезията; тези черти обединяват двама велики представители на романтизма. Но Шатобриан, поет на страстта и на ярките багри, вкарва в религията елемент на любовта и страстта, неговото християнство е пълно с чувственост и жизнерадост; Ламартин, за когото вярата е работа на природния инстинкт и на възпитанието, възпява любовта, пречистена и одухотворена от смъртта и близостта на приближаващата се или вече настъпила смърт.