Романтизъм: Разлика между версии

* В изобразителното изкуство Романтизмът се проявява първо в [[Готическа архитектура|готическата архитектура]] и в [[Пейзажна живопис|пейзажната живопис]], където от началото на 1760-те британските художници започват да се обръщат към по-диви пейзажи и бури. [[Каспар Давид Фридрих]] (р. 1774) и [[Джоузеф Търнър]] (р. 1775) отвеждат съответно немския и английския пейзаж в крайностите на Романтизма, но и двамата се оформят като художници, когато вече съществува силно романтично влияние в изкуството. [[Джон Констабъл]] (р. 1776) остава близо до английската пейзажна традиция, но в най-голямата от „шест-футовите“ си картини той се застъпва за героичния статус на работещите в провинцията, където той е израснал – това е предизвикателство към установената йерархия на жанровете, която отделя ниско ниво на пейзажа. Търнър също рисува много големи пейзажи и най-вече морски пейзажи, някои от които в съвременна обстановка и в [[стафаж]] (природни сцени, в които присъстват човешки фигури, но те не са главния предмет на изобразяване), но други с малки фигури, които превръщат творбата в [[историческа живопис]], по подобие на [[Клод Лорен]] и на [[Салватор Роса]] – късен бароков художник, чийто пейзажи имат елементи, към които романтичните творци се връщат отново и отново. Фридрих често използва единични самотни фигури или предмети като кръстове, поставени сами насред огромен пейзаж, което ги „прави фигури на преходността на човешкия живот и на предчувствието за смъртта“.

* Други артисти изразяват чувства, граничещи с мистичното, много от които отричат класическото рисуване и пропорции. Сред тях са [[Уилям Блейк]] и [[Самюъл Палмър]] и другите членове на [[Древните (художествена група)|Древните]] в Англия и [[Филип Ото Рунге]] в Германия. Също като Фридрих, нито един от тези художници няма значително влияние за 19-ти век след смъртта си, но са преоткрити през 20-ти век, въпреки че Блейк е бил винаги популярен като поет, а водещият норвежки художник [[Юхан Дал]] е силно повлиян от Фридрих. Базираните в Рим [[Назарени]] поемат по различен път и се концентрират върху средновековността в историческата живопис с религиозни и националистически теми.

* Романтизмът във френското изкуство е забавен от силно поддържания в академиите [[Неокласицизъм]], но от наполеоновия период става все по-полпулярен, първоначално под формата на историческа живопис, която пропагандира новия режим. От тези произведения едно от най-ранните и известните е „[[Осиан]]“ на [[Ан-Луи Жироде дьо Руси-Триозон|Жироде]], за която получава ''Духът на френските герои''. Учителят на Жироде [[Жак-Луи Давид]] е озадачен и разочарован от посоката, в която ученикът му се е насочил и казва „Или Жироде е луд, или аз вече не разбирам нищо от изкуството да се рисува“. Новото поколение френски художници развива свои романтичен стил, въпреки че все още се концентрира върху историческата живопис с политическо послание. [[Теодор Жерико]] постига първия си успех на [[Парижки салон|Парижкия]] салон през 1812 с „[[Атакуващият хусар]]“, представящ георична военна фигура заимствана от [[Рубенс]]. Следващата му голяма творба "[[Потъването на "Медуза"]]" (1821) става най-голямото постижение на романтичната историческа живопис, която във времето на създаването си има силно анти-правителствено послание.

[[Йожен Дьолакроа]] постига първите си успехвиуспехи в Салона с „[[Барката на Данте]]“ (1822), „[[Клането в Хиос]]“ (1824) и „[[Смъртта на Сарданапал]]“ (1827). Втората представя сцена от Гръцката война за независимост и е завършена в годината, в която Байрон умира там, а последната е от сцена от пиеса на Байрон. Заедно с Шекспир, Байрон създава материал за много други творби на Дьолакроа, който също прекарва много време в серверна Африка, рисувайки арабските войни. Неговата „[[Свободата води народа]]“ (1830) остава и до днес, заедно с „Медуза“ една от най-известните творби на Френския романтизъм. И двете отразяват скорошно събития и превръщат историческата живопис в истинско, реално изображение на историята, а не на сцени от митологията или религията.

* [[Франсиско Гоя]] днес е смятан за най-веиликиятвеликият художник на Романтизма, „последният голям художник, в чието изкуство мисълта и наблюдението са балансирани и съчетани във формата на безупречно единство“. Но въпросът до колко той е романтик е изключително сложен; в Испания има борба за въвеждане на идеалите на Просвещението, в който сблъскъсблъсък Гоя се вижда като участник. Демоничните и анти-рационални чудовища в неговото въображение само на повърхността наподобяват готическите фантазии на северна Европа и в много отношения той остава обвързан с класицизма и реализма от своето обучение и гледа напред към реализма на късния 19-ти век. Но той, повече от всеки друг от този период, въплъщава романтичните идеали на изразяване на чувствата и на личния въображаем свят. Гойя споделя с много романтици и по-свободното отношение към употребата на боите, наблягайки на новите техника на удари с четката и импасо.

* [[Скулптура]]та остава като цяло неотзивчива на Романтизма, вероятно от части поради технически причини, тъй като най-престижният материал по това време, мраморът, не се поддава на разтегливи техники. Водещите скулптори в Европа като [[Антонио Канова]] и [[Бертел Торвалдсен]] се установяват в Рим и са твърди неокласици, които въобще не са изкушени да допуснат влияние от средновековната скулптура, което е един от възможните подходи към романтичната скулптура. Когато все пак тя се развива, романтичната скулптура странно отсъства от Германия и намира прием основно във Франция, където работят [[Давид д'Анже]] и [[Франсоа Рюд]], който става известен с групата си от 1830-те от [[Триумфална арка (Етоал)|Триумфалната арка]].

* Във Франция историческата живопис, изобразяваща идеализирани средновековни и ренесансови теми е известно като ''стил Трубадур'' – термин, на който липсва еквивалент в останалите страни, въпреки че същите тенденции се проявяват и там. В този стил работят Дьолакроа, [[Жан Огюст Доминик Енгър]] и [[Ричард Паркс Бонингтън]], както и не такива специалисти като например [[Пиер Ревоа]] и [[Франсоа Фльори-Ришар]]. Техните картини често са малки и представят лични или комични моменти, както и такива наситени с много драматизъм. Животът на велики художници като [[Рафаел]] е почетен от всички. Изобразяват се и измислени герои. „Плачещата за съпруга си Валентина от Милано“ от Фльори-Ришар, изложена в Салона през 1802, оповестява възникването на нов стил, който трае до средата на века, когато е включен към нарастващо академичната историческа живопис от художници като [[Пол Деларош]].

Друго течение представя големи апокалиптични картини, често комбинирайки естествени събития или божествен гняв с човешки бедствия. Появяват се много опити да бъде надмината "Потъването на „Медуза“. Водещият английски художник в този стил е [[Джон Мартин (художник)|Джон Мартин]], чийто тънки фигури са смалени от огромните земетресения и бури и му проправят път към библиейскитебиблейските бедствия и тези от [[Второ пришествие на Христос|Второто пришествие]]. Други творби, включетелновключително „Смъртта на Сарднапал“, представят големи фигури, като художниците са силно повлияни от по-ранни артисти, особено от [[Никола Пусен|Пусен]] и [[Рубенс]] и съдържат насителнанаситена емоционалност и специални ефекти.

* В останалата част от Европа водещите артисти също възприемат романтичните стилове: в Русия работят портретистите [[Орест Кипренски]] и [[Василий Тропинин]], а [[Иван Айвазовски]] специализира в [[маринизъм|морските пейзажи]], а в Норвегия [[Ханс Гуде]] рисува сцени с [[фиорд]]и. В Италия [[Франческо Айец]] е водещия художник от средата на 19-ти век в Милано. Дългата му, плодотворна и изключително успешна кариера започва като неокласически художник, минава през романтичен период и приключва като сантиментален портретист на млади жени. Романтичният му период включва много исторически платна в стил Трубадур, но в прекалено големи размери, които платна са силно повлияни от [[Джовани Батиста Тиеполо]] и други късни италиански барокови майстори.

* Романтизмът има свой двойник в американските изобразителни изкуства, най-вече в екзалтацията от американския пейзаж, която се открива в творбите на художниците от [[Хъдсън ривър]]. Артисти като [[Томас Коул]], [[Алберт Бийрщат]] и [[Фредерик Едуин Чърч]] и други често изразяват романтични теми в платната си. Понякога изобразяват и антични руини от стария свят, като в „Изгрев с Сирия“ на Чърч. Тези творби отразяват готическото чувство за смърт и забрава. Те показват и романтичния идеал, че Природата е могъща и в крайна сметка ще надвие преходните човешки творения. По-често те рисуват, за да се отграничат от европейските си колеги като показват американски сцени и пейзажи. Тази идея за американска идентичност в изкуството е отразена в поемата на [[Уилям Кълън Брайнт]] „На Коул – художникът, отдалечил се от Европа“, в която Брайнт насърчава Коул да се припомни възействащитевъздействащите сцени, които могат да се видят само в Америка.